"Глупости" помисли Марк. "Как може да си го помисли. Тя, Рита - най-близкият ми човек! Да ми каже, че съм алкохолик? На мен? Най-добрият млад хирург в световно известната клиника Мейо! Пълни глупости. Аз мога да спра когато си пожелая и ще и го докажа." 

Марк е човек с желязна воля. Дългите години на учене и изтощителни нощни дежурства бяха калили непреклонният му по начало характер. За него нямаше непостижима задача. 

Да, беше почнал да си пийва малко повече в края на рабоният ден. Може би това повече вече бе започнало да води до привикване. Но алкохолик? Не. Това е пълна липса на характер, морално уродство. Ако тя си мисли, че той може да стане алкохолик то тя изобщо не го познава. 

От този ден Марк никога повече не помириса алкохол, а Рита престана да бъде част от живота му. Марк продължи да оперира, да ходи по конференции, да обучава студенти, а на Бетани, която замени Рита, обясни че най- важното което тя трябва да знае за него е, че за него няма невъзможни задачи. 

Наистина, повечето хора не можеха и да мечтаят за това, което Марк постигаше в живота си. Бляскава кариера, огромен доход, чудесно семейство, обществено признание и неподправено възхищение на познати и приятели. Железен характер и невероятна амбиция, рецептата на успеха, американската мечта - това е Марк. 

Той просто не можеше да не стане наркоман. Отказвайки се от алкохола Марк премина на хапчета, които в последствие замени с чист медицински хероин. Той беше богат и можеше да си позволи най- доброто. От един момент живота на Марк се превърна на една борба със самият себе си. Всеки ден дой побеждаваше себе си и всеки ден беше победен от себе си по много пъти. Колкото по-голяма беше победата му толкова по страшно поражението. Той спираше хероина, минаваше сам през мъкита на абстиненцията заключен в стаята си, доказваше си за пореден път силата на своята воля, само за да започне да се боде отново няколко месеца по-късно, защото нямаше никакво значение - та той можеше да спре когато си поиска. Силата на волята му беше огромна. А хероина освен че го отпускаше и избистряше съзнанието му, му помагаше и с болките в кръста, които неимоверно се засилваха след многочасови операции. 

Това можеше да свърши само по един единствен начин. Свърхдоза, последвана от престой в интензивното отделение, загуба на право за работа в болницата, развод, отдръпване на приятелите, банкрът и социална изолация. 

Хората започнаха да го отбягват или даже още по-лошо, да го гледат със съжаление и да му предлагат помоща си. Това болеше повече от болките в кръста и беше по гадно от абстиненцията. Тези, които доскоро му завиждаха и ловяха всяка негова дума сега се отнасяха с него, като с болен и се опитваха да му помагат. 

Да вървят на майната си! Той може да спре, когато си поиска. Просто сега не иска. Какъв смисъл има? Той знае, че може да спре. За какъв дявол трябва да доказва на някого нещо. 

Марк мина през множество свърхдози, интензивни отделения  и рехабилитационни програми. Парите му отидоха за изплащане на медицински сметки. Децата му не желаеха да го видят, никой не искаше да го наеме на работа. 

Дойде един ден, в който Марк се събуди на улицата мръсен брадясал, окъсан, пребит бог знае от кого и бог знае за какво предишната вечер. Той повече не можеше да изпитва удоволствие от нищо, включая и хероина. Знаеше, че може да спре да го прави, но и тази мисъл не му доставяше никакво удоволствие. Той не виждаше в отказването никакъв смисъл, а смисълът да продължава да използва беше минимален. Хероина вече единствено облекчаваше временно абстиненцията му. Марк практически живееше във непрекъсната абстиненция. По слаба, когато имаше хероин и по силна когато нямаше. 

В редките случаи, когато можеше да си позволи инжекция във временно проясненото му съзнание изникваше мисълта за самоубийство. Тя беше много логична мисъл. Какъв е смисъла от дълга и мъчителна форма на смърт, когато всичко може да свърши бързо? Какво освен смърт още го очакваше? Разума му казваше - нищо. Да, това беше една много правилна мисъл, а Марк можеше да постигне всяка задача, която си поставяше. 

Той съвсем правилно изчисли дозата, уверено вкара иглата във вената и изпразни цялата спринцовка. Смъртта му, калкулирана прецизно от него самият, беше сигурна и неизбежна. 

Някъде в безкрая се роди усмивка. Бащина, всеразбираща и всепрощаваща. Топла, силна и светла усмивка. 

"Какво знаеш ти? Та ти си просто дете?"  

Марк, знаеше прекрасно, че не разполага с чист хероин. По пътя от златният триъгълник до Чикаго, хероинът се размесва с на пълнители и силата му отслабва на всяка спирка. Това намалява поне десет пъти ефекта му докато стигне до крайният си потребител - наркомана в средният запад. 

Той предцении всичко това.  Изчисли и нивото на собствената си толерантност, килограмите си, състоянието на черният си дроб, годините....Постави си десет пъти по висока доза от леталната за него и не умря. 

Може би хероинът е бил разреден повече, може би полицейският екип го е намерил и поставил инжекцията с антидот по-рано от необходимото, може би студа на улицата е забавил метаболизма му, може би толерантността му е била малко по-голяма от неговите изчисления, може би... През часове прекарани в интензивното с тръба в трахеята, на командно дишане, между живота и смъртта Марк си задаваше все същите въпроси. "Къде сгреших? Как допуснах грешка в най-важното нещо в живота си? Толкова ли съм тъп, че даже не успях да се самоубия, със всичкият си лекарски опит и знания?"

Той си отговори по единствения възможен начин. 

"Да,аз използвах най-внимателно всичките ми знания и опит  и не успях. Аз не знам защо. Не успях да предвидя непредвидимото. Не можах да се преборя със случайността." 

Марк разбра, че е жив благодарение на непредвидимото, непостижимото, случайността и хаоса - неща срещу, които се е борил цел живот. Всъщност целият му живот винаги е бил непредвидим и непостижим хаос и само той е смятал, че контролира живота си, както едно дете смята, че ако си затвори очите, то никой не може да го види. 

Единственото, което му оставаше е да се отдаде на този хаос, който неизвестно защо, го бе докарал до ръба и в последният момент дръпнал обратно. 

Странно защо, но Хаосът, вече не изглеждаше толкова отвратителен, не го плашеше толкова много, както преди. 

Хаосът, беше хаос само в неговото съзнание. Може би той просто не можеше да постигне определена структура, поради пре голямата и сложност. Може би имаше нещо на този свят по-сложно, по-умно, по-извисено от самият него? Нещо, което включва в себе си него и всичко останало. Нещо със свои си понятия за добро и лошо, непостижими за съставните му части? Та нима ръката ни усеща живота по същият начин, както очите, и не командва ли мозъка и ръката и очите? А какво командва мозъка - този невероятен хаос от логика и емоции? Или кой? 

В Марк се зароди едно малко и слабо зрънце, което растеше със всеки изминат ден. 

Той прие собственото си несъвършенство, прие непредсказуемата природа на нещата. 

Това невероятното и необяснимото, което го беше върнало от нищото, можеше утре да го убие, но това не плашеше вече Марк. Той беше лекар и умееше да усеща интуитивно обяснението зад непонятното и структурата зад хаоса. В професионалният си живот, лекаря много по-често казва "не знам" от колкото "знам", но болният си е там и той страда, така че лекаря е свикнал да работи по усещане. Усещането основано на опита лекарите наричат професионална интуиция. Тя е същото нещо, което е позволило на дългогодишният пилот Сали да приводни  Боийнга си с две повредени турбини в реката Хъдсон и да запази животите на всички на борда. 

Професионална интуиция. Може би по-правилно е да го наречем Вяра. За съжаление в модерните времена в които живееме ние се страхуваме от тази дума. Страхуваме се да не изглеждаме старомодни, консервативни, странни, а Хаосът бащински се усмихва. Същият този хаос, който прадедите ни без смущение са наричали Бог, а ние днес не знаем как да го наречем, независимо, че всеки от нас усеща присъствието му около себе си. 

В живота на Марк имаше още много рехабилитации, много лечение и групова терапия. Имаше и отстъпления и разочарования и отчаяние, но той никога повече не посегна на живота си, и никога повече не каза на себе си "аз мога да постигна всичко, което реша". Той много добре знаеше, че не може и затова оставяше Хаосът да го води. 

Днес Марк е директор на голям рехабилитационен център за лечение на наркомания и алкохолизъм. Той непрекъснато се усмихва, обича да слуша и да разказва различни шеги и вицове. Той казва, че усмивката е най-доброто лечение. Марк вижда често децата си, радва се на внуци, има множество приятели и искрено се радва на всяка изживяна секунда, защото той знае добре. Следващата секунда може да не съществува за него.