Ливадата аленееше. Макове приветливо кимаха с глави. По дървеното мостче трополеше с копитца Стояновото конче. Имаше здрави крачета и ниско набито тяло.
Животното, устремило глава напред, упорито заплува в морето от червени цветове. В далечината се гушеше бащината къща на Стоян - малка, бяла, с нисък покрив и весело усмихнато коминче.
А Стоян от гурбет идеше. Смътно помнеше очите на къщата, на близките си.
Чертите на сестра си Маринка носеше в душата си… Обичаше я повече от себе си. Дете я знаеше, жена я намери. Смъртта на родителите им я измени.
- Батко се завръща. – изписука като птиче Маринка и отвори портичката в очакване.
Вятърът се закачаше със златисто-кестенявите ù къдрици. Целуваше като момче белите ù бузи и бягаше бързо, бързо.
Маринка прегърна Стоян сестрински, недочакала го да слезе от кончето. Усмихвайки ù се, Стоян я придърпа на седлото.
- Пораснала си. - отбеляза той.
- Ами, растат хората като тополи… И умират като еднодневки… Бог ги прибира, бате.
- Я, виж каква умница.- смъмри я шеговито той. – Полей ми да се умия!
- Бате, водата не е сладка без теб! - изрече с обич Маринка и го целуна по челото.
- Маринке, сватбено хоро ще играеш наесен. Ще се женя... Сгодна снахичка съм ти намерил.
Маринка се усмихна с очи и наля водица на брат си, за да измие полепналата по бузите му прах.
Тежко сватбено хоро се залюля. Маринка се мушна между Стоян и зеленооката му жена Диляна. Адът и Рая преплетоха тънки ръце.
- Диляно, Маринка с нас ще живее. Бялата къща всички ни ще събере.
Смуглото лице на Диляна се сви леко. Усмихна се, за да прикрие недоволството си. Искаше ù се господарка да бъде, сама да се разпорежда. Проклет нрав носеше. От завист бе изтъкана ризата ù
Заживяха тримата. Маринка обичаше Диляна като сестра. Отменяше я в работата, помагаше ù за кошерите с пчелите, за полската работа, кончето хранеше, детето ù бавеше.
Но змия кълвеше душата на Диляна, искаше ù се да господства. Една привечер се измъкна тихо и запали кошерите. Пчелите изгоряха. В ушите на Стоян шушнеше лоши думи за Маринка.
- Сестра ти пчелиците запали. - казваше тя.
Стоян махваше с безразличие и се засмиваше.
- Сестра ми е, нека тя да е здрава. Други пчели ще купим.
Прощаваше. А и на сестра си вярваше. Но омраза гореше в Дилянините очи, изпепеляваща омраза. И ниското конче не пожали… С шиш го намушка. Конят падна уморен, сърцето му се пукна.
- Без конче ни остави сестра ти! - съскаше злата жена.
А Стоян все същото отговаряше:
-Сестра ми е, нека е здрава. Кон е, а не човек…Купува се. На пазара - коне колкото искаш.
Купиха си ново конче. Буйно, непокорно...Стоян вдигаше Маринка на седлото и я учеше да язди.
- Овладей силата му. - казваше ù той и се усмихваше.
- И кончетата, бате, имат душа като хората. Там ни са слабостите, но и висотите.
Диляна гледаше със злоба към брата и сестрата, които по човешки милееха един за друг. Завист засядаше като залък в гърдите ù. Душеше я. Нещо я сепваше за миг. Малкият Ваньо я задърпваше за полите, пищейки от глад или защото бе изгубил платнената си топка.
- Като камък си ми на шията, Иване! - кресваше майката.
Нажалено, детето свиваше ръчички и отиваше за утеха при леля си. Маринка го гушваше и целуваше разплаканите му очички. Не разбираше защо снаха ù мрази Ваньо.
- Големите хора забравят, че и те са губили своите платнени топки. -опитваше да успокои детето, притискайки го до себе си.
Диляна ù го изтръгна от ръцете и ù се скара.
- Не пълни главата на детето с измислици. Мъж е… Суров е животът. Да свиква.
- Како, малък е да гледа мъжки. Остави го. Дете е. – заоправдава се Маринка.
- Ти да не знаеш много. – кресна ù Диляна и се отдалечи заедно с малкия.
Сложи Ваньо в дървеното корито и изля върху му гореща вода. Кожицата му се ощави. Детето писна от болка.
- Мамоооо, като огън ми изгаря ръчичките… Мамоо! - изплака детето.
През нощта треска запъпли по тялото му. И го уби. Маринка го намери с отпусната главица и затворени очички. Мръсни сълзи заслизаха по Дилянините бузи.
- Детето ни… Ах, Ваньо... Мама ти намери топката. - жалваше се злата жената.
Стоян само хапеше устни и я прегръщаше. Човек бе изгубил… Детето си.
- Маринка го къпала снощи в дървеното корито. - през сълзи съскаше Диляна. - Тя го уби. Детето ни…
Стояновите очи помътняха.Той повярва. Загледа ядно сестра си и изрече:
- Сестра ми е, нека е здрава. Но човек не се убива. Бог не дава.
Побеснял, Стоян хвана сестра си за косите . Маринка му се молеше тихо с очи.
- Бате, сърцето си не бих убила. Батеее… Кръвта си… - плачейки, шептеше Маринка.
Стоян не чуваше. Устните му сърдито се свиваха. Усмивка нямаха. Завърза плитките на сестра си за опашката на коня. Удари го ядно с пръчка по хълбоците. Конят, присвил очи от болка, полетя. И сякаш Маринка, протягайки ръце за помощ, опитваше да го догони. Да овладее силата му. Слаба беше.
Драки деряха белите ù бузи, камъни оставяха кървави дири по гърба ù. А конят като вятър бягаше бързо, бързо. Маринка издъхна, влачена в продължение на часове, с кървава буря в очите и пустиня в сърцето, в една ливада. Макове поникнаха наоколо. Застелиха с червен саван моминското тяло.
Диляна и Стоян, останали сами, сплетоха ръце за хоро… Тежко кърваво хоро. Диляна господстваше в опустялата ниска къща.
…
Минаха години от смъртта на Маринка. Хората разказваха, че на мястото, където издъхнала девойката, бликнала сладка вода. Церяла слепи и болни. Идвали хора от близо и далеч и въздъхвали с болка, питайки се :
-Убива ли се човек, заради добрината му…
© Петя Стефанова All rights reserved.