„На ти – злорадо мислеше Райна, докато се носеше по улиците стремително като СУ – 35, острият й нос пореше напористия майски вятър. В ръката стискаше своето ново Аз – бледосиния лист хартия, който й даваше правомощия на квалифицирана масажистка. – Ако ме вземат, довечера ще му сложа тапията в чиния и ще му я тръшна под носа. Да види кое ще го храни.“
Не само се чувстваше, а и приличаше на пияна – не обръщаше внимание нито на минувачите, в които се блъскаше, нито на клаксоните на колите и нервните крясъци на шофьорите: „Гледай светофара ма, овца!“ 
Държеше доказателството, че за първи път през 44-годишния си живот ще направи нещо сама. Досега винаги други глави вземаха решенията и други ръце моделираха животът й – сигурно затова той беше такъв крив и смачкан.
„Няма да дружиш с Васка – техните са простаци от село. Ще се движиш с Марина, майка й е директор на училището.“ - баща й. Какво да му обяснява, че Марина й се подиграва със същите думи, с които той нарича родителите на Васка и след всеки унизителен опит да се пъхне в компанията й Васка е тази, която я утешава.
„Ще учиш в техникума по облекло, защото ще вземеш занаят, а без занаят не може“ – майка й. Глас в пустинята бяха и протестите, че е с две леви ръце: „Айде, айде, кой се е родил научен?“ и плахите намеци, че иска да учи за артистка след завършването: „О, я стига глупости!“
„Ще се оженим на 10 април, като се стопли“ – мъжът й, Кирил. Настояваше да изчакат да мине зимата, та да може и леля Стефана от Видин да дойде на сватбата. Отиде по дяволите моминската й мечта да бъде бяла булка посред бяла зима. Ама не можеше леля Стефана да не дойде – беше богата стара мома, а Кирил беше любимият й племенник. Сватбата им беше преди 23 години, а той вече се бе примирил с мисълта, че стария видински динозавър ще бъде във същата цветуща форма и за погребението му.
Единствено тя знаеше колко бе разчитал той леля му да иде да досажда на Свети Петър с теориите си за произхода на живота, когато фирмата фалира,а Кирил Мисирков се оказа поредният балък, оставил се ортакът му да го прецака. Мъжът й изпита на гърба си истинността на поговорката за хвърченето нависоко и съответното падане – бе принуден да търпи и унижението да моли приятели за пари, и приключението да бъде част от цветната гмеж в Бюрото по труда, и да престъпи мъжката си дума, че жената няма нужда да работи. Райна надяна работната манта и се вля в редиците на напудрените с брашно работнички от Хлебозавода. Година и половина там, година ми чиниите в един ресторант, половин година продаваше вестници, после беше и лелка в детска градина, но наскоро я освободиха. Не че се оплакваше – макар, че откакто накара съученичките си да позеленеят, че се омъжва за баровец, не бе пипала друго освен тенджера и прахосмукачка, всяко работно място й беше харесало. Сама не подозираше колко петимна е била да се събира и да се смее с други хора, които не й подвикват:“Млъкни пък ти, к`во ти разбира главата!“ всеки път, когато се опита да каже какво мисли.
Не, срамота е да се оплаква от Кирил, не беше лош с нея. В добрите години той обичаше да я извежда и да я показва на хората наконтена и нагиздена - като показател за неговия висок статус. Водеше я на ресторант, на екскурзии… истината беше обаче, че обича бохемските купони без нея. Тя не му се сърдеше – мъж е все пак, бизнесмен, не може за полата й да се държи вечер. Но с годините се умори той да е Голямата работа, а тя – придатъкът към нея. Докато беше малка дъщеря им, не й тежеше – беше погълната от грижите по нея и те я удовлетворяваха. Ели завърши и отиде да си дири късмета в София около година преди да фалира баща й, сега се свираше в един тясна гарсониера и продаваше дрехи в бутик. Голям късмет, ама нали рече и отсече: „Аз в тоз умрял Айтос няма да се върна!“
А и Кирил се промени, откакто падна отвисокото. Не можеше да си обясни – промени ли се или винаги си е бил такъв, просто едва сега тя го забеляза. Взе да пие сам вечер, загледан тъпо в телевизора, а пръста му се изкриви да мести каналите.Дистанционното стана за него като броеницата за мюсюлманина. Сутрин, обед вечер – щрак, щрак, щрак. Райна отдавна гледаше това, което й пуснат. Не че й се гледаше нещо вечер след работа. А Кирил дори и не гледаше – по-скоро псуваше, а като вземеха да показват животът на богатите и известните, сумтеше и две дебели жили се издуваха по шията му. А пийнеше ли повече, почваше да псува ортака си, късмета си, живота си, че отскоро и жена си.
„К` ви жени има - от нищо и никакви мухльовци мъже направиха, само моята нищо не може да свърши. Ама те не са като мойта мрънла – знаят кога, кого, как да питат, та да намерят връзки, да бутнат мъжа напред, самочувствие да му дадат… Не да лапат кюфтетата на децата в градината и да са доволни от живота. Късметът трябва да се търси, ееейй, не да кръстиш ръце и да чакаш сам да дойде.“
„Ми намери го де – не издържа и тя. – Пусни си ръцете, остави дистанционното и излез да го потърсиш.“
Не я удари, макар че тя помисли, че ще го направи. Не се сви, напротив – изгледа го дръзко и нахално. Ако я беше шамаросал, тутакси щеше да го зареже да се свира като шопар в тинята на самосъжалението и да потърси пътя си сама.Той обаче мина покрай нея, легна си в спалнята и не само онази вечер, ами цяла седмица не я караше да му разтрива врата и плешките.
Всъщност, той даде първата искра на идеята за промяната. Винаги й беше казвал, по-скоро доволно изгрухтявал в ръцете й: „Вълшебни пръстчета имаш, Райне, издърпват ми болката на конци, на конци…“ Същото й бяха казвали някои колежки, които бе разтривала при настинка или главоболие. А преди месеци бе научила за курсовете в Бургас и планът просто избухна и оформи гъба като от взрив в главата й. За минути го начерта, сякаш сили свише й го шепнеха. 
Тръгна на тия курсове, макар че Кирил само дето не изкърти паркета от яд. „Толкова пари за глупости… Ти к`ва си решила да ставаш на дърти години ма?“ После пък се примири и подкара друга песен: „И да ги изкараш, то пък кой ли ще те вземе на работа.“
А тя взе със Сизифово търпение да преравя обявите, докато попадна най-после на своя бисер.
-Добър ден! – поздрави едва чуто, когато влезе в офиса, после се прокашля и повтори по-високо. – Добър ден. Аз… за обявата.
-Даа… кажете – измърмори младата блондинка зад бюрото, все така впила взискателен поглед в манипулациите, целящи да докарат на маникюра й триъгълното остро на орел. После вдигна очи, изгледа посетителката, остави пиличката и леко изкриви устни – опитът да скрие усмивката всъщност я подчерта.
-Да не сте объркали нещо…
-Не, не съм – на Райна й се дощя хем да се разреве от унижение, хем да зашлеви тая пикла, сигурно по-млада от дъщеря й. – Нали вие търсите масажистки за новия комплекс. Ето – и с демонстративен апломб тропна бледосиния лист под мъничкото блестящо камъче на носа й. 
Блондинката се взря в писменото уверение, че това лелче знае какво търси тук, после плъзна очи по фигурата, около чийто ханш разливът бе особено неудържим. Райна осъзна, че всички надежди за Промяната, които размахваха криле по бургаските улици, се сриват като къщичка от карти, но реши поне да си направи удоволствието да изсипе върху някоя жертва сметта, натрупана в душата и от безконечните вечери с кривото настроение на Кирил.
-Знам, че не съм в първа младост – подзе тя със скръстени пред гърдите ръце. – Ама вие търсите масажистки, а не манекенки, нали? Или наистина нещо съм объркала и от масажистките ви се очакват не само масажи. Виж к`во, мойто момиче, толкова се нуждая от тая работа, че ми е все едно какво трябва да правя, само ако това не включва готвене и миене. Така ми е писнало от тенджерата и парцала, че май на всичко съм готова, само да се отърва. Колкото до клиентите – едва ли в крайна сметка са чак толкова по-зле от моя Киро. Щото моя Киро… - рязко затвори уста, защото осъзна, че очите на блондинката са огромни и празни като шолите за чай в детската градина. И че не са фокусирани върху нея, а върху някого зад нейния гръб – и в тях се чете безмълвен вик за помощ.
-Я да те видя. –безцеремонно свойски рече този някой – едва сега Райна забеляза вторият въртящ се стол в дъното на офиса. – От моите масажистки се очакват само масажи, нищо друго. Обаче клиентките – а не клиентите! - обичат такива чевръсти усти като твоята. Езици знаеш ли?
-Ами… руски от училище. И мъничко немски. – премълча, че с немския си остана на „Guten tag“ и „ Wie viel kostet es“. 
-Супер. Другата седмица удобно ли ще е да започнеш?
-Да, разбира се – Райна усети как по увисналите крила със светкавична скорост започва да набожда пух и перушина. Знаеше, че изглежда идиотски, но не можеше да събере ухилената си до ушите уста. 
-О кей. Квартирата и храната са ти осигурени, от теб искам молба за постъпване, копие от лична карта и нахвърли там сивито… - тя премигна. – Автобиография бе. Къде си учила, къде си работила… Здравна книжка имаш ли?
-Да. –изведнъж думите му я стреснаха със закъснение. – Чакайте… как така квартира и… няма ли да работя в Бургас?
-Новият комплекс е в Поморие.
Жената се срина на близкия стол. Не си го беше представяла така. 
-Проблем ли има?
-Ми… - изведнъж й се доплака. Всичко отиде по дяволите. А толкова се надяваше тази вечер да се случи чудото – да накара Киро да се усмихне и очите му да засветят за първи път от цяла вечност… Сега ще си събере останките от крилата, ще се върне с наведена глава тихомълком и дори няма да спомене къде е била и какво можеше да се случи. Ще му сипе гювеч в любимата му дълбока чиния, ще му налее една ракия и тъпо ще гледа как той превключва каналите. 
-Помисли си пак, заплатата е 800 лева. Стартовата.– чу гласът на мъжа някъде много отдалече и той й подейства като шамар с опакото на ръката. Вторачи се в него с въодушевения жар на новопокръстен.
-Какво казахте, че ви трябва?
…. – Усили го тоз телевизор ма, почват новините– раздразнено каза бай Петър на жена си същата вечер. – И к`во си се залепила за тая стена като гоблен. 
-Шшшшт – просъска тя. – Киро ако не получи удар тая вечер, ще живее сто години. Крещи като неандерталец… - обърна лукави очи към мъжа си. – Тя май ще го напуска. Казах ли ти още преди осем години, че ще стане тая работа?