Jun 24, 2009, 7:32 PM

Жива вода 

  Prose » Narratives
5.0 / 18
1713 0 50
11 мин reading

Ливадата аленееше. Макове приветливо кимаха с глави. По дървеното мостче трополеше  с копитца Стояновото  конче. Имаше  здрави крачета  и ниско набито тяло.

Животното, устремило глава напред, упорито заплува в морето от червени цветове. В далечината се гушеше бащината  къща на Стоян - малка, бяла, с нисък покрив и весело усмихнато коминче.

А Стоян  от гурбет  идеше. Смътно  помнеше очите на къщата, на близките си.

Чертите на сестра си Маринка носеше в душата си… Обичаше я повече от себе си. Дете я знаеше, жена я намери. Смъртта на родителите им я измени.

- Батко се завръща. – изписука като птиче Маринка и  отвори портичката в очакване.

Вятърът се закачаше със златисто-кестенявите ù къдрици. Целуваше като момче белите ù бузи  и  бягаше бързо, бързо.

Маринка прегърна Стоян сестрински, недочакала го да слезе от кончето. Усмихвайки ù се, Стоян я придърпа на седлото.

- Пораснала си. - отбеляза  той.

- Ами, растат хората като тополи… И умират като еднодневки… Бог ги прибира,  бате.

- Я, виж каква умница.- смъмри я шеговито той.  – Полей ми да се умия!

- Бате, водата не  е сладка без теб! - изрече с обич Маринка и го целуна по челото.

- Маринке, сватбено хоро ще играеш  наесен. Ще се женя... Сгодна снахичка съм ти намерил.

Маринка се усмихна с очи и наля водица на брат си, за да измие полепналата по  бузите  му прах.

Тежко сватбено хоро се залюля. Маринка се мушна между Стоян и  зеленооката му жена Диляна. Адът и Рая преплетоха тънки  ръце.

- Диляно,  Маринка с нас ще живее. Бялата къща всички ни ще събере.

Смуглото лице на Диляна се сви леко. Усмихна се, за да прикрие  недоволството си. Искаше ù се господарка да бъде, сама да се разпорежда. Проклет нрав носеше. От завист бе изтъкана ризата ù

Заживяха тримата. Маринка обичаше Диляна като сестра. Отменяше я в работата, помагаше ù за кошерите с пчелите, за полската работа, кончето хранеше, детето ù бавеше.

Но змия кълвеше душата на Диляна, искаше ù се да господства. Една привечер се измъкна тихо и  запали кошерите. Пчелите изгоряха. В ушите на Стоян шушнеше лоши думи за Маринка.

- Сестра ти пчелиците запали.  -  казваше  тя.

Стоян махваше с безразличие и се засмиваше.

- Сестра ми е, нека  тя да е здрава. Други пчели ще купим.

Прощаваше. А и на сестра си вярваше. Но омраза гореше  в  Дилянините очи, изпепеляваща омраза. И ниското конче не пожали… С шиш го намушка. Конят падна уморен, сърцето му се пукна.

-  Без конче ни остави сестра ти! - съскаше злата жена.

А Стоян все същото отговаряше:

-Сестра ми е, нека е здрава. Кон е,  а не човек…Купува се. На пазара - коне колкото искаш.

Купиха си ново конче. Буйно, непокорно...Стоян вдигаше Маринка  на седлото и  я учеше да язди.

- Овладей силата му. - казваше ù той и се усмихваше.

- И кончетата, бате, имат душа като хората. Там ни са  слабостите, но и висотите.

Диляна гледаше със злоба към брата и сестрата, които по човешки милееха един за друг. Завист засядаше като залък  в гърдите ù.  Душеше я. Нещо я сепваше за миг. Малкият Ваньо я задърпваше за полите, пищейки от глад или защото бе изгубил платнената  си топка.

- Като камък си ми на шията, Иване! - кресваше майката.

Нажалено, детето свиваше ръчички и отиваше за утеха при леля си. Маринка го гушваше и целуваше разплаканите му очички. Не разбираше защо снаха ù мрази Ваньо.

- Големите хора забравят, че и те са губили своите платнени топки. -опитваше да успокои детето, притискайки го до себе си.

Диляна ù  го изтръгна от ръцете и ù се скара.

- Не  пълни главата на детето с  измислици.  Мъж е… Суров е животът. Да свиква.

- Како, малък е да гледа мъжки. Остави го. Дете е. – заоправдава се Маринка.

- Ти да не знаеш много. – кресна ù Диляна и се отдалечи заедно с малкия.

Сложи Ваньо в дървеното корито и изля върху му гореща  вода. Кожицата му се ощави. Детето писна от болка.

- Мамоооо, като огън ми изгаря ръчичките… Мамоо! - изплака детето.

През нощта треска запъпли по тялото му. И го уби. Маринка  го намери  с отпусната главица и затворени очички. Мръсни сълзи заслизаха по Дилянините бузи.

- Детето ни… Ах, Ваньо... Мама ти намери топката. - жалваше се злата жената.

Стоян само хапеше устни и я прегръщаше. Човек бе изгубил… Детето си.

- Маринка го къпала снощи в дървеното корито. - през сълзи съскаше Диляна. - Тя го уби. Детето ни…

Стояновите очи помътняха.Той повярва. Загледа ядно сестра си и изрече:

- Сестра ми е, нека е здрава. Но човек не се убива. Бог не дава.

Побеснял, Стоян  хвана сестра си за косите . Маринка му се молеше тихо с очи.

- Бате, сърцето си не бих убила. Батеее… Кръвта си… -  плачейки,  шептеше Маринка.

Стоян не чуваше. Устните му сърдито се свиваха. Усмивка нямаха. Завърза плитките на сестра си за опашката на коня. Удари  го ядно  с пръчка по  хълбоците. Конят, присвил очи от болка, полетя. И сякаш Маринка, протягайки ръце за помощ, опитваше да го догони. Да овладее силата му. Слаба беше.

Драки деряха белите ù бузи, камъни оставяха кървави дири по гърба ù. А конят като вятър бягаше бързо, бързо. Маринка издъхна, влачена в продължение на часове, с кървава буря  в очите и пустиня в сърцето, в една ливада. Макове поникнаха наоколо. Застелиха с червен саван моминското тяло.

Диляна и Стоян, останали сами, сплетоха ръце за хоро… Тежко кърваво хоро. Диляна господстваше в опустялата ниска къща.

Минаха години от смъртта на Маринка. Хората разказваха, че  на мястото, където издъхнала девойката, бликнала сладка вода. Церяла слепи и болни. Идвали хора от близо и далеч и въздъхвали с болка, питайки се :

-Убива ли се човек, заради добрината му…

 

 

 

 

© Петя Стефанова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Петя Цанева!
  • За болшинството от хората съм незабележима...
  • За жалост, Пете, убива се...Невероятна си!!! Колко ми се ще болшинството от хората да са като теб...
  • Селвихан,ще пиша,защото ако не го правя ще се пръсна от горчилка!
  • СТРАХОТНА СИ, ПРОДЪЛЖАВАЙ ВСЕ ТАКА
  • Снежана,радвам се за присъствието ти тук!
  • Леко и увлекателно се чете!Много силно и въздействащо!Благодаря!
  • Прегръдка,Маги!
  • и мене разплака...жива вода...
  • Емилия и Борис,радвам се за присъствието ви тук
  • Поздравления! Интересно и добре поднесено! Е. и Б.
  • Исках да познавам душите на хората,но не по начина,който ги разглежда психологията.Някак по-дълбоко...

  • Петя, прекрасен разказвач си. Ще се изненадам, ако психологията не ти е една от специалностите!
  • Във вътрешния свят на човека, добротата е слънцето ...
  • Има много мъдрост в тази легенда!Разбрах едно-дори и след смъртта,Доброто побеждава! Бъдете добри! Силно! /6/
  • Поплаках си, а това е сигурен знак, че твоята легенда ме е хванала за гърлото и сърцето. Няма ненаказано добро, скъпа Петя, и твоето талантливо написано произведение, го потвърждава по неоспорим начин. Красив и изискан стил на въвеждане в случката, добър замисъл и реализация на изложението... а кулминацията направо е с няколко октави над всичко...Благодаря от името на всички колеги и твои фенове в Откровения, за удоволствието, че споделяш с нас тези поетични видения и безсъници, изкристализирали във времето като парещи въглени-истини....Благословена да си...
  • Белла,Георги радвам се,че ви е харесало как аз съм видяла легендата...
  • Благодаря за пожеланията!
  • Честит Имен Ден, Петя! Бъди!
  • Валка,Ивайло благодаря ви!
  • Присъединявам се към мнението на Виктор.
    Петя, ти си безспорен талант слънчице!Това го казвам съвсем сериозно и ти изпращам моите топли прегръдки и пожелания за бъдещ успих!!!
    Надявам се в бъдеще да има повече млади хора, които да са като теб!
  • Приятели,за мен подкрепата ви означава много!Трогна ме родителската и приятелската топлота,с която се зарадвахте на моя успех...Прегръщам ви!
  • Прекрасно!!!
  • Когато човек иска да убие тигър, нарича това спорт; когато тъгърът иска да го убие, нарича това жестокост.
  • Човекът е черно и бяло, добро и зло. Носи разрушението и съзиданието в себе си. Разказът ме докосна и преобърна. Поздравления! И успех!
  • Галена,Юлия,приятели днес ми е радостно и тъжно,защото почти съм бакалавър ...Чакам си дипломата!
    Жалкото само е,че няма да стигнем всички заедно до края...Колкото добри и лоши мигове да сме имали с колегите,трябваше да сме всички...Благодаря ви,че четете моите неща...Това ме прави щастлива.

    А сега на къде?
  • Няма ненаказано добро, Петя! Наказанието е в страданието. Дорото страда и от това става още по - добро. Става романтично и желано. Вълшебница си!!!
  • Много ми хареса разказа ти, Петя!
  • Благодаря,Васко!
  • Един силен разказ изпълнен с много тъга и драматизъм и поднесена по въздействащ начин основна идея. Поздрави, Петя!
  • Да се молим ,Тони!

    Светлана,завистникът е враг на самия себе си, защото страда от злото, което сам е причинил!

    А грехът ражда проклятие и ако проклятието не падне върху главата на тоя,който го е извършил,стоварва се като нещастие върху съдбите на най-близките хора.
  • Оооооох, Петя! Да се молим за по-добри времена! Прегръдка!
  • Поздравления!!!
    ...с изплакани очи върлува Времето.
    Каквото враг не взе, врагува в завистта-
    окършва милостта, палува в бремето
    и оцелява в писъка на слово песента...
  • Благодаря ви!
  • Много затрогващо!
  • Разплака ме тази легенда, но в живота не рядко е така - Добри хора "убиват" други, заслепени или заблудени от човешките злини...
    Пишеш трогателно и красиво! Прекрасен разказ! Поздрави!
  • Бояна,стопли ме,но аз просто претворих една легенда през призмата на моите виждания...
  • Ненадминат талант си. Радвам се, че те има и имам щастието да се докосна до теб чрез блестящото ти творчество.
  • Ели,какво бих била без вас...Благодаря!
  • И мен разплака! Много си талантлива! Благодаря, че споделяш с нас светоусещането и таланта си!
  • Радвам се,че се прочете,Цветан!
  • Меден глас имаш, меден...
    Поздрави!
  • Благодаря ви,момичета, за топлите думи!
  • Умееш да разказваш увлекателно!
  • Прекрасна легенда!Разплаках се. Така е, не се убива човек заради добрината му. но озлобеното сърце не вижда добрината. А добрият човек винаги страда. точно като момата от моята БЯЛА ЧЕШМА и като Змеицата ми Деница. И като мен. Но каквого и да се случи, добрината оставя диря - спомен или лековита вода...

    Поздравления
  • Легендата я разказа баба.А аз я написах по мой начин,както влезе в душата ми...
  • Сигурна съм в това - ти имаш блестящ стил и много висока писмена култура.
  • Благодаря за поправката,Веси. Не съм го видяла.Неволно е било.
  • Чудесно преразказана легенда, пълна с човещина. Твоята Маринка е като моята Райна - остава да дарява добро и след физическата си смърт. Невъзможно е да бъде убита човещината, неподвластна на физическите закони е любовта. Овладяла си символиката до съвършенство, за което ти се възхищавам.
    П.П. Допуснала си малка правописна грешка, която със сигурност е вследствие на недоглеждане, а не от незнание - "Диляна гледаше сЪС (не "с" злоба...".
    Поздрави, Петя!
Random works