8 окт. 2013 г., 07:57

Женя - една Божия милувка 

  Проза » Рассказы
727 0 7
2 мин за четене

 

Женя - една Божия милувка

 

Беше слънчев летен ден. Всички възрастни бяха излезли по строежа на вилата в малкото подбалканско градче, където по времето на моето детство летуваше семейството ми. В къщата, в която живеехме под наем бяхме останали аз и моята по-малка братовчедка Женя. Около мен имаше разхвърляни купища играчки, но погледа ми се рееше някъде през прозореца - там, накъдето окованите ми пориви искаха да полетят...

Не съм усетила кога Женя се е приближила до мен, но в един момент гласът ù ме извади от унеса.

- Тине, хайде да излезем на двора да си играем! - изчурулика ми тя.

Обърнах се и я погледнах право в сините, пълни с топли искрици очи.

- Не можеш да ме изведеш, по-добре излез сама... - казах аз.

Тя сякаш не чу думите ми и малките ù ръчички се промушиха под мишниците ми.

- Женя, не можеш да ме свалиш долу, ще се изпотрепем по стълбите!

Но нищо не беше в състояние да я спре и ме смъкна от леглото. Изненадана от факта, че това слабичко и по-малко от мен с 5-6 години дете ме държеше и с всичките си събрани сили ме тегли към входната врата, аз се вкопчих в телцето ù, успях да се стабилизирам на краката си, доколкото ми беше възможно, и двете, стиснали се една друга, потеглихме към изхода на къщата. Бяхме аз, тя и нашето огромно желание да излезем навън!

И Бог беше с нас!

Прекрачихме прага и стъпили на малкото предверие, усетихме вятъра в косите си и слънчевите лъчи, озарили детските ни лица! В онзи миг в света едва ли имаше по голяма победа, извоювана от човешки същества, защото да надмогнеш себе си е най-трудно и особено когато си малко дете.

Седнахме на стълбите пред къщата да си починем. Мислех, че дотук беше достатъчно и че умората ще възпре братовчедката ми да ме мъкне и по стълбите. Но не би! След десетина минути тя отново ме хвана и затегли към долното стъпало... Този път сериозно се уплаших! Закрещях ù:

- Спри вече! Тук ми е добре, достатъчно е! Надолу не можеш, ще се убием!...

Докато крещях ужасена, срещнах нейния поглед. Имаше сълзи в очите ù... и една необятна обич!...

Не разбрах как се озовах с още едно стъпало по-близо до дворната площадка... Вкопчена в малкото тяло и в синия необят на Женините очи, не осъзнавах вече какво точно се случва... Още едно стъпало...

В някакъв момент до съзнанието ми достигна вик - беше дядо, който тъкмо се прибираше. Не искам да гадая как се е чувствал при тази гледка, разкрила се пред него, но аз никога няма да забравя любовта на това дете към мен! С тази любов тя ме обгръщаше до края на своя кратък живот, който две години по-късно приключи заради немарливостта и безотговорността на държавата ни, в която винаги има вина, но няма виновници!

Исках да ви разкажа за Женя - един ангел, живял на земята само 10 години. Всъщност не просто живя, а светеше като Божия милувка в живота ми! И вече 22 години от небето продължава да свети в спомените ми!

 

© Христина Радомирова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??