И само Любовта ще ни остане
Понякога ходя на църква, не защото Господ е там, а защото е тихо и някак успокояващо. Вярвам, че молитвите нямат време и място, където да бъдат казани. И, че не винаги можеш да бъдеш в храм, когато имаш нужда от помощ. Кръстът го нося винаги със себе си, даже - три кръста, най-ценният е този в душата. Иначе всеки може да си купи кръст, или да си татуира. Не съм типичният Вярващ, напротив - понякога съм откровен Богохулник, роптаещ срещу наказанието, което е получил свише. Писна ми от наказания. Когато бях малка ме наказваха за пакости, в училище ме наказваха, че нося дънки, или полата ми е над коляното. После мъжът ми ме наказваше, просто за да докаже сам на себе си, че е авторитет. Наказваха ме и на работа, ако не мълча покорно за това, че не ме осигуряват, даже ме уволняваха (как ли се уволнява човек без трудов договор). Половината ми живот мина, вероятно и почти целият - никой не знае кога ще се събуди за последно, освен...
Днес е един от малкото дни, които съм в църквата. Както винаги задавам много въпроси - едни и същи, но за първи път получавам отговори. Както се казва: "По-добре късно, отколкото никога." Надявам се, че Господ е наоколо, независимо дали е с брада, или е някаква необяснима природна сила. Паля 11 свещи и ги наричам, винаги в един и същ ред - според възрастта, понеже не мога да избирам кого обичам повече. Тате, мама, кака, аз, децата, внучката... И още един човек, когото почти обожествявам. И се моля. Молитвата ми винаги е била кратка: "Господи, нека всички да сме щастливи!"
Защото щастието включва всичко - и здраве, и любов, и благоденствие.
"Сандъкът дървен е,
животът е безочлив -
и само Любовта ще ни остане."
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Геновева Симеонова Все права защищены
