Из "Приказка за мен"

Един ден едно от момиченцата пристигна малко по-късно във фургона. Подаде ми ръка и ме помоли да я последвам. Станах и си изтупах панталоните. Вече нямаше помен от овехтялата роба. Имах широк кафяв панталон и дълга блуза без ръкави с кремаво жълт цвят. Още първия ден се бях изкъпала. Косата ми бе хваната с няколко шноли. Чувствах се прекрасно, забравяйки, че с всяка секунда приближаваме Нем Зарак. Ловко скочих от движещият се фургон и тръгнах след детенцето изпълнена с неясно очакване.
- Къде ме водиш?
- При него – каза то с усмивка, от която се почувствах странно.
Влязохме в друго от движещите се превозни средства и пред мен излезе старец. Обърнах се да попитам детето дали ще остане, но то вече бе излязло. Вгледах се във възрастния мъж. Беше висок и слаб като върлина. Кожата с цвят на стар пергамент бе полупрозрачна и опъната по костите. Абе въобще си беше типичният знахар, така да се каже. Имаше чисто черни живи очи и никаква коса. Лицето му имаше правилни и благи черти. Напомняше ми толкова много на някого… Стиснах устни и присвих очи. Изглеждаше почти безопасен. Как пък не!
- Седни дете. – подкани ме той с ленив, натежал от годините жест.
В гласа му сякаш се четеше безвремието, заключено тих, но чуващ се тембър.
- Благодаря. Аз съм…
- Знам коя си Алис Купър, за това и те извиках.
Настръхнах. Очите ми просветнаха опасно, бях готова за всичко. Е, почти.
Той се усмихна снизходително.
- Трябва да започнеш да обръщаш повече внимание на боговете, а не да се опитваш да ги нападаш.
- Тях ги няма от много време, ако въобще са съществували. Пък и се съмнявам че съм им притрябвала.
- Чудно как би могъл да го каже някой, цял живот изкарал в тяхно присъствие.
- Моля?
- Чай? – попита възрастният мъж.
След като не отговорих, въздъхна.
- Едната ти сестра бе полубогиня, а другата е жрица. Самият аз разговарям с теб, нали?
Той седна срещу мен с гръб към огнището и в бездната на очите му съзрях столетия и мъдрост. Една такава непреходност и безметежност, която можеше да притежава само един бог. И все пак…
- Виждам, че не ми вярваш. – аз се изчервих, но не извърнах поглед.
- Мина не беше човек и ми е чудно, че не ти стана ясно. Тя е дъщеря на Немера. А сестра ти Клара е висша жрица на богинята на морето. Аз… е аз не съм нито полубог нито жрец. Името ми е Бака – или поне вие човеците от този остров ме знаете под това име.
- Така както аз виждам нещата ти имаш два избора – продължи старецът – да отидеш на Луната или да заплаваш по морето с пясъка. В първият си абсолютно обречена, а във втория имаш някакъв шанс да спасиш положението. – лицето ми се изопна.
Би трябвало нещата да ми се виждат безсмислени и невъзможни лъжи, но знаех, че са истина, просто никога не ги бях признавала.

* * *

- А какво ще стане, ако не го направя? Ако се проваля?
- Да се провалиш в какво? Всяка сянка е преходна. Всеки облак, който закрие слънцето все някога бива отнесен от вятъра и светлината отново облива земята до следващият облак. Нещата за известно време ще се развият на зле и все някак някой ще оцелее и след това отново ще се подобрят. Ти и твоите приятели сте едновременно най-важните и най-нищожните. Ако ти се провалиш и те и ти ще умрете – всичко останало ще продължи. По различен начин, но ще продължи. Трябва да спреш да се мислиш за страдалчески понасяйки премеждията героиня и да се огледаш. Никой не се интересува от твоите геройства. Само ти продължаваш да се вживяваш.
- Какъв е смисълът на всичко това?!
Възрастният мъж се усмихна разбиращо и това ме подразни още повече.
- Не ми се ядосвай дете. Не бих могъл да ти кажа всичко.
- Обясни ми… за боговете.
- Искаш да кажеш обясни ми какво искат от мен, нали. – пак махна той с ръка – Ах-х. Боговете. Ние искаме да живеем и вие хората ни давате това. Ти си вещица с поразителни сили, на малко години и с малко опит и всички са скочили да ти помагат или пречат, така както всеки смъртен си избира страна при спор. Ние живеем. Колкото по-бързо умреш, толкова по-бързо играта ще свърши, но ще си остане само игра… просто поредното раздаване – нито първото, нито последното. Ние седим и се смеем, но и едновременно с това се намесваме всеки със своите прищевки и желания, със своите планове как да завладее… Така определяме кой на коя страна е, макар това да губи своето значение, когато играта свърши. Моята роля не е да ти кажа какво да направиш. Решил съм, че няма да помагам на никого и ще противореча на всички като ти кажа за какво става въпрос. Ти все още не разбираш. Нормално, не съм сигурен дали аз бих издържал дори до тук, ако бях на твое място.
- Но всички онези, които ще загинат?
- Та ти дори не ги познаваш, с какво си им длъжна? Те са някакви, и ти си някаква… Те ще умрат и как това ще повлия не теб? Не би могло по никакъв начин.
- Но ако нещо…
- Приятелите ти… тях ли имаш предвид. – старецът се разсмя горчиво – Да, към тях вече имаш отношение. Защо толкова усилено се криеш от младежа? Какво ти пречи всеки една вечер да се свързваш с него без да го подлагаш на мъки безспир в опит да стигне до съзнанието ти? Какво губиш?
- Каква е целта ти? – присвих очи изпитвайки силното чувство за някаква измама.
- Ти. Това е целта на всичко случващо се. Ти.
- Значи аз съм виновна за случилото се?
- Вина? Не дете ти си целта, не си вината. Има разлика. Ти си целта. – като ехо повтори. – знам, че не ти е лесно. Не мога да ти кажа леки думи и да очаквам, че ще си достатъчно силна. Всичко очакват играта да свърши и в света да настъпи ново време включително и тези, които се борят за теб искат да загубиш, но са приели ролята си, защото искат да заемат някакво място. Аз искам да спечелиш и това е единствената ми роля. Поемам я за пръв и последен път в това раздаване.
Вече не го гледах бях зареяла поглед към себе си и очите ми бяха плувнали в сълзи. Какво ставаше?
- Не, не дете недей така – нежно изтри сълзите ми богът и те сякаш се сляха с кожата му – не се предавай.
- Нуждая се от помощ. – казах тихо
- За какво?
- За да оцелея.
- Ще намериш помощ, но трябва да знаеш, че има много видове оцеляване. Не тормози повече съзнанието си.
- Как можеш да ми кажеш да не се тормозя? Току що ми говори за богове и апокалипсис, а сега ми казваш да се успокоя! Какво ти става!?
Богът се разсмя развеселен, а аз го погледнах от упор.
- Няма значение дали ще се тревожиш или не. Това единствено би ти попречило да вземеш трезвено решението си.
- Кое решение е правилно? – изплаках.
- Никога не съм казвал да е правилно. Казах да си способна да вземаш решения.
- Дай ми съвет.
- Е, това вече го умея. – плесна ръце богът - Защо си тръгнала към Луната, щом от теб се очаква да направиш точно това? Горе ще има клопка. Така или иначе ще те хванат, дори само да се правиш, че останалите са с теб.
Замислих се и не можах да отговоря на този въпрос. Изчервих се виновно и погледнах към земята. Бака изглеждаше наистина развеселен от поведението ми.
- Тръгвай дете и се порадвай на морето като стигнеш Нем Зерак. Сега ти трябва почивка. Намери своя избран…
Осъзнах, че прекалено много ми се доспива, чак клепачите ми се затваряха от само себе си.
- Не ми прави заклинания… – измърморих, но твърде късно. Тялото ми се отпусна върху стола на който седях, а смеха на бога кънтеше в главата ми когато се събудих.

- Защо се намесваш? – попита полубогинята.
- А ти не беше ли тази, която я отгледа?
- Наговори и лъжи.
- Не.
- Но аз не искам тя да падне.
- Мила моя, ти не си богиня.
- Сега тя е по-объркана от всякога.
- Ти си мъртва, не го забравяй.
- А ти си бог и въобще не трябваше да си материален. – промърмори тя.
- Не можеш да се върнеш.
- Медальонът ми е в нея. Ако ме извика ще се отзова.
- Но не и преди това.
- Има още някой, който вкарва собствена колода в раздаването. Но картите са различни.
- Има и други неща освен боговете, също толкова могъщи, колкото тях. Но никой от нас не би си го признал.
- Но ти го казваш. – усмихна се младата жена на мъжа пред нея.
- Е, нали аз съм най-мъдрият.
- Добре, че се отърва от това старо тяло. – каза тя и се сгуши в него.
- Дам-м артрита започна да ме мъчи. – погледна я дяволито.
- Понякога се радвам за проклятието, което са ти наложили.
- Като ме проклеха да чувствам, те ме благословиха. И аз се радвам, пък и виж колко странно звучи думата „благословиха” от устата на бог. – усмихна се той и я прегърна.

* * *

Кира, малко по-далеч от отпуснатото на земята тяло, събираше и подреждаше нужните и съставки. С мек почти бял пясък започна да образува върху земята сложна фигура. Поставяше някои от предварително приготвените предмети на определени места, докато устните и мълвяха думи на стар език. Сякаш нещо изсмука топлината от въздуха. Подобно на студено дихание се разнесе леда и запя като кристал. Думите станаха по-накъсани, а речта и по-забързана. Бе застанала в центъра на рисунката. Мъгла започна на кълба да се събира в причудливи форми около Некромантката. Напевът и стана почти пронизителен. Думите се сливаха в една могъща фраза. Очите под клепачите мърдаха трескаво. Въпреки, че мъглата седеше на мястото си само променяйки формите си, вятърът пищеше високо в клоните на дърветата, принуждавайки ги да се преклонят пред мощта му. Усещаше как силата събираща се около нея нарастваше неимоверно. Тя протегна ръка и сряза бялата си кожа с ритуалната кама. Остави капките да паднат на една част от рисунката обърна се бясно на другата страна и заби оръжието в земята… точно до парче плат. Гласът и спря очите и се отвориха спокойно. Пред нея сред мъглата лицето й на Али се открояваше сред останалите образи. Момичето спеше и изведнъж като надигнал се мъртвец отвори очи, разширени от уплаха.
- Кой…?
- Кира – каза простичко жената Емачиари
- Как… – Али си пое дъх – Защо? – каза твърдо.
Ако изображението не бе черно сивкаво, червенокосата би се заклела, че е пребледняла.
- Трябва да поговорим. Знам защо избяга, но нещата след това се промениха…
Али кимна готова да слуша.

 

- Какво се вижда напред? – жената имаше синкаво лилавееща кожа, синьо кафеникави очи и бе почти прикрита от широка тъмна дреха.
- Нищо – изсумтя Рандъм, точно когато стрелата на лъка се допря почти до слепоочието му.
- По-добре не мърдайте! Нямам причина да ви оставя живи, така че може по-бързо да измислите нещо.