Беше чувство, което нито дивните песни на сирените от Нереус, нито сладкодумната реч на азиерите биха могли да опишат. Понякога се чувствах така сякаш се носех на могъщите криле на Зефира, понякога се чувствах така сякаш пропадах неудържимо в мрачните бездни на Еребос. Понякога в сърцето ми пламтяха стихийните огньове на Пайръс, а понякога имах чувството, че ме пронизват ледените ветрове на Фрикс.

Имаше моменти, в които оставах без дъх. Имаше моменти, в които като че ли се пръсках на хиляди парчета. Имаше моменти, в които сияех. Имаше моменти, в които се сривах в мрака. И без значение дали бях във владенията на щастието или тъгата, дълбоко в себе си винаги усещах онова блаженство, което само истинската, единствената любов можеше да даде.

Да се взирам в очите, в които виждах своето голо отражение, да притискам в обятията си тялото, което желаех до полуда, да чувам гласа, който галеше всяка струна на душата ми, да усещам докосването, от което всяка фибра на тялото ми тръпнеше, бе всичко, което исках и всичко, от което се нуждаех. Той беше моята сродна душа. Той беше онази искрица, която оживяваше всичко в мен. Той беше мисъл. Той беше дъх. Той беше всеки удар на сърцето ми. Той се превърна в смисъла на моите дни.

И въпреки че бяхме различни като звездната светлина и космическия мрак, знаехме, че бяхме създадени един за друг. Рудезинска вещица и ариец – това бяхме ние. Двама странници от различни краища на Империята. Двама непознати, които случайността срещна под звездното небе на Клейтус в императорския двор на Саргон II.

Един миг само и два погледа, срещнали се в запленяващата му безкрайност, бяха достатъчни, за да разберем, че оттук насетне съдбите ни бяха свързани... през огън и бури, през мъгли и безбрежни океани, през мрак и светлина... през безчетни изпитания… навеки.

Любовта ми към него беше безумна, безусловна, безгранична. Обичах го. Обичам го! И ще го обичам до края на света! Затова не преставам да го търся където и да е! Ще го търся винаги! Ще го търся непрестанно, неуморно… Ще го търся през време и пространство, във всяко кътче на необятния космос, в безброй животи, под хиляди небеса!

1.

На мониторите се появи планета.

 - Току-що навлязохме в космическото пространство на Еванте, адмирале – информира ги компютърният глас на Наная.

Итри побърза да разкопчае предпазните колани и скочи нетърпеливо от седалката, нищо че беше ужасно удобна. Трябваше да се раздвижи. Винаги след пространствен скок крайниците ѝ изтръпваха, а този път и люспичките по гърба ѝ настръхнаха. Може би заради близостта на Ед.

 - Добре ли си? – Ед завъртя седалката си към нея и докосна нежно ръката ѝ.

Снежнорусата му коса бе вързана на стегната опашка, двата рога на брадата му стигаха чак до гърдите. В тъмносинята куртка с инкрустираните под дясното рамо титаниеви звезди изглеждаше възхитително. Зад него на мониторите мигаха безброй светлини. Еванте се приближаваше.

Итри кимна. Очите ѝ измениха цвета си от мастиленосиньо към виолетово и тя сведе поглед.

 - Капитан Гримхилд, поеми управлението! – нареди Ед, докато ставаше.

 - Разбрано, адмирале! – веднага му отвърна звънлив женски глас. – Знаеш, че предпочитам да ме наричаш Рам, когато не сме на мисия! – възнегодува тя, а после започна да дава наставления на системата. – Наная, изключи пети и шести двигател. Включи светлинния генератор. Щом се зареди на сто процента, изключи последователно четвърти и трети двигател.

Рамона Гримхилд беше наполовина арийка, в разцвета на младостта, а зад гърба си имаше толкова военни постижения и ордени, че дори мнозина от старите изпитани воини на Империята биха ѝ завидели. Първата си битка преживя едва на девет години. По онова време живееше в арийската изследователска станция, издигната в Прашните равнини на Дрор, където родителите ѝ, заедно с други изследователи от Демостен, изучаваха нравите и обичаите на местните племена. Мирът между клановете беше крехък и не мина много преди да се вкопчат в пагубна схватка помежду си. По време на обсадата Рамона спаси станцията, екипа и цялата изследователска мисия, като издигна малкия разузнавателен джет над равнината и изпепели прииждащите диваци с лазерните му оръдия. Тогава получи първата си значка за храброст. На единадесет отново беше на изследователска мисия с родителите си из дивите джунгли на Бион. Но при едно нападение на зигори майка ѝ и баща ѝ бяха убити, а тя се измъкна като задигна един свръхскоростен летомобил на зигорския отряд. Уменията ѝ в пилотажа бяха забележителни и затова, когато се завърна в родния си Борг на Демостен, веднага я приеха в Междупланетарната военна академия. После успехите следваха един след друг – в изследователски пътешествия из далечния космос, на разузнавателни мисии, на военни походи. На осемнадесет стана част от прословутия екипаж на Блейз Грабителя и Звездните корсари, за да се впусне в търсене на несметните съкровища в Свободното междугалактическо пространство. Само два цикъла по-късно беше натрупала такова богатство, че се сдоби със свой собствен боен кораб. Ментор – така го нарече – беше най-бързият и свръхмодерен кораб, който Демостен беше виждал дотогава. Скоро след това започна да работи за Арийското космическо разузнаване. Винаги я изпращаха в най-размирните и опасни кътчета на галактиката, защото беше най-добрата и се справяше със всичко. Не след дълго мълвата за уменията ѝ достигна до самия Саргон II и той пожела тя да стане част от имперската му армия. А когато избухна бунтът на Мелисизве, адмирал Ед Айнар избра нея да поведе бойната му флотилия към далечния Деймос. И след като имперската армия смаза съпротивата на непокорните зигори и установи императорската власт, Рамона стана неизменна част от екипажа на адмирала и неговия величествен кораб Наная.

Но Рамона Гримхилд не беше забележителна само на дела. Тя не беше красавица, но притежаваше особено очарование и където и да се появеше, всички погледи се приковаваха към нея. Не заради магнетичния ѝ поглед, дълбок и запленяващ като морска шир, нито заради сочните ѝ устни с цвят на бледа зора, а заради русия ѝ гребен, който обикновено преливаше в огнено червено или небесно синьо, но понякога грееше и в други ярки цветове, и двете спускащи се от тила ѝ небивали плитки. На челото си неизменно носеше кръгли авиаторски очила, за да прикриват белега, останал от стара рана. От китките до раменете ръцете ѝ бяха изрисувани с чудатите руни на азиерите, а това, което предизвикваше удивлението на всички, в редките случаи когато разголваше гърба си, бе зашеметяващият пламтящ феникс татуиран там с жълт, оранжев и червен неон.

 - Пети и шести двигател са изключени – потвърди компютърният глас. – Изваждам светлинните колектори.

Ед поведе Итри към асансьорите в задния край на командната зала. Докато минаваха по пътеката между контролните табла, тя забеляза втренчените в нея погледи на няколко от кадетите и помощник-капитана. Беше свикнала да я гледат така. Векове наред на вещиците им беше забранено да напускат Рудезин и принадлежащото му космическо пространство, защото мнозина се страхуваха от необузданата им мощ. Вещиците обаче бяха волни и непокорни същества и често пренебрегваха тази забрана. А заловяха ли ги на чужда земя ги изгаряха на звездната клада. Но когато Рианон от Рудезин се възкачи на императорския трон редом до Саргон II, вещиците получиха специален статут и за тях вече нямаше нито едно забранено кътче из цялата Империя.

 - Ела, знам точно къде да те заведа – Ед ѝ намигна заговорнически.

Постави длан върху скенера до асансьора и в следващия миг вратите се плъзнаха встрани. Светлината вътре беше приглушена, а щом двамата влязоха и вратите се затвориха, Наная ги попита дали биха искали да чуят малко за историята на Еванте. Итри отказа. Знаеше я дори по-добре от изкуствения интелект на кораба: Еванте – най-голямата от четирите планети, които се въртяха около звездата Селиа и трета по големина в галактиката Нава след Хиперион и Нета. Еванте имаше седем естествени спътника – Акила, Арктос, Деон, Ео, Ксенос, Ликос и Неро. Веднъж на хиляда и двеста цикъла орбитите на седемте луни се пресичаха, за да създадат най-фантастичната гледка из цялата галактика в нощното небе на Еванте. И така нататък… Вместо това плъзна ръце по гърдите на Ед и обви шията му. Повдигна се на пръсти и го целуна. Ед я притисна към себе си.

 - Липсваше ми! – прошепна тя и отстъпи назад.

Сигналът, известяващ че слязоха на ниво четири, възпря думите на адмирала.

Залата на ниво четири тънеше в мрак. По високия таван мъждукаха светлини, толкова слаби, че въобще не стигаха до пода. Адмирала познаваше всяко кътче на кораба по-добре от пръстите на ръцете си и пое уверено напред, въпреки тъмнината. Итри хвана ръката му и пристъпи напред. Трябваше ѝ малко време докато очите ѝ се адаптират към тъмнината, но веднага забеляза белезникавото сияние отдясно. Зад контролните уреди стоеше Ехо. Блед и мешест, в първия момент мнозина го мислеха за привидение, но той си беше живо същество от плът и… чудати космически съставки. Способността му да се размеква до такава степен, че успешно да се провре или просмуче през всякакви невъобразимо тесни пространства, му бе отредила специално място в екипажа на Ед Айнар.

 - Редник, вдигни щитовете! – нареди му Ед.

Ехо изсвирука на неговия странен език и се зае да изпълни командата на адмирала.

С тих стържещ звук защитните прегради се плъзнаха нагоре и за изненада на Итри пред тях се разкри невероятния космос с Еванте в далечината и четири от луните ѝ.

 - Красиво е! – ахна тя.

 - Да – съгласи се Ед. – И безразсъдно.

 - Опасно! – Ехо изсвирука.

 - Защо?!

Докато Итри недоумяваше, адмиралът я поведе към огромните витрини и щом застанаха пред тях, потропа силно по прозрачната повърхност. Въпреки че бе почти невидима, се чу звук като от удар върху здрав метал.

 - Четиридесет и три сантиметра димантиум, подсилен с нишки от керострис орбикулари, два десетсантиметрови външни слоя ЛУ-3, АР256 и петсантиметров среден МПМ. На практика е непробиваем. Беше… – Ед въздъхна, а тревогата в погледа му не остана скрита за неговата вещица. – Когато Саргон II пожела да има тази приумица на кораба, аз бях твърдо против. Но той беше непреклонен – искаше на кораба да има удобства каквито подобават на една императрица. Затова намерихме най-добрите инженери в Империята и те създадоха това. Но сега Съюза разполага с ново оръжие – фотонен мегабластер, който може да прониква през всякакви прозрачни материи. Пред това оръжие тези прегради са беззащитни.

 - Но нали ги има защитните прегради?! Наная е най-здравият кораб в целия космос. А и мирът, който Императорът сключи с Деветте, ще гарантира спокойствието ни задълго. – Итри сложи ръка на рамото му. – Понякога се тревожиш излишно, Ед.

Дълбоко в себе си адмирал Айнар бе убеден, че Деветте крояха нещо и примирието, което предложиха на Императора бе само прикритие на коварните им намерения. Защото Империята разполагаше с ресурси и богатства, които вече рядко се срещаха в Съюза на деветте галактики, и беше само въпрос на време Върховните съветници да протегнат ненаситните си ръце към тях. Обаче не искаше да безпокои Итри с мрачните си помисли, затова се насили да се усмихне.

 - Права си – рече той. – Няма причина да се тревожа. Ела да погледаме пръстените на Ксенос.

Няколко нива над тях капитан Гримхилд тъкмо привършваше със затягането на връзките на кубинките си – ритуал, който изпълняваше винаги преди да поеме ръчното управление на космическия кораб за да го приземи.

 - Наная, покажи ми подробна карта на сектор седем, между Ксенос и Неро!

 - Веднага, капитане! – каза гласът и в същия миг пред нея се проектира космическото пространство между двете луни на Еванте. – Светлинните панели са заредени на сто процента. – информира я след това гласът. – Изключвам четвърти и трети двигател.

 - Чудесно! – отвърна Рамона. – Сега изключи втори и първи двигател и премини на захранване от светлинния генератор. Поддържай минимална скорост.

 - Да не се каните да пилотирате кораба ръчно, капитан Гримхилд? – попита компютърният глас.

 - Разбира се, Наная.

 - Капитан Гримхилд! – Наная сякаш се подвоуми дали да продължи или не, или просто подбираше подходящите думи. – Не мислите ли, че е доста неразумно да пилотирате точно сега, когато луните са тъй близо една до друга? Радарите засичат силни космически ветрове около долните пръстени на Ксенос. Бих могла да преизчисля маршрута през сектор шест.

 - Аз съм РАМОНА ГРИМХИЛД! – подразни се. Мразеше да подлагат под съмнение способностите ѝ. – Нито супергравитацията на Неро, нито прашните пръстени на Ксенос ще ми попречат да приземя този кораб на космодрума Аарси в уречения час!

 - Както желаете, капитане! – отвърна смирено Наная.

 - Господин Бомбин – Рамона не обичаше да дели капитанското си звание с никой, затова се обръщаше към своя помощник-капитан по име, – задай курс по тунел шест – 133.22.676.30, но щом наближим големите пръстени ни издигни с четиридесет градуса нагоре.

 - Заемам се, капитане! – изквака Тоуд Бомбин и само миг по-късно скочи в седалката пред контролното табло от ляво на Рамона.

Бежовата куртка, която си беше облякъл днес, страшно много подхождаше на жълтите и оранжевите брадавици, напъпили по тъмнозелената му кожа. Малките му жабешки очи се изцъклиха срещу монитора, а дългите му пръсти полетяха през виртуалната клавиатура с такава скорост, че Рамона си го представи като един от онези безделни кобалос, които изкарваха прехраната си по улиците на Борг като криеха топчета от червена пяна под медни чаши и после подканваха зяпачите да познават къде са. Малките им ръчички бяха толкова бързи, че ако някой отгатнеше, тълпата го приемаше за чист късмет.

Дрезгавият глас на помощник-капитана, съобщаващ ѝ, че курсът е зададен, я изтръгна от фантазията ѝ.

  - Е, напред към Еванте! – рече тя и стартира светлинните двигатели.

Трите пръстена на луната, се загубиха под кораба. Докато ги наближаваха Итри се наслаждаваше на сребристите и пурпурните валма, които космическият вятър надигаше от тях. Блестящите прашинки се завиваха в лудешки спирали, или пък се протягаха надалеч като пипала на октопод, надигаха се и се снижаваха подобно на океански вълни. Ръждиво-кафеникавото туловище на Ксенос, осеяно с безброй кратери, се затътри от дясно на кораба, а отпред запулсира изумрудената шир на Еванте. Отгоре бе надвиснал Неро и бавно се приближаваше към Ксенос.

Пред витрините все още прехвърчаха бляскави прашинки, когато в залата влетяха Айра, Наира и Елмо. Бяха най-добрите скаути в имперската армия и най-странната компания, която Итри бе виждала някога. А сега изглеждаха още по-странно, защото от бойното снаряжение, което обикновено носеха, нямаше и следа.

Айра беше човек, мускулест и жилав, с кожа, тъмна като беззвездна нощ, с очи, дълбоки и топли като лятното море на Рудезин, и с усмивка, която разтапяше не едно и две сърца в Империята. Той бе избягал от терора на Съюза на Деветте преди десет цикъла и се бе заселил на Клейтус. Благодарение на солидните си разузнавачески познания, Айра бързо намери място във военните бази на Клеон. Към него често се отнасяха с доза недоверие, но това се промени, когато на едно обучение в Центъра по междугалактически шпионаж се натъкна на Елмо. Каменният амфицион го хареса от пръв поглед и започна да прекарва цели часове, следвайки го по петите. Елмо притежаваше непогрешим усет за света, за обстоятелствата и за съществата около него, а щом Елмо му имаше доверие, Наира го прие в екипа им безропотно.

Още от малко пале Елмо се радваше на грижите и любовта на Наира. На Таисто животът беше суров и примитивен, а каменните амфициони властваха над целия този свят – от неизбродните савани до самотните планински чукари, от песъчливите морски брегове до дълбоките страховити лесове. Но всичко се промени за тези върховни хищници, когато на планетата пристигнаха ловци от Еребос и започнаха да ги преследват. Но не за да ги убиват. Не! Каменните амфициони бяха неуязвими и точно за това ги искаха на Еребос – да служат във военните им редици, да рушат и убиват непокорните васали на ездачите от мрачната планета. Елмо беше малък и щом се свиеше на кълбо, не се различаваше от купчина дребни камъни, затова, когато глутницата му бе нападната в засада и изловена, той остана незабелязан. Сам и уплашен, той се скита дни наред в търсене на своето семейство, докато накрая силите му съвсем го напуснаха и се свлече с жален вой в трънаците, изпречили се на пътя му. По това време отряд рейнджъри от имперската армия бе по петите на ловците и за негово щастие самата Наира предвождаше отряда. Нарамила сензорен лазерношоков арбалет, тя следваше дирите на ловците и крачеше уверено през изсъхналите треви и храсталаци, когато вниманието ѝ бе привлечено от скимтящата купчинка камъни. Без да се колебае, тя го пое в ръцете си и го притисна към гърдите си, а щом малкият каменен амфицион усети топлината ѝ и туптящото ѝ до полуда сърце, вече знаеше, че ще я обича с цялото си сърце, и тя него също.  

Наира бе родена в Свободните галактики, на далечната Кауко, в чиито дъждовни гори бе родината на чудатите никтисапиенси. На съвсем крехка възраст загуби родителите и двамата си братя, когато сред племето плъзна смъртоносна зараза. От двеста тридесет и петимата членове на групата оцеляха само дузина. Трябваше да бягат надалече, трябваше да се слеят в някое от другите племена. Тежки бяха онези времена, защото нито шаманския ранг на опекуна ѝ, нито богатството му можаха да им спечелят някакви привилегии в новото племе. Наира растеше буйна и непокорна, и често поведението ѝ беше в разрез с порядките на никтисапиенсите. Усещаше, че мястото ѝ не е сред покоя на дъждовните гори, затова, когато порасна достатъчно, се качи на един от имперските търговски кораби и се отправи през необятния космос да дири приключения. Страстта ѝ към опасностите и непознатото скоро я доведе на Клейтус, а чевръстите ѝ шестопръсти ръце и всевиждащите ѝ лемурски очи бързо ѝ осигуриха място в редиците на имперските агенти, известни още като Сенките.

- Адмирале, в арсенала отказаха да ни дадат оръжията! – възнегодува Айра. – Вярно ли е, че си наредил да слезем невъоръжени на Еванте?

Ед кимна.

 - Адмирале, може би ще е разумно да вземем плазмените пистолети или някой бластер за всеки случай – предложи Наира. Подаващият се под плаща крайчец на опашката ѝ потрепна нервно.

 - Никакви далекобойни оръжия! – категоричен бе Ед. – Всички ще се придържаме към тукашните порядки за въоръжение!

 - Но тук всички носят смешни газови пистолети! – опита се да протестира Наира.

 - Е, и?! Убеден съм, че под тази пелерина си скрила прилично снаряжение. Какво имаш?! Електрошоковия бич? Лазерния нож? Психотронния ступорител? Гранати? Минибластери?

Наира не отговори, но в мълчанието ѝ адмиралът намери отговора.

Неочаквано писна сирената за тревога.

 - Ехо, върни щитовете обратно! – викна Ед Айнар. Гласът му отекна над писъка на сирената.

Малко преди щитовете да скрият космоса от очите ѝ, Итри забеляза завихрящите се пред кораба фунии от сребрист и пурпурен прах. От тавана край стените се спуснаха обезопасителни капсули.

 - Внимание! Внимание! – гласът на Рамона Гримхилд прозвуча спокоен на тонколоните в залата. Дори в най-напрегнатите ситуации, успяваше да запази хладнокръвие, така прикриваше емоциите си, че понякога граничеше с безразличие. – Моля всички да заемат безопасно място! Тъй като Неро навлезе в космическото поле на Ксенос и ще премине над него твърде близо, супергравитацията му ще вдигне значителна маса от пръстените на Ксенос. Налага се да включа светлинните двигатели на пълна мощност, за да избегнем заформящите се вихри. Моля заемете безопасно място веднага!

После гласът на Наная започна да отброява оставащото време.

 - Ускорението ще започне след петнадесет секунди. Четиринадесет, тринадесет…

Без да се колебаят Наира и Айра се вмъкнаха в капсулите. Ед хвана Итри и я вкара най-близката капсула, след което бързо дръпна предпазните коланите през раменете ѝ и ги закопча.

 - … седем, шест… - отмерваше Наная.

Ед се мушна в съседната капсула със скоростта на светлината. Само Елмо остана да седи в средата на залата. Каменното му тяло бе толкова тежко, че застанеше ли някъде нищо не бе в състояние да го помръдне, докато той сам не решеше.

- … едно, нула. Старт!

Итри като че ли дочу рева на двигателите. След това усети как вътрешностите ѝ изскочиха от обичайните си места и се надигнаха към гърлото ѝ. Тя затвори очи, мъчейки се да потисне неприятното усещане. Зачуди се кое беше по-ужасно – пространственият скок или максималното ускорение на Наная, но преди да реши, изпадна в хибернация.

Няколко часа по-късно усети нежната милувка на Ед върху лицето си. Той разкопча коланите внимателно и ѝ помогна да излезе от капсулата.

 - Следващия път ще вземем някой по-бавен кораб.

 - Следващият път ще си остана на Клейтус! – Итри заяви категорично. – Чувствам се сякаш ме е прегазил еласмутериум. Даже няколко!

 - Съжалявам, моя звездна светлина! – отвърна нажалено Ед. – Ела!

Той я придърпа към себе си и я притисна в обятията си.

 - Ммм! Така е по-добре! – измърка доволно Итри.

Нямаше друго място като прегръдките му. Можеше да стои така с часове. Да слуша ударите на сърцето му, да усеща всяка глътка въздух, която поемаше. Там беше топло, там беше уютно, там беше пълно с любов, там беше неуязвима, там беше у дома.

Ед зарови пръсти в медночервената ѝ коса и я целуна.

 - Готова ли си?

 - Нямам търпение!

 - Да вървим тогава! – подкани Ед и като я улови под ръка, двамата поеха към изхода.

На космодрума Аарси цареше суматоха. Беше горещо и задушно, а облак от прах и изгорели газове обвиваше космическите докове, сградата на Евантинската служба за управление на космическите полети и всичките ѝ контролни кули, както и разположените наоколо гигантски депа, в които се съхраняваше всичко, което можеше да се превози легално или не с космическо возило – от удивителни полиморфни гастроподи през редки минерали и екзотични подправки до високотехнологични джаджи и оръжия. Но през сиво-белите воали в далечината прозираха тюркоазеното небе и изумрудените мегапинопсиди на Еванте – блазнеща гледка за очите и душата сред огнения дъх на космодрума.

Глъчката от тълпата долу, боботеща на евантинската реч, от време на време заглъхваше под рева от двигателите на някой космически кораб. А космически кораби имаше сякаш безброй – големи търговски кораби от различни краища на Империята, бързи транспортни ракети, фрегати от Свободните галактики, малки джетове кръстосваха простора над Аарси неуморно, а някъде под Наная се чуваха немощните хлипове на стар разнебитен космолет.

Когато стъпиха на рампата, Итри забеляза, че погледите на мнозина от тълпата бяха приковани към Наная – някои хвърляха погледи крадешком в движение, за да не изглеждат така, сякаш не са виждали боен кораб преди, а други без притеснение се спираха пред кораба и го зяпаха с изумление.

 - Сигурно ще ни отнеме цяла вечност да намерим Фари в тази суматоха?! – въздъхна Итри, като съзря тълпите пред изход три на ниво едно, където някъде отвън щеше да ги чака момичето.

 - Не се тревожи – успокои я Ед и като посочи към гривната на ръката си, каза: – Дадох на Марфа същата такава. Щом Фари включи своята, ще прати сигнал към тази, а на дисплея ще се появи точното ѝ местонахождение.

В това време на рампата се появи Рамона Гримхилд. На колана на корсета ѝ бяха затъкнат два  плазмени револвера, а в ръцете си държеше бронзов далекоглед. Като разпъна коносовидната тръбичка и я сложи пред дясното си око, се извъртя към далечния край на доковете и след като огледа мястото подробно, изруга.

 - Проклети евантинци! Винаги оставят най-добрите места за своите раздрънкани кораби.

 - Е, поне ни отредиха почетно място на ниво едно – напомни ѝ развеселено Ед. – Спомням си как при едно от последните ни пътувания дотук капитан Дюгал бе принуден да скачи кораба си на ниво три, защото бойните кораби не са на особена почит тук.

 - Но Наная не е кой да е боен кораб, адмирале! – възнегодува Рамона. – Сектор Алфа има свои собствени изходи и никакви тълпи. Като се върнем на Клейтус, ще трябва да обсъдим това с Императора.

 - Може би – отвърна Ед. При други обстоятелства би се ядосал, задето евантинците изпратиха Наная в края на доковете под претекст, че е твърде голяма, но днес мислите му бяха съвсем другаде, затова остави ядовете на Рамона.

Тоуд Бомбин се появи на рампата и капитан Гримхилд побърза да бутне далекогледа между дългите му пръсти, за да види и той неправдата и да сподели възмущението ѝ. След него пристигнаха Айра, Наира и Елмо. Щом съгледа навалицата долу, каменният амфицион изръмжа нервно, но отнякъде се измъкна Ехо, и като му подаде шепа бодливи миди – любимото лакомство на Елмо – усмири вълнението му.

Последен към групата се присъедини Таранис. Под тежките му стъпки рампата като че ли се разлюля. Той беше исполин от Ледените долини на Фрикс. На външен вид изглеждаше суров, а влезеше ли в битка – направо страховит, но опознаеше ли го някой веднъж, откриваше, че бе добряк до мозъка на костите си, и въпреки че беше малко глуповат, бе по-верен и от куче. Минавайки покрай останалите, той изломоти някакъв поздрав на едурнски диалект и огромното му туловище се заклати надолу по рампата.

Тълпата започна да се отмества с неподозирана скорост пред внушителната му снага и така екипажът на адмирал Айнар стигна до изхода по-бързо от очакваното. Когато излязоха навън Ед включи междупозиционната гривна, за да открие Фари. Паркингът пред космодрума беше огромен, пълен с аерокрафти и хора, но маршрутът, който се появи на дисплея на гривната, ги отведе право при момичето.

Там ги очакваше ултразвуков бързолет. Под прозрачният му купол беше прохладно, а големите червени флексиседалки обещаваха комфорт.

 - Адмирал Айнар, Титрит – Фари ги посрещна с усмивка, – и всички останали, добре дошли на Еванте! Добре ли пътувахте?

Изглеждаше различно. Нямаше го гримът, нито пък провокативното облекло, с които бяха свикнали да я виждат в Храма. Пред тях стоеше съвсем обикновено момиче, на не повече от седемнадесет години, с меден загар, тъмнооко и тъмнокосо, от пустинните равнини на Ейрийн.

 - О, да – потвърди Ед, след като я измери с поглед. – Когато управлението на кораба е в ръцете на Рамона, полетите винаги са приятни.

 - Разбира се! – не се посвени капитан Гримхилд. – А сега нямам търпение да подкарам това бебче.

 - Бързолетът има автопилот – информира я момичето, – но ако настоявате да пилотирате, управлението е ваше.

 - Настоявам! – рече Рамона и се вмъкна в ултразвуковата машина.

Когато полетяха над прашният червен път през зелените поля на Еванте, Итри отпусна глава на рамото на Ед и отправи поглед навън. Отначало избуялите треви минаваха край елипсовидните прозорци като буйнотечаща река, но когато Рамона издигна бързолета, пред очите ѝ се плъзнаха тюркоазеното евантинско небе и смарагдените мегапинопсиди в далечината, а над тях в простора се носеха плаващи острови. Съвсем скоро обаче аерокрафтът достигна такава скорост, че на хоризонта вече нищо не се различаваше, освен синьозелени шеметни вълни.

Половин час по-късно Рамона съобщи, че наближават езерото Ирис, където се намираше и едноименният град. Итри се притисна в Ед и сърцето ѝ заби лудо от вълнение.