Беше странен, но скучен ден. Онзи момент преди бурята, която сякаш чака само да открехнеш външната си врата,за да започне. Все пак това й е работата, да се изтъква колко е силна, колко е разрушителна. Това никога нямаше да се промени.
Вече бяха изминали часове, в които с кръстени ръце през един мътен прозорец, едно момче крачеше напред-назад. Взираше се навън и очите му постоянно се пълнеха с прозрачна течност, която след като ги напуснеше, обливаше целите му страни. Излезе на терасата. Погледна намръщеното небе. Избърса рязко сълзите си и въздъхна. Повече нямаше да си позволи да се чувства така. Никога. За целта, обаче, трябваше да спре да се страхува. А казват, че можеш да се пребориш със страха си, едва когато го материализираш. И той реши да направи почти същото. Придаде образ на страха си. Просто седна на края на леглото и затвори очите си. До вечерта образа беше напълно готов. Само оставаше да го пусне на свобода. Беше шантаво създание, по-скоро чудовище. Цялата му същност бе изградена от всички страхове на хората в един образ. Отначало му се стори глупава идеята, но по-късно дори започна да му харесва. Поне бе в състояние да прави компания, до като момчето прекарваше часовете си затворен у дома. Дори се сприятелиха. Изглежда този привидно обикновен човек бе станал уникален- бе приятел със собствения си страх... Само ако бе разбрал,че за обратното тази зависимост не важи... Сиурно е, че щеше да се върне назад и никога да не създава онова нещо. Но веднъж направиш ли го, връщане няма. Свикваш да живеете заедно и започваш да не забелязваш какви планове ти крои именно онова същество, което сам самичък си дарил с живот.
Изминаха няколко седмици, в които наистина с ръка на сърцето, момчето можеше да се похвали, че се чувства къде-къде по-добре. Самозалъгваше се. Веднъж се ядоса много на един непознат. Настроението му бе съсипано. Отново го навести предишното чувство. Закрачи за вкъщи и когато видя Нещото да седи на вратата и да го чака- усмихна се. Колко глупаво... Помисли, че е там, за да го накара да се почувства по-добре, да го успокои. С изненада откри, че когато го беше създал, в центъра му бе поставил самоунищожението на самия себе си. Бе задал тази програма напълно несъзнателно и в този момент осъзна, че ще си плати доста скъпо. Опита се да разговаря с Него.
- Виж, аз те създадох, значи трябва да ме уважаваш... Не може да си играеш с мен в момент, когато имам нужда да ми помогнеш. Забрави онази ненавист в себе си и нека бъдем отново пирятели...
Онова не каза нищо. Само се намръщи зловещо... Май не можеше да говори, но разбираше какво казва той. И мълчеше... Тази тишина, направо пронизваше сърцето на нашия главен герой. Но как да се бори с нещо, което е единствено плод на шантавото му въображение? Усети страшна болка, която прониза цялото му тяло. Кожата му настръхна, очите му се присвиха, падна на колене. Онова Нещо направо го изяждаше. И никой не можеше да му помогне, защото само той го виждаше... Никой друг не знаеше за него, никой друг нямаше да повярва, а и определено нямаше как да го избави.
Следващото нещо, което помнеше бе как се събуди в някаква стая... И видя едно прекрасно момиче да лежи до него. Играеше си с косата му, с другата си ръка го драскаше нежно по гърба. Той я погледна с недоумение... Не можеше да разбере какво става, но не беше никак лошо. В това напълно се убеди когато устните им се срещнаха... Усети сърцето му да се изкачва и засяда в тясното му гърло. Беше толкова хубаво, че дори не можеше да нададе вик. Почувства любов, каквато никога не бе го спохождала. След това се събуди отново, само че пред вратата на дома си- с продрани колене и счупена ръка. Онова нещо не искаше да го убие. То просто го заведе в рая, а после го върна обратно на Земята, за да страда. Беше доста хитра гадина, много съжаляваше, че го е разбрал по този ужасяващ начин. До като лежа в болницата онова не го изпускаше от поглед. Седеше до него и го зяпаше втренчено. Следващата му атака бе хроничната мигрена, която разви при престоя си в болницата. И до днес не можеше да си обясни дали е от погледа на Онова, или просто поредната шега, която живота си правеше с него...
След една седмица го изписаха. Натътри багажа си и тръгна към познатия му дом, който вече споделяше с най-големия си враг. Враг, чийто просто хвърлен поглед можеше на място да надупчи тялото му с хиляди куршуми... По пътя счупи отново ръката си. Но беше щъстлив. Докато вървеше, видя едно момиче да се разхожда само на отсрещния тротоар. И беше онова момиче... Не можеше да повярва. Нещото прекърши отново незаздравялата му кост, само и само да я отдалечи от погледа му. Но той дори не изпита болка. Просто въртеше врата си до край... И извика.
Честно казано не си спомняше какво е станало после. Нито минута. Сигурно и това беше работа на Страха. Създанието на ума му постоянно се опитваше да ги раздели. Не се спря и пред това да нарани нея... Тя бе единственият човек, който въпреки че не виждаше Онова, вярваше, че съществува. Един ден, за малко да изпита цялата му мощ. Нямаше да се спре и пред убийство - само и само да съсипе създателя си. И тогава той просто седна на пода. Обви с ръце лицето си и осъзна, че колкото и да иска, не може да убие онова, което бе сътворил сам, и на което бе заложил да му отнеме живота. Не можеше, защото Нещото бе по-силно от него самия. През цялото време бе го хранил с примирението си, и сега нямаше какво да направи. Когато видя брадвата да се издига във въздуха и да се насочва към невинното личице на момичето, което за него бе целия свят, му бяха нужни само части от секундата, за да осъзнае и нещо много по-важно от предходното - любовта му към онова неземно създание бе по-силна от всичко на този свят. Именно тя можеше да унищожи творението му.
Сънливото слънце внезапно излезе от пухените си облачни завивки и озари прозореца на стаята. Рееше се тишина. На нейния фон се чу само звъна от падналата на земята брядва, в чието чисто и непокътнато желязо се отразяваха само светлите лъчи, преминали през стъклото.