И все пак борбата с вятърни мелници не е съвсем безсмислено начинание. 

Падаш, изправяш се, нанасяш не много точен или прекалено слаб удар, но си твърде луд, за да се откажеш. Хмм... не, думата не е лудост, а необходимост. Да се доказваш, да знаеш, че вярваш в нещо, в себе си, в инстинктите си, да се довериш на вътрешния си глас. Да, той понякога те е подвеждал и може би пак ще го направи, но това не бива да те притеснява, защото ще знаеш, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш, пък било то и луд, борещ се с вятърни мелници...

А какво ти трябва, за да бъдеш истински рицар ли?

Взимаш със себе си куража на порцелановата кукла, а на върха на меча слагаш надеждата на влюбеното сърце. За доспехи обличаш обичта на някой скъп за теб човек, тъй като и най - смелият рицар има нужда от друг такъв за опора. Шлемът задължително е много по - голям от собствената ти глава, защото под него са събрани всички мечти, стремежи и въображение, които притежаваш, щом си решил да станеш рицар. О, и по възможност избираш по-добър кон, който да възседнеш, а не някое дългоухо магаре. Все пак защитаваш своите собствени принципи.

Ами, попътен вятър. И помни, че истинският рицар не е онзи, който не среща трудности по пътя, а онзи, който ги преодолява с чест, достойнство и доброта.