Докторът ме погледна странно. Беше облечен в бели дрехи и се беше облегнал уверено зад бюрото си. Изглеждаше като всеки специалист по вътрешни болести, който е натрупал големи облаги от практиката си.

- От какво се оплаквате? – попита ме бавно той.

- Ами нямам особено желание за нищо – отвърнах аз.

Той леко се зачуди и нищо не каза. После се загледа през прозореца. Навън природата се разлистваше и започваше нов живот. Някъде върху едно от растенията пълзеше много едра, тромава и цветна гъсеница. Беше толкова дебела, че едва се помръдваше. Но тя усърдно продължаваше по своя маршрут. Гонеше си целта и някак си запазваше баланса си, за да не падне.

- Знаете ли проблемът Ви не ми изглежда да е сериозен? – отвърна доктор Вайс. – Като цяло съм се срещал с къде по-тежки случаи в своята практика. Вие просто сте в лека форма на депресия или нещо такова. Може би трябва да Ви препратя към друг специалист.

- Така би било най-правилно – допълних аз. – Това звучи разумно.

Кабинетът му беше повече от добре оборудван и аз ясно усетих, че зад уверената си външност този човек се беше скрил там, просто защото не знаеше как да се впише в обществото по друг начин. По стените му бяха окачени множество грамоти и дипломи. Някъде там имаше и сертификати за множество езикови курсове, от което заключих, че доктор Вайс е полиглот.

- Ами като цяло това е – кратко приключи беседата си специалистът и започна да пише някаква рецепта.

- Докторе, преди да си тръгна, искам да Ви питам нещо – някак внезапно се въодушевих аз.

- Кажете – с лека досада се обърна той.

Той беше чужденец, който беше дошъл на едногодишна специализация в столицата и просто му беше малко досадно да се занимава с рутинни случаи като моя, тъй като беше някак си под нивото му. Мечтаеше за предишната си слава. Искаше отново да е център на внимание.

- Каква е разликата между човека и гъсеницата?

Да беше треснал гръм едва ли би му направил някакво впечатление. Доктор Вайс наистина се зачуди какво да отговори. Не че не знаеше отговора, но се колебаеше.

- Вижте – започна той, - гъсеницата е много грозна от наша гледна точка. Нейното съществуваше не е толкова важно. Тя е един вредител и паразит. А човекът е върха на природата.

- Да, но от нея може и да излезе пеперуда – упорствах аз.

- Там е проблемът – доктор Вайс стана много сериозен и някак мрачен, - не се знае. Тя е просто един лаком консуматор.

Стиснахме си ръцете и се разделихме. Аз излязох и запалих колата. Видях Витоша в далечината. Склоновете на планината бяха покрити със сняг. Внимателно се спуснах надолу по шосето. Доктор Вайс имаше една малка хубава вила, която беше купил с премногото си спечелени пари. Той просто се чудеше какво да прави с цялото си богатство и обичаше да се занимава с неща, които му харесваха. Не изглеждаше да е женен, но и не изглеждаше да се тревожи от този факт. Дълбокото му разбиране за живота беше просто да е добър в работата си. Това му стигаше напълно и го изпълваше докрай.

Карайки по шосето, забелязах че съм още с летните гуми. Можеше и да стане беля, затова намалих скоростта и някак се сниших, съзнавайки нарушението си.

Отпред излезе една сърна и просто за малко не я прегазих.

Кривнах леко и спрях. Дъждът плющеше, но колата беше добре изолирана и нямаше опасност за мен.

Дълбоко в себе си обаче осъзнавах, че докторът беше прав. Гъсеницата можеше да излезе й най-красивата пеперуда, а можеше и да стане още по-грозна.

Трябваше да се връщам на работа на строежа. Замислих се, че той беше постигнал върха в своята кариера и сега просто се чудеше с какво да си запълни времето, докато аз тепърва исках да постигна нещо.

Шефът ме смъмри и някак се навъси, след като му казах за малкия си пътен инцидент.

- Че да беше взел метрото поне. Нямаше да правиш холивудски каскади по пътя – заяде се той и се шмугна някъде, без да се занимава повече с мен.

Дълбоко в себе си подозирах, че днешният ден ще донесе изненада.

На връщаше се отбих в едно болнично заведение, където работех като санитар, тъй като работата по строежа беше сезонна.

Зад гърба ми изникна точно доктор Вайс. Изглеждаше напълно погълнат от нещо - както обикновено.

- Не очаквах да Ви видя тук, докторе – опитах се да бъда любезен аз. – Не сте свикнал да напускате кабинета си.

- Прав сте. Живея малко откъснат от реалността – смутолеви докторът и си замина.

Върнах се вкъщи и се опитах да си приготвя вечерята. Нищо особено – малко зеленчуци и месо. Цените растяха от ден на ден затова зеленчуците преобладаваха в менюто.

Далеко някъде на изток се чу гръмотевица. Доста сив и скучен ден. Разбрах, че съм забравил да си платя сметките и отидох по съответните институции. И отново попаднах на доктор Вайс. Тук вече разбрах, че няма нищо случайно. Два пъти можеше и да не е съвпадение, но цели три!

- Да не би да ме следите? – контрирах го аз.

- Няма такова нещо – заоправдава се докторът и отново изчезна нанякъде.

Минаха няколко дни. Трябваше отново да отида до кабинета му за едни лекарства. Когато погледнах вилата му, тя беше празна. Все едно никой никога не беше живял там.

На вратата имаше малък плик. Отворих го и се зачетох.

“Скъпи мой пациенте,

Благодаря, че ми отвори очите за това, че има по-важни неща от парите и професията. Това да помагаш на другите например. Когато ти се отби при шефа си, можеше да се скатаеш, но ти помогна на колегите си и остана след работно време. Когато отиде в болницата, беше глобен за закъснение и впоследствие трябваше отново да доработваш. Когато си купи вечерята, остави част от нея на едни гладни деца от приюта до Вас. А аз стоя и си губя времето с нищо и никаква специализация. Трябва да съм много по-полезен на обществото. И да направя нещо, за да живея отново. Не ти си ненормален, а аз – твоят доктор. Нямаш нужда от диагноза. Ти си напълно здрав!”

След това влязох в двора зад вилата. Градината беше изключително странна и пълна с редки японски растения. Явно доктор Вайс обичаше източната култура.

Продължих по красивата пътека, осеяна с чакъл, заобиколен от екзотика. Докторът, който беше специализирал в САЩ, знаеше добре какво означава естетически вкус.

Намерих го проснат насред градината, подобно чувал с картофи. Лицето му изразяваше скорошна смърт. Докторът лежеше бледен като пребито куче. Явно българската действителност не беше му понесла. Както и на доста чужденци между впрочем.

На гърдите му имаше бележка:

“Смъртта пристъпва в този час.

Усещам аз това сега.

И нямам никаква надежда,

не мога просто да я спра!”

Поетичната бележка ми се видя доста странна, но аз вътрешно реших, че е крайно време да се справя с цялата сурова действителност. Беше наистина страшно. Докторът беше оцъклил очите си и имаше особена гримаса на лицето си.

Помислих си – “Внимавайте какви диагнози поставяте, докторе”. След това естествено се обадих в полицията. Ченгетата дойдоха достатъчно бързо. Всички те знаеха добре задълженията си. След като отцепиха района, пристигнаха и съдебните лекари.

Заведоха го в “Съдебна медицина”, където му направиха аутопсия.

- Интересно наистина от какво е умрял? – учуди се един от съдебните лекари. Не ми прилича на насилствена смърт, нито пък на инфаркт или инсулт. Защо лицето му е така разкривено сякаш е видял призрак.

Страшно беше дори да го гледаш в лицето по-дълго време. Но някъде там те знаеха, че смъртта не беше случайна. Просто не смееха да споделят опасенията си на глас, защото никой нямаше да им повярва.

Отне им месеци да разберат нещата в детайли.

Накрая извикаха едно от светилата в науката академик Комородски, който пристигна директно от Русия. Когато го попитаха за мненията му, в началото той ги погледна много сериозно и бавно каза:

- Този доктор е станал жертва на собствения си пациент. Ни повече, ни по-малко. Проблемът е, че законите на държавата Ви са такива, че той не може да бъде съден, защото следва определен социален модел на поведение. За да го накараме да се издаде, просто трябва да го принудим да покаже истинската си същност и да напусне удобната си черупка.

Смъртоносният корона вирус беше формалната причина за смъртта според съдебните медици. Толкова банална и толкова удобна.

Положиха трупа на бележития доктор в земята и хвърлиха няколко лопати пръст отгоре му. Скоро ковчегът не се виждаше.

Аз реших да напусна страната. Можеха да ме разкрият всеки момент, а това щеше да е крайно неприятно. Дълбоко в себе си знаех, че докторът е паднал жертва на собствения си малък илюзорен свят. Но не бях напълно невинен. Може би бях отключил саморазрушителния му импулс със собственото си безразсъдство.

Бях заличил отпечатъците. Оставил заблуждаващи улики. Изгорих и писмата на доктора и изхвърлих пепелта. Не бях бутал или преместил абсолютно нищо друго. Но бях спокоен. Адски спокоен. Нямаше опасност да ме спипат, дори и да имаха някакви подозрения.

След това просто се подготвих и заминах. Завинаги. А доктор Вайс разбра какво можеше да излезе от една гъсеница. Посмъртно!

Ученият беше толкова вглъбен в своята работа, че беше пропуснал нещо толкова просто. Не, гъсеницата нямаше шанс да се превърне в нещо красиво, а щеше да продължи съвършената си мимикрия, пазеща баланса си върху листото. А обществото следваше да се примири с този факт – поне докато тя ревностно стоеше в своето прикритие в пътя си нагоре.