А тя знаеше колко тежи лекомислието му. Колко неправомерно много накланяше везните на любовта им. Колко ударно я пронизваше в сърцето всеки тънък намек, всеки импулсивен жест, всяка дума и дори крехкото учленяване на всеки звук. А той… О, той умееше да учленява, да артикулира звуците и да разкоства чувствата твърде добре. Имаше ли значение за любовта им, че той беше певец, че и музикант? Имаше и тя го знаеше. Макар и да й беше отнело дълго време, сега тя най-после разбираше до болка скрития талант на творците и хората на изкуството… Не, това не беше пеенето им, свиренето им, рисуването им, писането им… не! Това беше онази тяхна стихия да искат, да вярват и да бъдат почти богоравни… в очите на другите, обикновените. Да, той беше лекомислен точно толкова, колкото може да бъде едно божество, една вяра в божество, една божествена искра. Какво означава да са леки мислите? Нима това не е да са необмислени, но и спонтанни, по божествено съвършени от самия си импулс, през замисъла си, та чак до учленяването им в думи и учредяването им в конституция на въображението? Лекомислен, леконравен, лекоумен, лековерен… Такъв беше той. Лека като перце беше душата му, лека и нежна, ефирна, незабележимо красива… такава е истинската красота и тя го знаеше – ненатрапчива. Но само душата му беше такава. Тялото му, походката му, излъчването му, погледът му… всичко му идваше отвътре или отвън, свише, толкова леко… но така тежеше.
Дълго щяха да тежат и онези думи, които тя чу на влизане в квартирата му:
– Разбери, не те заслужавам.
Той държеше чаша с водка в лявата си ръка и я поклащаше леко. В дясната беше хванал принтирано копие на най-новата ария, която му предстоеше да изпълни в Академията. Не седеше, вървеше из хола, крачеше с тежки стъпки, но на нея й се стори, че той лети, че кръжи над пода, като ангел; че гравитира като морско конче, дори. В нейните очи той беше всичко и всеки, но най-малко онзи, който всъщност и пълнокръвно беше.
– Здравей и на теб – отвърна с усмивка тя.
– Моля те, трябва да си вървиш.
– Преча ли ти?
– Напротив, вдъхновяваш ме… но…
Настъпи нежна тишина, поне на нея й се стори нежна, но скоро и тя натежа.
– Но какво, любими? – приближи се почти с балетна стъпка тя, така весела, но и някак… някак лековерна, наистина.
– Ще се привържеш, ще се привържа.
– Ще те обикна, ще ме обикнеш. – продължи сякаш мисълта му тя.
– Ще ме намразиш! – извика той, вече почти в роля.
– Ще те обичам! – отговори тя също така сценично.
– О, Жулиета!
– О, Хамлет!
– Хахаха! – Засмя се сърдечно той и каза наставнически – Това е друга пиеса.
– Но нашата любов е все същата – отвърна му сериозно, с очи, вперени в неговите сиво-зелени очи.
© Адриана Василева Все права защищены