Току-що Йоан бе избягал от училище. С ускорена крачка преминаваше от плочка на плочка по мръсния тротоар. От време на време слизаше на асфалтеното шосе. Въртеше главата си на посоки, с интерес наблюдаваше случващото се наоколо. Спираше погледа си върху всеки един човек, сякаш търсеше някой познат. От някои сваляше бързо погледа си. Други му заприличваха на лекарката, която му изписа капки миналата седмица, на пощаджията, който носи пощата на дядо му, на пожарникаря, които работи в пожарната. И точно в момента когато тръгваше да казва "господин пощаджия... сещате ли се" или "Добър ден, господин пожарникар" те приближаваха и момчето разбираше, че всъщност това не са те. Засрамен, извръщаше поглед в другата посока, а въпросните господа го отминаваха с лека усмивка. За момент Йоан спираше да оглежда хората, сякаш ядосан от неуспеха си, но бързо му минаваше и пак вторачваше поглед в някои от преминаващите. Ставаше му все по-трудно да спре погледа си на всички. Разхождаше се по най-оживената ...