Току-що Йоан бе избягал от училище. С ускорена крачка преминаваше от плочка на плочка по мръсния тротоар. От време на време слизаше на асфалтеното шосе. Въртеше главата си на посоки, с интерес наблюдаваше случващото се наоколо. Спираше погледа си върху всеки един човек, сякаш търсеше някой познат. От някои сваляше бързо погледа си. Други му заприличваха на лекарката, която му изписа капки миналата седмица, на пощаджията, който носи пощата на дядо му, на пожарникаря, които работи в пожарната. И точно в момента когато тръгваше да казва "господин пощаджия... сещате ли се" или "Добър ден, господин пожарникар" те приближаваха и момчето разбираше, че всъщност това не са те. Засрамен, извръщаше поглед в другата посока, а въпросните господа го отминаваха с лека усмивка. За момент Йоан спираше да оглежда хората, сякаш ядосан от неуспеха си, но бързо му минаваше и пак вторачваше поглед в някои от преминаващите. Ставаше му все по-трудно да спре погледа си на всички. Разхождаше се по най-оживената улица в града и всичко беше обгърнато в един неописуем хаос. Реши някъде да поседне за да отпочинат краката му. Намери една свободна пейка малко встрани от улицата под една жилищна кооперация. Пейката беше доста мръсна, липсваха голяма част от дъските й, а на всичко отгоре над нея, току-що бяха проснати мокри дрехи. Йоан седна на облегалката, подпря брадичката на дланите си и отново впери погледа си в преминаващите хора. Стоеше на тръни, в пълна готовност да скочи от пейката. Стоеше и очакваше да види някой познат. Този път дори не успя и да се припознае в някой. Тъкмо се беше замислил и една възрастна дама с доста недоволен и нарицателен тон започна да го хока, задето се е качил с обувките на пейката. Той я погледна доста странно. "Бабо, ти ли си? Аз наистина не исках да избягам от училище! Беше ми лошо.". Възрастната госпожа го изгледа странно, реши, че момчето не е добре и продължи по пътя си, като тихо измърмори "Горкото дете". Йоан доста се учуди на реакцията на баба си, но факта, че му се размина, го успокои. Стана от мръсната пейка, повдигна една от счупените дъски на пейката, която бе съборил при ставането и отново се върна на тротоара.

Подскачаше от плочка на плочка. Пропускаше две и скачаше директно на третата. Скачаше ту вляво, ту в дясно. Рисуваше разни фигури, чрез плочките на които стъпваше. За миг стъпваше на една плочка с двата крака, вдигаше погледа си, сякаш отново да се огледа за някой познат, но след като не виждаше, забиваше обратно поглед в тротоарните плочки и продължаваше своята своеобразна игра. Стъпваше на всяка следваща плочка по диагонала и при всяко стъпване на плочка в главата му звучеше различна мелодийка. Като че ли всяка плочка носеше собствена мелодия. Въпреки всичко плочките продължаваха да си бъдат едни и същи. Всички те бяха сиви, квадратни с един и същ орнамент. В главата му за секунди преминаваха най-различни мелодии - откъси от популярни песни, звуци от природата, отделни ноти. С всяка следваща стъпка момчето прибавяше нов звук към вече започнатата музикална творба. Изведнъж се чу едно познато "пльос" и целия крачол на Йоан се покри с кална вода. Явно, че под тази плочка имаше допълнителна изненада. Той се спря за миг, но улисан от играта си, не обърна внимание и продължи. Докато стъпваше на следващата плоча, някакво чувство го накара да спре и да вдигне погледа си. На следващата плочка бе застанало едно куче рижаво с червена каишка. Момчето се втурна към кучето. Този път беше сигурен, че въображението му не го лъже. Това беше сетера "Доли", който беше избягал преди няколко месеца. Йоан клекна до кучето и започна да го гали. Лицето му сияеше от радост. Но тази радост не трая дълго. Момчето беше седнало на тротоара и с двете ръце беше обгърнало кучето, когато някой хвана животното за каишката и почна да го дърпа. "Стига толкова за тази сутрин, Том. Закъснявам за работа". Докато момчето отвори очи, кучето вече го нямаше. Момчето стоеше полегнало на тротоара, опитваше се да стане, но сякаш нямаше сили за да го направи.

Вече се свечеряваше,а Йоан продължаваше да броди из улиците на града. Изведнъж една ръка го сграбчи за рамото. Имаше нещо познато в тази ръка. Загледа се в масивния златен пръстен, обгърнал показалеца. Беше му изключително познат, но преди да се сети чий е чу "Какво правиш тук, не трябва ли да си на училище". Обърна се за да види кой е източника на гласа, но не успя да различи кой е. Сянката падаше точно върху тялото на човека. Виждаше се единствено ръката му. Обърна се замислено напред, после отново впери поглед в лицето в сянка. "Кой сте вие" . Притаи дъх в очакване на отговор. Господинът не помръдваше, сянката все още покриваше лицето му. Чу се тихо, но отчетливо "Хм, баща ти". Всички последвали чувства у момчето бяха свързани с болката. Две сенки вървяха по улицата. По едрата фигура дърпаше дребната за ухото. А дребната фигура повтаряше "Не, ти не може да си баща ми. Просто си въобразявам. Баба ли ти каза, че съм избягал от училище... лъже... не и вярвай!"