Ливадата аленееше. Макове приветливо кимаха с глави. По дървеното мостче трополеше с копитца Стояновото конче. Имаше здрави крачета и ниско набито тяло.
Животното, устремило глава напред, упорито заплува в морето от червени цветове. В далечината се гушеше бащината къща на Стоян - малка, бяла, с нисък покрив и весело усмихнато коминче.
А Стоян от гурбет идеше. Смътно помнеше очите на къщата, на близките си.
Чертите на сестра си Маринка носеше в душата си… Обичаше я повече от себе си. Дете я знаеше, жена я намери. Смъртта на родителите им я измени.
- Батко се завръща. – изписука като птиче Маринка и отвори портичката в очакване.
Вятърът се закачаше със златисто-кестенявите ù къдрици. Целуваше като момче белите ù бузи и бягаше бързо, бързо.
Маринка прегърна Стоян сестрински, недочакала го да слезе от кончето. Усмихвайки ù се, Стоян я придърпа на седлото.
- Пораснала си. - отбеляза той.
- Ами, растат хората като тополи… И умират като еднодневки… Бог ги прибира, бате.
- Я, виж каква умница. ...