Беше притъмняло. Оловно тежки облаци с грохот сблъскваха чела. Заваля. Гръмотевици разкъсваха на парчета тишината... Валерия пълзеше  с колата си бавно по хлъзгавото шосе. Преди половин час бе побягнала от живота си, в който насилствената обич  я убиваше...

Внезапно тя угаси двигателя. С безпокойство се взираше напред... В гърдите й се вгнездваше  някакво странно, задушаващо усещане на  смут... Озърна се плахо с глождещата мисъл, че някой я наблюдава... Потрепери, но се овладя. Мракът пред очите й се сгъстяваше, придобиваше титанични размери... Нервно стиснала волана, тя виждаше сякаш широко отвореното око на гигантско чудовище... не можеше да продължи напред, просто не знаеше на къде да потегли.

- Загубих се! Да, загубих се! - мислите й безмилостно човъркаха душата и.

 Така взряна в мрака, тя усещаше някаква студенина да пъпли като насекомо по кожата й. Странното усещане я избута от колата и сякаш я задърпа на някъде... Студените дъждовни капки се пропиваха в душата й, запрепускаха немилостиво по вените и изпълниха цялото и същество. Оная сила, която я отнасяше на някъде, сякаш омотаваше в невидимо  въже сърцето й. Сега я теглеше някъде, през дъжда, отвъд, отвъд зад мрака... Не усети как се бе озовала пред разнебитена стара къща. Прозорците й зееха като черната паст на звяр. Вратите, широко разтворени, с висящи на една страна крила, с ръждясали и разкривени панти. Гледката я наскърби.. .Личеше, че отдавна  нещо е ограбило от нея  човешкото присъствие... Тя влезе. Бе мокра до кости. Изтръска доколкото можа мокрите си коси, но студенината схващаше тялото, не можеше да диша. Срещу входа имаше стълбище, а от дясно и от ляво опустели завинаги стаи...

Стълбището глъхнеше в тъмнина. Проядените от годините, стълби проскърцваха заплашително. Из цялата къща витаеше непоносим хлад... Разрухата безмълвно пълзеше по целия под... Хлад! В душата й се породи асоциацията за някаква гробница... Хладна и вечна...! Нещо притискаше сърцето й. Може би страхът или мракът... Тя самата не можеше да определи. Под краката й дървото пращеше... Озова се пред някаква открехната, съвсем леко, врата... Обвита в мрак, тя пристъпваше внимателно. Почти не виждаше нищо. Плашеше се от всеки шум... Спъна се в някакъв предмет. Въпреки мрака, той й се стори като някаква играчка... Очите й губеха очертанията на предметите... Задушаващото усещане не утихваше...

- Коя си ти? - каза някой.

С уплаха Валерия долови в ушите си  глас.

- Дошла си ми на гости? Тук рядко идват хора...

Валерия си мислеше, че гласът е само илюзия, само плод на изтормозеното и съзнание...

Но не беше!

- Защо си дошла? Радвам се, че си тук..., от години не съм разговаряла с някого...

- Кой е там? - озърташе се Валерия.

- Аз съм тук, и тук, и там, и навсякъде...! Мисля, че ти дойде, защото те повиках... Липсваше ми нещо...!

- Какво ти липсваше?  Защо ме повика? Коя си ти? Излез!  Къде се криеш?

- Аз искам да поговорим..., нали ти казах  - липсват ми разговорите с хората!

Валерия седна  на един стар стол и се заслуша... Не знаеше кой й говори... Но слушаше притихнала.

- Имах злощастието да познавам един човек, който привидно изглеждаше като теб, като мен... нормален. Оказа се, че е „сърдечно" болен човек. Ще го нарека господин Безчовечност, не, защото няма име, а защото искам да избегна всякаква среща с личността му... Така наречения господин преподаваше преди 20 години  право в университета в съседния град. За мен той нямаше стойност, защото фалшивият блясък на ума му бе заслепил съзнание на майка ми.Тогава  бях около 10 годишна.

Господин Безчовечност се ожени за майка ми, като бях 5 годишна, но дори и малка виждах как морално убиваше нежната й душа. Горката ,бедна, слаба женица Тя се състари от грижите преждевременно!

За външния свят изглеждахме почти нормално семейство, но в действителност надявахме убийствено болезнени маски, които се впиваха  в нас...

Вторият ми баща бе един от многото човешки типове... ама дори не можеш да си представиш докъде стигаше кариеризма и злобата му. Той бе еснафски ограничен човек. Стойностен за него бе стемежът към материално обогатяване. Демонстрираше  фалшиви умствени качества, водеше се от усещането за превъзхоство над майка ми... Така се самозабрави, но отвътре го рушаха завистта и егоизма... Домогваше се до материалното без усилия. Моралният  упадък го срина в очите ми... Мама обаче не се опълчваще срещу униженията, които ежедневно й нанасяше. Тя мълчеше. Пусто мълчание! Пусто!

Безмилостно се опитваше да властва над мама. Правеше я слаба, рушеше я душевно!Себичността му бе проникнала дори и в хляба, с който се хранехме. Душеше ме всеки залък, защото чувствах отровата му, отровата на егоистта, на безбожно ограбения тип. Замислях се на какво ли право учеше младите хора?... Какво беше за него правото?... Да унижаваш другите, да ги смачкваш ли като трохички хляб в шепата си?...

Мама отслабна. Хранеше се от онзи "хляб" на убогия ум на пастрока ми... Помня синините около очите й... помня ги! Тогава я запитвах: „Какво ти е ?", а тя само с тъжна усмивка ми отговаряше, че се е ударила в ръба на масата... Де да беше маса... По-лесно щеще да мине. Чувах я как вечерно време плаче, но тя бе смачкана и затова не смееше да изправи глава. Един ден намерих мама легнала на леглото, а до нея разсипани бели като снежинки, мънички хапчета... Това явно е бил нейният начин да избяга... Тя трябваше да застане срещу насилника... Но не можа! Не можа!

Понеже страдах от тежко белодробно заболяване, в онзи миг усетих как  хлад задуши гърдите ми... Не можех да дишам. От уплахата  сърцето ми не издържа... Но не можах да тръгна заедно с  мама. Трябваше да остана... трябваше.

Валерия с разплакани очи стоеше безмълно... Но намери сили да проговори:

- Сякаш с твойта история  аз осмислих моята! Но аз имах сили да избягам,но се изгубих!

- Защо си мислиш така? Не си! Повярвай ми! Знаеш ли, че ако беше останала в онази кола,с ега дори нямаше да си жива. Аз те измъкнах оттам, в момента, когато един камион, с пиян шофьор връхлиташе върху нея. Трябваше да ти разкажа историята си, за да можеш да продължиш! Не си объркала! Пътят е пред теб! Утре ще дойде любов, която няма да ограничава просторите с насилие... Нека да дойде утре! Нека спре да вали!...