Беше чувство, което нито дивните песни на сирените от Нереус, нито сладкодумната реч на азиерите биха могли да опишат. Понякога се чувствах така сякаш се носех на могъщите криле на Зефира, понякога се чувствах така сякаш пропадах неудържимо в мрачните бездни на Еребос. Понякога в сърцето ми пламтяха стихийните огньове на Пайръс, а понякога имах чувството, че ме пронизват ледените ветрове на Фрикс.
Имаше моменти, в които оставах без дъх. Имаше моменти, в които като че ли се пръсках на хиляди парчета. Имаше моменти, в които сияех. Имаше моменти, в които се сривах в мрака. И без значение дали бях във владенията на щастието или тъгата, дълбоко в себе си винаги усещах онова блаженство, което само истинската, единствената любов можеше да даде.
Да се взирам в очите, в които виждах своето голо отражение, да притискам в обятията си тялото, което желаех до полуда, да чувам гласа, който галеше всяка струна на душата ми, да усещам докосването, от което всяка фибра на тялото ми тръпнеше, бе всичко, ...