Беше мрачна и дъждовна съботна утрин. Чувствах се леко депресирана и всяко занимание, с което се захванех, моментално ме отегчаваше до болка. Книгата, която захванах, успя да задържи вниманието ми за не повече от половин час. В крайна сметка реших да разчистя гаража, изхвърляйки всички ненужни вещи.

  Живеех сама в голяма къща. След като се пенсионираха, родителите ми се преместиха  във Франция. Нелош избор, бих казала.  

  Поддръжката на къщата ми отнемаше страшно много време и усилия. Изобщо не бях предполагала, че ще е толкова трудно. А и поправянето на протекъл покрив не е женска работа. Ако се бях омъжила за Дейв, нямаше да имам подобни проблеми. При тази мисъл ме напуши смях. Голям тъпанар бе излязъл този Дейв.

  Не ми се щеше да хвърлям стария си велосипед. След като го огледах внимателно обаче, реших, че вече за нищо не става. Време бе да го разкарам. Тогава видях патериците. Обикновени, дървени патерици. В главата ми нахлуха спомени.  

  Преди петнадесет години майка ми си счупи глезена. По онова време бях едва на девет, но си спомням случката много добре. Тя стъпи в някаква дупка на двора и глезенът й сдаде багажа. Писъците, които нададе, бяха ужасяващи. Дотогава не бях чувала майка ми да крещи така. Направо си изкарах акълите. Татко също много се смути. Мама бе на патерици около месец, а сега аз държах въпросните дървени пособия в ръцете си. Спомних си гипса. Покриваше финото й стъпало, позволявайки само на пръстите й да надничат навън, и стигаше до под коляното. Много се бях впечатлила от въпросната превръзка. При всеки удобен случай се вторачвах в нея. Този факт доста притесняваше майка ми.

  – Не се тревожи за мен, Надин! Вече изобщо не ме боли. Няма от какво да се страхуваш! – казваше често тя.

  Когато осъзнах, че искам и мен да ме гипсират така, силно се засрамих. Помислих си, че съм се чалнала, или нещо от този род. Започнах да страня от майка си. После й свалиха гипса и животът ми влезе в нормалното си русло.

  Патериците бяха покрити с прах. Взех един парцал и започнах да ги почиствам. Почти бях привършила, когато телефонът иззвъня, стряскайки ме. Фантазиите ми веднага се изпариха. Телефонът беше чак на горния етаж, така че реших да не отговарям. Малко по–късно дразнещото звънене престана. Отново насочих вниманието си към патериците. Защо ги почиствам? Та за какво могат да ми послужат? Безполезни са. Тези разсъждения не ми попречиха да си свърша старателно работата. После мушнах патериците под мишниците си и се подпрях на тях. Странно, но имах чувството, че и преди съм правила същото нещо. Някак си ми бе дошло естествено. Изпитах вълнение от начина, по който ме „подкрепяха”. Повдигнах лявото си стъпало го задържах на десетина сантиметра от циментовия под на гаража. Първата, пробната стъпка, бе напълно инстинктивна. Пет минути по–късно вече се бях превърнала в експерт. После спрях, подпрях патериците на стената, наведох се и развързах връзките на лявата си маратонка. Събух я, махнах и чорапа. Отново се подпрях на патериците, като се загледах в малкото си босо стъпало. Хладният въздух го загали нежно, когато продължих да куцукам напред–назад.

  Затворих входната врата и я заключих. Дъждът се бе превърнал в ръмеж. Отправих се към близкия магазин, „работейки” ритмично с патериците, наслаждавайки се на всяка крачка. Превързаното ми ляво стъпало висеше на „безопасно” разстояние от земята. Доста се бях старала при превързването и глезенът ми бе здраво стегнат. Час по час спирах, за да огледам пръстите и петата си, които бяха порозовели. Дали пък не бях прекалила със стягането? Не бях съвсем сигурна какво правя и защо го правя, но се чувствах прекрасно.

  Най–накрая стигнах до магазина. Един млад мъж ми направи път и задържа входната врата отворена, за да мога да вляза безпроблемно. Докато се придвижвах бавно покрай рафтовете, усетих, че хората ме заглеждат. Опитах да се успокоя, но не ми се удаде. Един четирийсетгодишен мъж с рядка коса ме гледаше похотливо. Усмихнах му се, а той се изчерви и бързо извърна поглед. Цялото това внимание ме изнервяше. Вече започвах да си мисля, че допускам голяма грешка. Едно момче от персонала дойде при мен, погледна превързания ми глезен и ме попита дали се нуждая от помощ. Отпратих го. Взех една франзела и отидох на касата. Касиерката ме улесни, като напъха франзелата в раницата ми. На излизане едва не се сблъсках с моята съседка Сали. Тя е на трийсет и две, но изглежда по–стара, защото не си боядисва побелелите кичури. Дружелюбната й усмивка повехна, когато видя патериците, а очите й се ококориха от изненада.

  – Олеле, майчице! Какво е станало? – възкликна тя.

  – Аз… ами аз… навехнах си глезена.

  – Значи няма счупено? – Тя се взираше любопитно в крака ми.

  – Не. Обикновено навяхване.

  – На лекар ходила ли си?

  – Да. За няколко дена ще ми мине.

  – Дано! Как стана?

  – Стъпих накриво в двора.

  Тя кимна и продължи по пътя си.

  Когато се прибрах вкъщи, вече бях доста уморена. Телефонът бясно звънеше. Патериците изтракаха, когато ги захвърлих на плочките. Спуснах се нагоре по стълбите. Тогава възникна неочакван проблем. Превързаният ми крак бе леко схванат и не бе обут, и тъкмо поради тези причини накуцвах. Настоятелното звънене продължаваше да дразни ушите ми. Ускорих крачка. Почти бях стигнала до стълбищната площадка, когато закачих с пръстите си циментовия ръб и се спънах. Паднах и лявото ми коляно се прасна в чугунената подпора на парапета. Острата болка ме накара да сграбча коляното си и да заскимтя. Минута по–късно болката понамаля, а телефонът вече бе престанал да звъни. Теглих му една майна и се заех да огледам коляното си. Като че ли нямаше сериозни поражения. Когато го сгънах, болката се засили, но остана поносима. Изправих се и, подпирайки се на стената от време на време, закуцуках надолу по коридора. Не ми се щеше да си сгъвам коляното си много много, затова походката ми бе като на пиян моряк. Усещах болезнени пробождания при всяко стъпване. Все пак успях да се добера до хола, където ме чакаше телефонът. Отпуснах се внимателно на кушетката. Съобщенията бяха две. Преди да ги прослушам се наведох и разбинтовах глезена си, който все още бе леко схванат. Пуснах първото съобщение, като веднага след това започнах да омотавам  удареното си коляно с бинта. Имах нужда от превръзка, защото под капачката ми бе започнала да се образува подутина. Чух гласа на Дейв.

  „Миличка, надявам се, че си добре. Знам, че това може да ти прозвучи тъпо, но миналата нощ сънувах кошмар. Ти беше болна. Лицето ти бе смъртно бледо. Не спираше да кашляш, но в същото време се тъпчеше със сладолед. Аз се опитвах да те разубедя, но ти не ми обърна никакво внимание. Моля те, обади ми се!”

  Второто съобщение също беше от Дейв:

  „Много съм разтревожен, Надин!”

  Изсмях се и набрах номера на Дейв. Той вдигна веднага.

  – Здрасти, Дейв – казах.

  – Здрасти.

  – Държиш се като пълен тъпанар, Дейв. Как изобщо ти хрумна това!

  – Кошмарът беше толкова реалистичен, че аз...

  – Я стига! Знам ти аз магариите. Много си се разтревожил за мен, а? Скъсах с теб! Не можеш ли да си набиеш това в главата!

  – Но аз...

  – Ако толкова се загорял за секс, метни се на Колийн. Двамата с нея сте чудесна двойка.

  – Надин, аз…

  – Съжалявам, Дейвид – казах и затворих.

  Налях си водка и се настаних удобно на кушетката. Кракът ми пулсираше болезнено. Минаха десет минути, но аз не спирах да мисля за Дейвид. Защо се държи така? Наистина ли го е грижа за мен? Не ми се вярва. Просто се подмазва гадината. Дали пък не ме е видял как куцукам с патериците? Не, няма начин. Освен това той е звънял преди аз да изляза. Не след дълго клепачите ми натежаха и се унесох.

  Те нахлузиха върху пръстите ми нещо, наподобяващо бял памучен чорап, и бавно го издърпаха нагоре по крака ми. Всъщност сестрата само придържаше крака ми, а лекарят дърпаше плата. Докосваха ме много внимателно, сякаш бях направена от стъкло. Нежни, чевръсти пръсти. Лекарят взе ролка ватирана материя и започна да омотава с нея целия ми крак. Не разбирах защо е нужно това. Сестрата донесе кофа с вода и аз потреперих при мисълта какво ще последва. Въодушевлението ми нарасна, когато първата ролка мокър гипс покри стъпалото ми. Лекарят плъзгаше внимателно длани по свода на стъпалото ми и по петата ми, за да оформи гладка повърхност. Гипсът покри и прасеца ми. Не след дълго в плен се оказаха както коляното ми, така и долната част на бедрото ми. Сърцето ми препускаше от вълнение. Усещах тежестта на гипса и неговата странна топлина. Най–накрая се бях сдобила с това, за което копнеех. Бях чакала този момент още от времето, когато майка ми нарани глезена си. А сега гледах стърчащите ми от отливката пръсти. Размърдах ги. Единствено тях можех да мърдам. Поглъщах жадно с очи белия гипс, който следваше плътно контурите на крака ми. Леката извивка в коляното, щеше да ми даде възможност по–лесно да се придвижвам с патерици. Бях сигурна, че при ходене пръстите на обездвижения крак винаги ще са на десетина сантиметра от земята.

  Сепнах се и се събудих. В първия момент не можах да съобразя къде се намирам. Когато се надигнах на лакти, погледът ми се плъзна към левия ми крак. Гипсът не беше там, беше останал в съня ми. Сгънах коляното си, но не усетих болка. А подутината почти бе изчезнала. Този факт не ме зарадва.

  Два часа по–късно летях по пътя, яхнала велосипеда си. Свежият въздух струеше в лицето ми, пропъждайки с милувките си всички мрачни мисли. Видях сергия за сладолед и спрях да си избера нещо за хапване. Продължих по пътя си, като вече карах по–бавно, защото в лявата си ръка държах сладолед на клечка. Изведнъж пред очите ми изникна новата хонда на Сали, съседката. Движеше се бавно, в съседното платно. Сали очевидно все още не ме бе забелязала. А аз много държах да не ме забележи. Фактът, че сутринта съм куцукала с патерици, а сега карам велосипед, можеше да породи някои неудобни въпроси. За щастие тя изобщо не погледна в моята посока. Хондата отмина. Не можах да се въздържа да не погледна през рамо. Да, Сали със сигурност не ме бе забелязала. Точно в този момент стана инцидентът. Велосипедът се наклони леко надясно. Опитах се да запазя равновесие, но не можах да хвана навреме кормилото с лявата си ръка. Осъзнах, че има опасност да се пребия и сърцето ми сякаш се сви в гърдите. Предното колело се заби в канавката и усетих как излитам от седалката. Направих салто във въздуха после тежко се стоварих зад мантинелата и се затъркалях надолу по стръмния склон. Няколко секунди по–късно търкалянето спря и вече лежах по гръб. Някаква птичка изчурулика весело, като че ли опитваше да ми се присмее. Не можех да определя дали съм се наранила или не. Погледнах ръцете си, после бавно размърдах врата си. Надигнах се бавно и седнах. С краката ми всичко бе наред, поне на пръв поглед. За да се уверя, че съм невредима, сгънах коленете си и размърдах глезените си. Никаква болка не усещах, което ме накара да се усмихна широко. Е, май щеше да ми излезе цицина на челото, ама кой ти гледа такива дреболии. „Голяма късметлийка си, момиче!” изправих се рязко на крака и понечих да тръгна нагоре по склона. Първата ми крачка се оказа същевременно и последна. Нещо изпука. Остра болка прониза таза ми. Нададох вой и се стоварих на земята като покосена. Толкова ме болеше, че едва успявах да си поема дъх. Ръцете ми трепереха, виждах ги през премрежените си от сълзи очи. После милостиво ме обгърна кадифеният мрак на припадъка.    

  Първото нещо, което забелязах, когато два дена по–късно се събудих в болницата, бе, че пръстите на десния ми крак надничат изпод бяла гипсова превръзка. Изглеждаше точно както в съня ми. Единствената разлика бе, че сега нямаше сгъване в коляното. Кракът ми бе съвсем прав, страховито изпружен. Въпреки това ме обзе старото вълнение. Обаче не можех да разбера защо са гипсирали крака ми, нямах спомени да съм го наранявала. Та нали дори се изправих преди… Тогава видях, че десният ми крак е окачен на нещо като клуп; не беше гипсиран. Ясно виждах стъпалото и прасеца си, просто си висяха на метър над леглото. Размътеният ми от лекарствата мозък не можеше да проумее какво е станало. И тогава болката в задника ми помогна да отговоря на основния въпрос. Бях си наранила таза. Вероятно бе счупен. А ако бе така…  Страхът ме стисна за гърлото. Опипах тялото си и с ужас установих, че гипсът стига до гърдите ми. Помислих си: „Това май се казваше гипсово корито.”

  Нежна длан погали бузата ми, но аз бях толкова сащисана, че се стреснах. Беше Дейвид.

  – Спокойно, мила – каза с благ глас той.            

  – Какво правиш тук? – попитах.

  – Чаках да се свестиш. Как се чувстваш? Имаш ли нужда от нещо? Боли ли те? Спомняш ли си как… – Направо ме се зави свят от лавината въпроси.

  – Спри за малко, Дейв. Все още съм много объркана.

  – Надин, искам да знаеш, че ще направя каквото е по силите ми, за да ти помогна. Вярвам, че ще се възстановиш бързо – избърбори пламенно той.

  – Благодаря. А сега, моля те, кажи какво ми има!        

  – Лекарят каза, че тазът ти е счупен. Ще бъдеш в гипс поне три месеца. 

  – А краката ми? и те ли са пострадали?

  – Не, гипсираха ги, за да се постигне пълно обездвижване.

  – Но десният ми крак не е в гипс! – казах и дръпнах настрани чаршафа, покриващ тялото ми. От коляното нагоре бях окована в бял гипс, чиято повърхност бе доста неравна.

  – Страх ли те е? – попита Дейв.

  Интимните ми части явно се виждаха, защото той се изчерви и побърза да върне чаршафа на мястото му.

  Погледнах го в очите и отвърнах:

  – Не.

  Това бе лъжа. Страх ме беше, и то много. Открай време тайничко си бях мечтала за гипс, но това, това бе твърде много. Чувствах се ужасно безпомощна, освен това често се случваше остра болка да се стрелне нагоре по гърба ми, а когато човек изобщо не може да мърда … не е за разправяне. Обаче Дейв направо ме изумяваше. Държеше се адски мило, както никога преди. Стараеше се да прекарва с мен възможно най–дълго време. Дори си взе отпуск заради мен.

  Когато ме изписаха от болницата,  Дейв на практика се превърна в медицинска сестра; пое всички грижи за мен. Отначало беше много притеснен – памперси, туй онуй, нали се сещате, – но бързо свикна. Личеше си, че му е приятно да се грижи за мен и дори да ме глезоти. Обичаше да гледа „опакованото” ми тяло и да докосва грубата повърхност на гипса. Когато започнеше да изследва с пръсти превръзката, гледайки ме замечтано, почти винаги усещах затопляне между краката, което бавно се преместваше нагоре към гърба. Особено ми бе приятно да гали дясното ми, „свободното” стъпало – нежните му длани се плъзгаха плавно по свода, по петата, по глезена, по прасеца. Понякога смучеше пръстите на гипсирания ми изцяло ляв крак, друг път просто се целувахме, докато не омалееше от неудобното надвесване  над леглото. Бях се уредила със специално легло, ха–ха.

  Естествено, че ми бе тежко. Бях прикована към леглото, просто защото обездвижена по такъв начин нямаше как да бъда настанена в инвалидна количка. Продължавах да изпитвам болки, особено когато Дейвид ме обръщаше по корем. Това той правеше поне три пъти дневно, такива бяха инструкциите на лекаря ми. В тези моменти имах чувството, че ме пронизват с шишове, но болката бързо утихваше до неприятно пулсиране.  Един ден, докато си лежах така, забила нос във възглавницата, Дейвид започна да масажира раменете ми. Аз изпъшках одобрително, когато усетих устните му зад ухото си. После ръцете му се плъзнаха надолу по гърба ми, достигайки до горния ръб на гипса. Той мушна върховете на пръстите си под ръба и започна да ме гъделичка, докато не се разкикотих. След това насочи вниманието си към гърдите ми, като започна да ги стиска нежно, но и решително в същото време. Вече се бях разгорещила, когато започна да ме търка между краката. След кратко колебание го направихме. Дейв ме изчука така, както си бях в гипсовото корито. Почти на всеки от контролираните тласъци ме питаше дали не ме боли, но не, натрошеният ми таз издържа геройски и изпитах върховно удоволствие. Фактът, че не можех да мърдам като че ли засилваше насладата. От разтрисане при оргазмите ме боля, но и за миг не съжалих за тази авантюра. Дейв после се зарече да не поема повече такива рискове, но не би.

  Омъжих се за Дейв един месец след като ми свалиха гипса. Тазът ми все още беше нестабилен и на сватбения ден бях с патерици – онези старите, на майка ми – за ужас на голяма част от присъстващите на церемонията. Дейв каза, че съм най–красивата жена на света. Как да не му повярвам при положение, че очите му непрекъснато бяха залепени за мен, особено когато подрипвах с известна доза неувереност, подпирайки се тежко на патериците.