1 сент. 2011 г., 11:15

Игнатий 

  Проза
1126 0 5
6 мин за четене

 

 

Игнатий

 

  Едва се качи в автобуса. Тича, тича след пухтящото му туловище, докато шофьорът случайно не я зърна в огледалото. Но нали си беше веселяк, махна с ръка и не я смъмри за закъснението. А ги чакаше дълъг път през Балкана.

- Ела, седни, тъкмо се чудех с кого ще си бъбря! - усмихна се Радко. Беше научил пътя наизуст през тия десет години зад волана.

- Мога и със затворени очи да карам! - гръмогласно се засмя, но после придоби сериозно изражение и важно, важно превключи скоростта.

  Тея  седна на служебното кресло, което се предоставяше само на „наши хора", после измъкна от дамската си чанта огледалце и гребен и кокетно среса разчорлената си от бързането коса.  Е, няма шега, няма измама - пътуваше към неизвестността с нескрито любопитство и... мъничко страх.

  Есента грееше с невероятните си багри и крайпътните дървета кимаха ту с червени, ту с жълти, ту с ръждивокафяви глави. А не след дълго слънцето потъна изведнъж зад хоризонта и настана истинска планинска нощ. Пътят се виеше все по-нагоре и по-нагоре, осветяван единствено от студените светлини на пълзящите коли. Монотонното пътуване полека-лека оклюма пътниците и Тея също се предаде на съня. Колко ли часа бяха минали в дрямка?

      - Хайде, за пет пари - толкова беше возенето - разведри атмосферата шофьорът  - Пристигнахме!

   Момичето вдиша дълбоко нощния въздух и потръпна от хладния му дъх. После взе голямата кожена чанта, в която беше нахвърляла най-необходимото, и се отправи към  новия си дом. Предстоеше ù да започне съвършено различно от досегашното битие. Студентските години вече оставаха зад гърба и дните, които идваха, бяха обвити в очарователна тайнственост.

   Младата художничка бързо свикна с идиличната провинциална атмосфера. Сама бе предпочела назначението в художественото училище тук. Мечтаеше да работи и рисува далече от хорската суета и какафонията на бясното софийско живеене.

   Учениците ù се оказаха страхотно талантливи и тя с голям ентусиазъм се зае да ги посвещава в тайните на изкуството, което бе станало нейна съдба. Така, ден след ден, учителка и ученици все повече се  опознаваха и, поради малката разлика във възрастта, се сприятелиха бързо.

   Една слънчева съботна утрин, с много смях и песни, тръгнаха към близкия манастир.Тея искаше да ги запознае с реставраторите, които вече привършваха няколкомесечната си задача да обновят потъмнелите от времето стенописи.

   Посрещна ги един млад, черноок монах. Беше захванал буйните си коси на опашка, а черното расо подчертаваше високата му стройна фигура.

 -  Добре дошли, заповядайте да разгледате прекрасната работа на художниците! -  покани ги той с нескрито задоволство и ги насочи към черквата, чиито двери бяха широко отворени за гостите.

   Едва пристъпила прага, Тея почувства разбиращите погледи на изографисаните свети образи. Някаква топлота и съпричастие излъчваха благите им очи. Пред всеки от тях се задържаше все по-дълго, а те като че ли искаха да ù разказват за далечни времена, за други нрави, за забравения си свят ...

   Но не само стенописите и иконите  я приковаваха в хладината на стария храм. С крайчеца на очите си тя не можеше да откъсне поглед от хубавия монах. Забеляза, че и неговият поглед скришом я изучава. Художничката се направи, че нищо не е видяла и бързичко избяга на двора. Там я очакваше веселият рояк ученици и, увлечени в коментари за видяното в черковния дом, продължиха да разглеждат и останалите манастирски сгради.

   Есенната вечер тихо пристъпи по златния килим, изтъкан от окапалите листа. Компанията се сбогува с реставраторите, а брат Игнатий (така  се казваше младият мъж) ги изпрати до портите на обителта и ги покани пак да заповядат.

  Това, което следващите месеци сервираха на Тея, беше хем красиво, хем необичайно, хем - нередно. Завладя я такова неудържимо желание да ходи до манастира, да присъства на службите, само и само да види  Игнатий, че самата тя се уплаши от себе си. Но изгарящото я чувство беше по-силно от логиката на здравия разум и тя продължи  - в студ, виелици, дъжд, да бъде на съботните и неделни служби в храма.

   А монахът също забеляза упоритата посетителка, но не прекрачваше нормите на благоприличие, които му налагаше расото. Поне не даваше вид. Изпълняваше усърдно служебните си задачи, само когато тя понечваше да излезе, я съпровождаше с продължителен и изучаващ поглед, а след това безшумно се скриваше в олтара...

   После изчезна. Никой не разбра къде потъна Игнатий. Обикновено в малкия град мълвата не оставя нито едно събитие без отговор. Този път мистерията се оказа наистина необяснима.

   Животът се промени и за Тея. Изстрадала необикновеното си любовно (да, беше сигурна, че това е именно любовно) чувство, примирено се съгласи да се омъжи за младия хирург, който доста упорито я преследваше цяла година. Вдигнаха голяма и красива сватба, след това им се родиха близнаци... Заживяха като едно средностатистическо семейство. Работа, грижи по децата, дълги летни почивки.

   Тази пролет заедно с художници от чужбина трябваше да организира пленер. Уреди да заведе и учениците в далечния морски град. Тъкмо пристигнаха и едно от децата се преви от коремни болки. Веднага извикаха „Бърза помощ". Докато трепереше в очакване на линейката, се молеше горещо ученикът ù да се оправи бързо,та да не пропусне красивата емоция - рисуването на открито, за което толкова си мечтаеха цялата учебна година.

   Екипът пристигна бързо. Тея се качи заедно с болното момче в линейката. В болницата ги посрещна лекар в бели одежди. Погледна я с черните си, топли очи и  младата жена замръзна. Позна го.Той също я позна. Беше... Игнатий. На гърдите му проблясваше златно кръстче. А на безименния пръст на дясната ръка светеше нова брачна халка.






© Хрис Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Привлече ме заглавието, а разказа ми хареса!, и разбира се няма как да няма продължение!
  • Аз мисля,че разказът си е съвсем завършен.Харесва ми как на самият финал ни поднасяш развръзката.И аз като Петя се сетих за тази песен.Всеки от героите е направил своят избор,макар и платил с тъга нещо което е можело и да е.Но...
    Поздрав,Хрис,хубаво пишеш
  • Любовта е едно дълго, дълго пътуване
    - крайната гара е Вечността.
    И вместо в безсилни сълзи да осъмваме -
    нека поканим я в реалността ...

    С този мой стих пожелавам на всички влюбени сбъдване!
    А за продължението на разказа - времето е пред нас!
  • Хубав разказ! Такъв е животът, среща и разделя...И осъжда на невъзможно съществуване, на невъзможни обичи и все пак, преобръща душата...

    "Един монах - сърце желязно.
    Една жена, отрекла себе си.
    Душите си осъдени горят".
  • Хареса ми, но като начало.Ще има ли продължение?
Предложения
: ??:??