Игнатий
Едва се качи в автобуса. Тича, тича след пухтящото му туловище, докато шофьорът случайно не я зърна в огледалото. Но нали си беше веселяк, махна с ръка и не я смъмри за закъснението. А ги чакаше дълъг път през Балкана.
- Ела, седни, тъкмо се чудех с кого ще си бъбря! - усмихна се Радко. Беше научил пътя наизуст през тия десет години зад волана.
- Мога и със затворени очи да карам! - гръмогласно се засмя, но после придоби сериозно изражение и важно, важно превключи скоростта.
Тея седна на служебното кресло, което се предоставяше само на „наши хора", после измъкна от дамската си чанта огледалце и гребен и кокетно среса разчорлената си от бързането коса. Е, няма шега, няма измама - пътуваше към неизвестността с нескрито любопитство и... мъничко страх.
Есента грееше с невероятните си багри и крайпътните дървета кимаха ту с червени, ту с жълти, ту с ръждивокафяви глави. А не след дълго слънцето потъна изведнъж зад хоризонта и настана истинска планинска нощ. Пътят се виеше все по-наг ...