Слънцето ни заля още рано, рано. По всичко си личеше, че това ще бъде един хубав пролетен ден. Липсата на дъжд ни накара  да си уговорим среща в девет. То напоследък постоянно валеше, а излизанията извън дома не носеха радост.

    Да, в къщи бе приятно. Можехме да се чукаме във всяка една от стаите, защото от години живеех сам, а Рали ми помагаше в домакинството. Всъщност... бе втората господарка на този дом. Почистваше тежките картини с пухена четка, като по филмите. Разхождаше се гола тананикайки една чуждестранна, но много популярна мелодия....

   Правехме заедно още куп неща; всъщност рядко се разделяхме за повече от седмица. А по време на командировките, телефонът ми не спираше да звъни. Беше, естествено, Рали. Тя изтощаваше за кратко време и най-добре заредената батерия. Телефонът, Рали- най-важните неща в живота ми. Лятото мислех да си татуирам името и върху ръката, но тя не се съгласи.  Написа го с един от нейните дамски моливи и каза, че ще повтаря  буквите всеки ден. Името й всъщност миришеше хубаво....

  Рали има най-прекрасните ръце на света. Когато се къпем заедно, сякаш стават продължение на моите. Сапунисват ме, после ме плискат с вода, накрая трият с гъба тъмния ми гръб, и още, и още, докато топлата вода в бойлера свърши. Свършваме заедно всъщност, а студената вода, не е способна да ни нарани.

    Ръцете остават топли и са чисти. Не искат да се отделят едни от други още дълго време.

Точно в девет, входната врата се отвори и в дома ми влезе Рали. Вече беше пазарувала: неща, необходими за един нормален пикник. Той щеше да се състои там, точно там, където дърветата ни посрещаха с топли обятия, в които можехме да потънем задълго.

   Щяхме да пътуваме половин час с кола. И после да разпалим огън. В багажника на колата имаше дърва, които можеха да топлят човека цял един ден. На нормалния огън, който се разгаря в камина или на открито, не са му необходими повече клонки и цепеници.

   За въглените всъщност, може много да се говори. Когато пламъците изгаснат, започва приготвянето на храната. След като месото върху скарата се изпече достатъчно, започва най-хубавата част от пикника, е почти. После ръцете пак започват да се събират в едно. Свидетели на прегръдката  стават въглените: големи, още по-големи, а после в пепелта, като в огледало, се отразява всяко едно докосване. Пепелта помни ръцете и разказва истории за тях.