Вчерашният ден беше мрачен, гръм и мълнии се стовариха върху всеки, дръзнал да проповядва доброто... Създания на вечната тъмнина бродеха из мръсните улички, по прашните и окаляни булеварди, булеварди, по които се лееше кръв... Те търсеха и изпиваха всяка надежда и пламък на красивото... Затова бяха толкова омайни, взимайки силата си от невинността, от наивността на жертвите си... Очите им блестяха необичайно, настървено, разгневено... Трескаво нахълтваха в душите на беззащитните и обираха всяко чувство, оставяйки ги безпощадно разголени...

     Можеше ли някой да се противопостави - НЕ! Можеше ли някой да избяга - Не!Те те настигаха дори  в съня ти, в мечтите, в мислите... Да се противиш и да заставаш срещу тях нямаше смисъл. Вариантите бяха два, два избора, решаващи съдбата на човешката раса - да умреш или да станеш един от тях... Непосредствено близки, на границата на двата крайни предела - Живота и Смъртта... Неизбежни, обричащи, трагични... всеки ги правеше, всеки отдал се в жертва на онези деца на злото, превърнали и най-святото чувство в агония, в носталгия към живота и страх за бъдещето...

      Как те превземаха? Oткъде се беше взела цялата тази власт, тази категорична способност да подчиняват?... Не им беше нужно усилие, хората бяха твърде слаби, за да окажат каквато и да било съпротива... Глупави ги наричаха изчадията, гледаха на тях като на нещо нищожно, низко, унизително... а те бяха просто наивни... Един дяволски поглед, една греховна ласка, една издайническа и кървава целувка бяха достатъчни, дори предостатъчни за мрака, а той си искаше своето... искаше жертвите, искаше страха, искаше сълзите, изтерзаните и измъчени души... да, искаше ги! Жадуваше и за болката, за страданието, за непоносимите, но толкова сладки стенания...

      Единствената слабост, която имаха хората бе тази, че не можеха да изпитват злоба... онзи злоба, която бе заложена по рождение в създанията на вечната тъмнина, създанията, които идваха за да направят белия свят - черен, за да изпият всяка капчица съвест у жалките мъже, жени, деца...

      Пионки! Еднодневки! Хора! - синоними, носейки се от уста на уста в царството на мрака. Но имаше и една истина, която демоните отричаха безусловно. Те бяха зависими. И колкото и странно, и колкото и глупаво, дори абсурдно, да звучи, те имаха нужда от мечтите, от ласките, от нежността, от доброто... За да живеят, за да съществуват, за да ги изпиват... За да ги убиват!!! Убивайки хората, те обричаха себе си... Но съумяха да оцелеят и сега... незнайно как, незнайно защо...

      И до ден днешен тези изчадия убиват, бродят сред нас, като сенки в беззвездната нощ и търсят отново парче любов, някоя лелеяна мечта, добра дума, топъл поглед... Взимат всички усилия, грабят но и дават - парченце от злото във всеки от нас... Затова всеки ден хиляди реки от сълзи се изливат, затова хората обърнаха гръб един на друг и само най-силните не се поддадоха, затова любовта стана едно много относително понятие, затова вече няма нищо вечно!!! Заради тях!!! Убийците, изпили всяко желание, помрачили всяка светлинка на доброто... Наивността движи света, наивни са и хората, подчинили се до живот на красивото... А някъде там, при ангелската невинност тайно се спотаява изкушението... И все някога, рано или късно, то ще надделее...

                        Остана малко,

                        времето лети,

                        да се надяваш ще е жалко,

                        а КРАЯ наближи...