Жива вода
Ливадата аленееше. Макове приветливо кимаха с глави. По дървеното мостче трополеше с копитца Стояновото конче. Имаше здрави крачета и ниско набито тяло.
Животното, устремило глава напред, упорито заплува в морето от червени цветове. В далечината се гушеше бащината къща на Стоян - малка, бяла, с нисък покрив и весело усмихнато коминче.
А Стоян от гурбет идеше. Смътно помнеше очите на къщата, на близките си.
Чертите на сестра си Маринка носеше в душата си… Обичаше я повече от себе си. Дете я знаеше, жена я намери. Смъртта на родителите им я измени.
- Батко се завръща. – изписука като птиче Маринка и отвори портичката в очакване.
Вятърът се закачаше със златисто-кестенявите ù къдрици. Целуваше като момче белите ù бузи и бягаше бързо, бързо.
Маринка прегърна Стоян сестрински, недочакала го да слезе от кончето. Усмихвайки ù се, Стоян я придърпа на седлото.
- Пораснала си. - отбеляза той.
- Ами, растат хората като тополи… И умират като еднодневки… Бог ги прибира, бате.
- Я, виж каква умница.- смъмри я шеговито той. – Полей ми да се умия!
- Бате, водата не е сладка без теб! - изрече с обич Маринка и го целуна по челото.
- Маринке, сватбено хоро ще играеш наесен. Ще се женя... Сгодна снахичка съм ти намерил.
Маринка се усмихна с очи и наля водица на брат си, за да измие полепналата по бузите му прах.
Тежко сватбено хоро се залюля. Маринка се мушна между Стоян и зеленооката му жена Диляна. Адът и Рая преплетоха тънки ръце.
- Диляно, Маринка с нас ще живее. Бялата къща всички ни ще събере.
Смуглото лице на Диляна се сви леко. Усмихна се, за да прикрие недоволството си. Искаше ù се господарка да бъде, сама да се разпорежда. Проклет нрав носеше. От завист бе изтъкана ризата ù
Заживяха тримата. Маринка обичаше Диляна като сестра. Отменяше я в работата, помагаше ù за кошерите с пчелите, за полската работа, кончето хранеше, детето ù бавеше.
Но змия кълвеше душата на Диляна, искаше ù се да господства. Една привечер се измъкна тихо и запали кошерите. Пчелите изгоряха. В ушите на Стоян шушнеше лоши думи за Маринка.
- Сестра ти пчелиците запали. - казваше тя.
Стоян махваше с безразличие и се засмиваше.
- Сестра ми е, нека тя да е здрава. Други пчели ще купим.
Прощаваше. А и на сестра си вярваше. Но омраза гореше в Дилянините очи, изпепеляваща омраза. И ниското конче не пожали… С шиш го намушка. Конят падна уморен, сърцето му се пукна.
- Без конче ни остави сестра ти! - съскаше злата жена.
А Стоян все същото отговаряше:
-Сестра ми е, нека е здрава. Кон е, а не човек…Купува се. На пазара - коне колкото искаш.
Купиха си ново конче. Буйно, непокорно...Стоян вдигаше Маринка на седлото и я учеше да язди.
- Овладей силата му. - казваше ù той и се усмихваше.
- И кончетата, бате, имат душа като хората. Там ни са слабостите, но и висотите.
Диляна гледаше със злоба към брата и сестрата, които по човешки милееха един за друг. Завист засядаше като залък в гърдите ù. Душеше я. Нещо я сепваше за миг. Малкият Ваньо я задърпваше за полите, пищейки от глад или защото бе изгубил платнената си топка.
- Като камък си ми на шията, Иване! - кресваше майката.
Нажалено, детето свиваше ръчички и отиваше за утеха при леля си. Маринка го гушваше и целуваше разплаканите му очички. Не разбираше защо снаха ù мрази Ваньо.
- Големите хора забравят, че и те са губили своите платнени топки. -опитваше да успокои детето, притискайки го до себе си.
Диляна ù го изтръгна от ръцете и ù се скара.
- Не пълни главата на детето с измислици. Мъж е… Суров е животът. Да свиква.
- Како, малък е да гледа мъжки. Остави го. Дете е. – заоправдава се Маринка.
- Ти да не знаеш много. – кресна ù Диляна и се отдалечи заедно с малкия.
Сложи Ваньо в дървеното корито и изля върху му гореща вода. Кожицата му се ощави. Детето писна от болка.
- Мамоооо, като огън ми изгаря ръчичките… Мамоо! - изплака детето.
През нощта треска запъпли по тялото му. И го уби. Маринка го намери с отпусната главица и затворени очички. Мръсни сълзи заслизаха по Дилянините бузи.
- Детето ни… Ах, Ваньо... Мама ти намери топката. - жалваше се злата жената.
Стоян само хапеше устни и я прегръщаше. Човек бе изгубил… Детето си.
- Маринка го къпала снощи в дървеното корито. - през сълзи съскаше Диляна. - Тя го уби. Детето ни…
Стояновите очи помътняха.Той повярва. Загледа ядно сестра си и изрече:
- Сестра ми е, нека е здрава. Но човек не се убива. Бог не дава.
Побеснял, Стоян хвана сестра си за косите . Маринка му се молеше тихо с очи.
- Бате, сърцето си не бих убила. Батеее… Кръвта си… - плачейки, шептеше Маринка.
Стоян не чуваше. Устните му сърдито се свиваха. Усмивка нямаха. Завърза плитките на сестра си за опашката на коня. Удари го ядно с пръчка по хълбоците. Конят, присвил очи от болка, полетя. И сякаш Маринка, протягайки ръце за помощ, опитваше да го догони. Да овладее силата му. Слаба беше.
Драки деряха белите ù бузи, камъни оставяха кървави дири по гърба ù. А конят като вятър бягаше бързо, бързо. Маринка издъхна, влачена в продължение на часове, с кървава буря в очите и пустиня в сърцето, в една ливада. Макове поникнаха наоколо. Застелиха с червен саван моминското тяло.
Диляна и Стоян, останали сами, сплетоха ръце за хоро… Тежко кърваво хоро. Диляна господстваше в опустялата ниска къща.
…
Минаха години от смъртта на Маринка. Хората разказваха, че на мястото, където издъхнала девойката, бликнала сладка вода. Церяла слепи и болни. Идвали хора от близо и далеч и въздъхвали с болка, питайки се :
-Убива ли се човек, заради добрината му…
© Петя Стефанова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Петя Цанева!
-
За болшинството от хората съм незабележима...
-
За жалост, Пете, убива се...Невероятна си!!! Колко ми се ще болшинството от хората да са като теб...
-
Селвихан,ще пиша,защото ако не го правя ще се пръсна от горчилка!
-
СТРАХОТНА СИ, ПРОДЪЛЖАВАЙ ВСЕ ТАКА
-
Снежана,радвам се за присъствието ти тук!
-
Леко и увлекателно се чете!Много силно и въздействащо!Благодаря!
-
Прегръдка,Маги!
-
и мене разплака...жива вода...
-
Емилия и Борис,радвам се за присъствието ви тук
-
Поздравления! Интересно и добре поднесено! Е. и Б.
-
Исках да познавам душите на хората,но не по начина,който ги разглежда психологията.Някак по-дълбоко...
-
Петя, прекрасен разказвач си. Ще се изненадам, ако психологията не ти е една от специалностите!
-
Във вътрешния свят на човека, добротата е слънцето ...
-
Има много мъдрост в тази легенда!Разбрах едно-дори и след смъртта,Доброто побеждава! Бъдете добри! Силно! /6/
-
Поплаках си, а това е сигурен знак, че твоята легенда ме е хванала за гърлото и сърцето. Няма ненаказано добро, скъпа Петя, и твоето талантливо написано произведение, го потвърждава по неоспорим начин. Красив и изискан стил на въвеждане в случката, добър замисъл и реализация на изложението... а кулминацията направо е с няколко октави над всичко...Благодаря от името на всички колеги и твои фенове в Откровения, за удоволствието, че споделяш с нас тези поетични видения и безсъници, изкристализирали във времето като парещи въглени-истини....Благословена да си...
-
Белла,Георги радвам се,че ви е харесало как аз съм видяла легендата...
-
Благодаря за пожеланията!
-
Честит Имен Ден, Петя! Бъди!
-
Валка,Ивайло благодаря ви!
-
Присъединявам се към мнението на Виктор.
Петя, ти си безспорен талант слънчице!Това го казвам съвсем сериозно и ти изпращам моите топли прегръдки и пожелания за бъдещ успих!!!
Надявам се в бъдеще да има повече млади хора, които да са като теб! -
Приятели,за мен подкрепата ви означава много!Трогна ме родителската и приятелската топлота,с която се зарадвахте на моя успех...Прегръщам ви!
-
-
Прекрасно!!!
-
Когато човек иска да убие тигър, нарича това спорт; когато тъгърът иска да го убие, нарича това жестокост.
-
Човекът е черно и бяло, добро и зло. Носи разрушението и съзиданието в себе си. Разказът ме докосна и преобърна. Поздравления! И успех!
-
Галена,Юлия,приятели днес ми е радостно и тъжно,защото почти съм бакалавър ...Чакам си дипломата!
Жалкото само е,че няма да стигнем всички заедно до края...Колкото добри и лоши мигове да сме имали с колегите,трябваше да сме всички...Благодаря ви,че четете моите неща...Това ме прави щастлива.
А сега на къде? -
Няма ненаказано добро, Петя! Наказанието е в страданието. Дорото страда и от това става още по - добро. Става романтично и желано. Вълшебница си!!!
-
Много ми хареса разказа ти, Петя!
-
Благодаря,Васко!
-
Един силен разказ изпълнен с много тъга и драматизъм и поднесена по въздействащ начин основна идея. Поздрави, Петя!
-
Да се молим ,Тони!
Светлана,завистникът е враг на самия себе си, защото страда от злото, което сам е причинил!
А грехът ражда проклятие и ако проклятието не падне върху главата на тоя,който го е извършил,стоварва се като нещастие върху съдбите на най-близките хора. -
Оооооох, Петя! Да се молим за по-добри времена! Прегръдка!
-
Поздравления!!!
...с изплакани очи върлува Времето.
Каквото враг не взе, врагува в завистта-
окършва милостта, палува в бремето
и оцелява в писъка на слово песента... -
Благодаря ви!
-
Много затрогващо!
-
Разплака ме тази легенда, но в живота не рядко е така - Добри хора "убиват" други, заслепени или заблудени от човешките злини...
Пишеш трогателно и красиво! Прекрасен разказ! Поздрави! -
Бояна,стопли ме,но аз просто претворих една легенда през призмата на моите виждания...
-
Ненадминат талант си. Радвам се, че те има и имам щастието да се докосна до теб чрез блестящото ти творчество.
-
Ели,какво бих била без вас...Благодаря!
-
И мен разплака! Много си талантлива! Благодаря, че споделяш с нас светоусещането и таланта си!
-
Радвам се,че се прочете,Цветан!
-
Меден глас имаш, меден...
Поздрави! -
Благодаря ви,момичета, за топлите думи!
-
Умееш да разказваш увлекателно!
-
Прекрасна легенда!Разплаках се. Така е, не се убива човек заради добрината му. но озлобеното сърце не вижда добрината. А добрият човек винаги страда. точно като момата от моята БЯЛА ЧЕШМА и като Змеицата ми Деница. И като мен. Но каквого и да се случи, добрината оставя диря - спомен или лековита вода...
Поздравления -
Легендата я разказа баба.А аз я написах по мой начин,както влезе в душата ми...
-
Сигурна съм в това - ти имаш блестящ стил и много висока писмена култура.
-
Благодаря за поправката,Веси. Не съм го видяла.Неволно е било.
-
Чудесно преразказана легенда, пълна с човещина. Твоята Маринка е като моята Райна - остава да дарява добро и след физическата си смърт. Невъзможно е да бъде убита човещината, неподвластна на физическите закони е любовта. Овладяла си символиката до съвършенство, за което ти се възхищавам.
П.П. Допуснала си малка правописна грешка, която със сигурност е вследствие на недоглеждане, а не от незнание - "Диляна гледаше сЪС (не "с"
злоба...".
Поздрави, Петя!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
