Жива вода

Ливадата аленееше. Макове приветливо кимаха с глави. По дървеното мостче трополеше  с копитца Стояновото  конче. Имаше  здрави крачета  и ниско набито тяло.

Животното, устремило глава напред, упорито заплува в морето от червени цветове. В далечината се гушеше бащината  къща на Стоян - малка, бяла, с нисък покрив и весело усмихнато коминче.

А Стоян  от гурбет  идеше. Смътно  помнеше очите на къщата, на близките си.

Чертите на сестра си Маринка носеше в душата си… Обичаше я повече от себе си. Дете я знаеше, жена я намери. Смъртта на родителите им я измени.

- Батко се завръща. – изписука като птиче Маринка и  отвори портичката в очакване.

Вятърът се закачаше със златисто-кестенявите ù къдрици. Целуваше като момче белите ù бузи  и  бягаше бързо, бързо.

Маринка прегърна Стоян сестрински, недочакала го да слезе от кончето. Усмихвайки ù се, Стоян я придърпа на седлото.

- Пораснала си. - отбеляза  той.

- Ами, растат хората като тополи… И умират като еднодневки… Бог ги прибира,  бате.

- Я, виж каква умница.- смъмри я шеговито той.  – Полей ми да се умия!

- Бате, водата не  е сладка без теб! - изрече с обич Маринка и го целуна по челото.

- Маринке, сватбено хоро ще играеш  наесен. Ще се женя... Сгодна снахичка съм ти намерил.

Маринка се усмихна с очи и наля водица на брат си, за да измие полепналата по  бузите  му прах.

Тежко сватбено хоро се залюля. Маринка се мушна между Стоян и  зеленооката му жена Диляна. Адът и Рая преплетоха тънки  ръце.

- Диляно,  Маринка с нас ще живее. Бялата къща всички ни ще събере.

Смуглото лице на Диляна се сви леко. Усмихна се, за да прикрие  недоволството си. Искаше ù се господарка да бъде, сама да се разпорежда. Проклет нрав носеше. От завист бе изтъкана ризата ù

Заживяха тримата. Маринка обичаше Диляна като сестра. Отменяше я в работата, помагаше ù за кошерите с пчелите, за полската работа, кончето хранеше, детето ù бавеше.

Но змия кълвеше душата на Диляна, искаше ù се да господства. Една привечер се измъкна тихо и  запали кошерите. Пчелите изгоряха. В ушите на Стоян шушнеше лоши думи за Маринка.

- Сестра ти пчелиците запали.  -  казваше  тя.

Стоян махваше с безразличие и се засмиваше.

- Сестра ми е, нека  тя да е здрава. Други пчели ще купим.

Прощаваше. А и на сестра си вярваше. Но омраза гореше  в  Дилянините очи, изпепеляваща омраза. И ниското конче не пожали… С шиш го намушка. Конят падна уморен, сърцето му се пукна.

-  Без конче ни остави сестра ти! - съскаше злата жена.

А Стоян все същото отговаряше:

-Сестра ми е, нека е здрава. Кон е,  а не човек…Купува се. На пазара - коне колкото искаш.

Купиха си ново конче. Буйно, непокорно...Стоян вдигаше Маринка  на седлото и  я учеше да язди.

- Овладей силата му. - казваше ù той и се усмихваше.

- И кончетата, бате, имат душа като хората. Там ни са  слабостите, но и висотите.

Диляна гледаше със злоба към брата и сестрата, които по човешки милееха един за друг. Завист засядаше като залък  в гърдите ù.  Душеше я. Нещо я сепваше за миг. Малкият Ваньо я задърпваше за полите, пищейки от глад или защото бе изгубил платнената  си топка.

- Като камък си ми на шията, Иване! - кресваше майката.

Нажалено, детето свиваше ръчички и отиваше за утеха при леля си. Маринка го гушваше и целуваше разплаканите му очички. Не разбираше защо снаха ù мрази Ваньо.

- Големите хора забравят, че и те са губили своите платнени топки. -опитваше да успокои детето, притискайки го до себе си.

Диляна ù  го изтръгна от ръцете и ù се скара.

- Не  пълни главата на детето с  измислици.  Мъж е… Суров е животът. Да свиква.

- Како, малък е да гледа мъжки. Остави го. Дете е. – заоправдава се Маринка.

- Ти да не знаеш много. – кресна ù Диляна и се отдалечи заедно с малкия.

Сложи Ваньо в дървеното корито и изля върху му гореща  вода. Кожицата му се ощави. Детето писна от болка.

- Мамоооо, като огън ми изгаря ръчичките… Мамоо! - изплака детето.

През нощта треска запъпли по тялото му. И го уби. Маринка  го намери  с отпусната главица и затворени очички. Мръсни сълзи заслизаха по Дилянините бузи.

- Детето ни… Ах, Ваньо... Мама ти намери топката. - жалваше се злата жената.

Стоян само хапеше устни и я прегръщаше. Човек бе изгубил… Детето си.

- Маринка го къпала снощи в дървеното корито. - през сълзи съскаше Диляна. - Тя го уби. Детето ни…

Стояновите очи помътняха.Той повярва. Загледа ядно сестра си и изрече:

- Сестра ми е, нека е здрава. Но човек не се убива. Бог не дава.

Побеснял, Стоян  хвана сестра си за косите . Маринка му се молеше тихо с очи.

- Бате, сърцето си не бих убила. Батеее… Кръвта си… -  плачейки,  шептеше Маринка.

Стоян не чуваше. Устните му сърдито се свиваха. Усмивка нямаха. Завърза плитките на сестра си за опашката на коня. Удари  го ядно  с пръчка по  хълбоците. Конят, присвил очи от болка, полетя. И сякаш Маринка, протягайки ръце за помощ, опитваше да го догони. Да овладее силата му. Слаба беше.

Драки деряха белите ù бузи, камъни оставяха кървави дири по гърба ù. А конят като вятър бягаше бързо, бързо. Маринка издъхна, влачена в продължение на часове, с кървава буря  в очите и пустиня в сърцето, в една ливада. Макове поникнаха наоколо. Застелиха с червен саван моминското тяло.

Диляна и Стоян, останали сами, сплетоха ръце за хоро… Тежко кърваво хоро. Диляна господстваше в опустялата ниска къща.

…

Минаха години от смъртта на Маринка. Хората разказваха, че  на мястото, където издъхнала девойката, бликнала сладка вода. Церяла слепи и болни. Идвали хора от близо и далеч и въздъхвали с болка, питайки се :

-Убива ли се човек, заради добрината му…