Беше един от ония есенни дни, в които въпреки припичащото слънце, можеше да се усети студената милувка на приближаващата зима. На вън постепенно ставаше все по-студено не само през нощта, но и през деня. Често в последно време, когато минавах покрай другите котки ги чувах как си мърморят недоволно под носа, че „Зимата иде“. Нямах представа защо всички други са толкова недоволни от нея, все пак се бях родил през лятото.

         В началото всичко беше идеално – имах си майка, братче и дом. Все още нямах представа какъв е светът, нито какви са хората. Единственото, което познавах бе хамбара, в който бяхме родени.

         Мама обичаше да разказва как хората ще се грижат за нас и ще ни дават храна, как понякога ще ни галят, и как ще останем при тях. В началото наистина го вярвах и винаги, когато тя разказваше историята си слушах със захлас. Нямах търпение да порасна, за да мога да отида и да видя хората. Да видя Тях. Вярвах, че това е моето място, моят дом, че винаги ще бъдем щастливи и никога нищо няма да ни липсва. За жалост щастието ми не беше за дълго.

         Когато с братчето ми започнахме да ходим се почувствах наистина щастлив. За жалост мама не ни позволяваше да излизаме навън. „Още сте малки“, казваше тя. „Когато поотраснете още малко, всички ще излезем от тук като едно голямо и щастливо семейство, но дотогава кротувайте, мои малки пухени топчици“. Кротувахме, но само първите няколко дни. Игрите не можеха да подтиснат любопитството, което събуждаше външният свят в нас. Един ден, привлечени от слънцето и птичата песен, напуснахме хамбара. Нямахме намерение да се отдалечаваме много, а само да надзърнем навън, но когато излезнахме вече не можехме да се спрем. Безброй жълто-червени листа покриваха земята, образувайки на места купчинки, които бяха в пъти по-високи от нас. Птичките пееха на близките дървета, слънцето печеше, а опияняващата топлина, която идваше от него те караше да забравиш за всичко друго. С брат ми се затичахме, скачайки от една купчинка в друга, гледахме удивени света около нас и се опитвахме да запечатим всичко, което той ни предоставяше. Тичахме без да мислим, криехме се и си играехме, докато не се озовахме на дълга сива лента, която изглеждаше страшно нереална. Започнахме да се гоним по нея и да се смеем с пълен глас. Нищо друго на света нямаше значение, освен това, че той беше там, за нас.

         Докато си играехме чухме бучене, което бързо ставаше все по-силно и силно. Сковахме се на място и започнахме да се оглеждаме, но не можехме да определим от къде, или от какво идва шума.

         Сякаш от нищото пред нас изскочи един огромен метален звяр, който се движеше сякаш със скоростта на вятъра. Нямахме време нито да се преместим, нито да осмислим какво става. Стори ми се, че чух гласа на майка ми да ни вика, но не можех да съм сигурен. Свих се на топка, сковавайки се от страх.

         Шумът още не беше утихнал, когато нещо ме захапа за врата и ме вдигна във въздуха. Отворих очи и видях, че майка ми тича и ме носи обратно към хамбара ни. „Мамо, мога да ходя. Пусни ме, нека изчакаме и Томи да ни настигне.“ Запротестирах аз, но тя не спря. Обърнах се, за да погледна към мястото, на което бяхме преди няколко секунди, за да го видя. Брат ми лежеше странно плосък на земята, а около него навсякъде имаше кръв и странни розови петна.

         Мислех, че денят, в който излезнахме ще е най-лошият в живота ми, но грешах.

         Две седмици по-късно хората дойдоха и ме взеха. Беше малко след като започнах да се храня самостоятелно. Не се страхувах от тях. Знаех че в техните ръце съм на сигурно място. Бяха ме хранили няколко пъти и с нетърпение очаквах да разбера дали и този път ще ми дадат лакомство. Подминаха къщата и се отправиха към улицата. При вида й споменът за премазаното ми братче ме настигна и се опитах да избягам, но те не ми позволиха. Започнах да мяукам жално, зовейки за помощ майка ми, и молейки хората да ме върнат обратно в убежището ми. Качихме се в една от онези шумни машини, от които ме беше толкова страх, че имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Чух рева й се свих на топка в ръцете на човека. Нямах представа какво става или къде отиваме. Не смеех да гледам, не смеех и да дишам. Молех се само това да се окаже един лош сън, от който да се събудя възможно най-скоро.

         Оставиха ме до една кофа за боклук и ми хвърлиха малко храна. Опитах се да ги последвам, но ревът на металния звяр прокънтя и ме накара да се скрия под кофата. Нямах представа къде се намирам, нито защо стана така. Чувствах се самотен и много уплашен. Усещах как тялото ми се тресеше. Измяуках, викайки мама, но около мен имаше странни звуци и много метални зверове, които мама наричаше коли – същите тези, от които се страхувах толкова много. Нямах представа какво точно представляват или какви са те. Знаех само, че те бяха стъпкали братчето ми, и че в тях се намираха хората. Сковах се на място, когато видях една от тези коли да приближава към мен. Очите ми се разшириха от ужас, а тялото ми затрепери дори още по-силно от преди. Притиснах се по-близо до кофата и останах на място. Свих се на топка, надявайки се, че колата да не ме забележи.

         Минаваха часове. Денят се смени с нощ. Покрай мен минаха много коли и вече бях започнал да се плаша по-малко от тях. Минаваха и хора, но те не ме забелязваха, не бяха и моите хора. Чаках ги. Чаках да се върнат. Надявах се, че ще го направят. Започнах да огладнявам, но храната, която ми бяха оставили вече я нямаше. Чувствах се уморен. Беше ми студено. „Може да потърся нещо за ядене и после да се върна“, помислих аз и се измъкнах несигурно изпод кофата. Все още минаваха хора, но от както се стъмни те бяха станали много по-малко. Видях силна светлина, от която се чуваше глъчка. Приближих се до мястото и видях много хора насядали около високи, странно оцветени, продълговати неща – странна конструкция, приличаща на странните постройки, в които живееха. Те седяха около тях на оцветени в същия цвят неща и си говореха силно. Смееха се гръмко и надигаха прозрачни предмети със странна течност, намиращи се пред тях. „Мирише добре“ помислих аз, надушил непознато ново ухание, идващо от една от масите. Приближих се, събрал смелост.

 - Мяууу. – измяуках в опит да привлека вниманието им към себе си. Никой не ми обърна внимание. - Мяуууу. – измяуках по-силно и се приближих до най-близкия до мен мъж, отърквайки се в кракът му. Той се обърна смеейки се, сетне сведе поглед към мен и присви очи. Не ми харесваше как ме гледа. Погледнах го с обожание, измърках и се отърках в кракът му, за да го омилостивя.

         Ръката му стисна шишето, което се намираше в нея и със един бърз замах ме изпрати във въздуха. Тялото ми изтръпна за няколко секунди, а после в него се разнесе неописуема болка. Ударих се в земята, а сърцето ми се изпълни със страх, който никога досега не бях изпитвал. Изправих се с мъка. Чувах как хората се смееха и през замъгленото ми съзнание виждах размазаните им лица. Отправих се обратно към кофата, използвайки, вече използвайки всичките ми останали и се стоварих до нея.

         Събудих се почти ден по-късно. Бях в сграда, която миришеше толкова неприятно, че исках да спра да дишам, за да не усещам миризмата й. Не помнех как съм се озовал тук. Имаше хора, които се бяха погрижили за мен. Бяха ме сложили на меко и топло. Пред мен имаше купички с храна и вода. Очите им се усмихваха докато ме гледаха как се изправях, а главите им закимаха одобрително. Ръцете на една от жените се плъзна по козината ми и остави приятна топлина след себе си. „Това ли е новият ми дом? – запитах се аз.  – Миризмата е гадна, но нямам нищо против да остана с тях“.

         Мина известно време и започнах да мисля, че винаги ще е така, че винаги ще остана тук при тях. Харесвах хората. Те се грижеха за мен и ме караха да се чувствам се щастлив и обичан. Вярно, че мястото миришеше неприятно, но там бяха новите ми хора. Мойте хора.

         Прекарвах дните си в почивка и разговори с другите животни, които идваха и си отиваха. Те ми казваха какво правят хората – едни разказваха как ги гледат и после изхвърлят, как ги бият, ловуват, ритат, тровят и колко лошо се отнасят с тях. „Не всички са такива – казваха те. - Има и такива, които ти дават храна и те галят. Късметлиите от нас успяват и да си тръгнат с такъв човек. Да намерят дом, в който да прекарат остатъка от живота си. Гледай очите“. Но аз не обръщах внимание на това, не обръщах внимание на приказките им. Имах очи само за мойте хора, галех им се и си мислех, че съм намерил мястото, което е за мен. ... но се лъжех ...

         След около седмица, когато се почувствах по-добре хората ми ме занесоха на непознато място пълно с много от странните постройки, в които живееха и ме оставиха там. Шептяха ми как ще ме вземе някой добър човечец и как аз ще остана при него, но аз не исках друг. Опитах да ги последвам. Тичах след тях. Мяуках. Очите ми пареха. В гърдите ми се надигаше задушаваща болка. Мяуках отчаяно. Виках ги. Молех им се да ме вземат обратно с тях, но те бяха по-бързи – бяха в кола. Не можах да ги стигна. Страхът ме заля като вълна. Огледах се ... бях сам ... отново.

         Това беше последният път, в който повярвах на хората. От тогава до сега видях много от тях. Вече само с поглед мога да ги преценя. Мятат ми храна от време на време, но това е всичко. Всеки ден е нова борба за оцеляване.

         Гладен съм – отново. От много време не съм се наяждал както трябва. Вече става и по-студено. Обикалям. Търся. Опитвам се да оцелея, но не знам за какво. Мама казваше, че нашата цел е да носим радост и любов на хората, да им се радваме и да ги обичаме. Но, каква е моята цел тогава? Каква е тя, когато аз нямам хора, на които да радвам? Защо ме изоставят? Какво не е наред с мен? Къде сгреших? Защо съм сам? Това са въпроси, които си задавах не един път, но така и не успях да намеря отговора. Бях в нова част в града. Изследвах и търсех все пак може да намериш храна на неочаквани места.

         Качих се на един дувар и влезнах в двора на една къща. Наоколо нямаше и следа от хора или кучета. Вятъра духаше срещу мен и до носа ми достигна божествено ухание. Храна! Втурнах се колкото ми държаха краката. Близо до входната врата на къщата имаше хвърлена храна. Огледах се и се приближих предпазливо. Бях твърде гладен, за да мисля повече. Нахвърлих й се и я изядох цялата. За пръв път от седмици насам бях сит. Заклатушках се към дувара и излезнах обратно на улицата. Огледах се наоколо и открих едно закрито от вятъра местенце. Беше пълно с боклуци, но вече така или иначе бях свикнал да спя в тях. Приближих се и си намерих местенце.

         Ден по-късно усетих, че нещо не е наред. Беше ми лошо, много лошо. Имах чувството, че всяко движение ми коства много повече усилия от преди. Чувствах се по-муден и по-отпаднал от обикновено, а навън сякаш беше станало дори още по-студено. Имах разстройство, гадеше ми се и повръщах. Опитах с вода и ядене на тревата, която мама ми беше показала, че помага при болки, но не помогна. Беше ми трудно да се движа. „Може би, съм уморен и след като се наспя ще се почувствам по-добре“ помислих, и се сгуших обратно в боклуците до кофата за боклук.

         Няколко часа по-късно отворих очи. Всичко около мен беше по-тихо. Виждах размазаните очертания на хората. Колите преминаваха покрай мен, но те вече не издаваха отвратителния шум, който ме плашеше преди. Опитах да се изправя, но не намерих сила за това. Не можех дори и да помръдна. От гърлото ми не излезе и звук, когато се опитах да измяукам. Беше ми адски студено и едва си усещах тялото. В него бавно пулсираше една непоносима болка, която сякаш се беше появила от нищото. Съзнанието ми ту изчезваше, ту се появяваше. Бях уплашен. Исках да извикам с всички сили, но не знаех към какво..., към кого. Сърцето ми започваше да бие все по-бавно. Спрях да усещам първо тялото си, а после изчезна и страха. Всичко ми стана безразлично и сиво. Знаех, че краят наближава. Бях сам... „А дори още не съм видял какво е това зима и пролет...“ помислих със съжаление. Всяко вдишване ми костваше невероятни усилия. Нямах сили да се боря. Нямах сили дори да държа отворени очите си. Сивотата бавно се замени с тъмнина.

         Обля ме топлина. Отворих очи. Пред мен имаше ярка светлина, която галеше тялото ми. Вече не ми беше студено, не бях уплашен и не се чувствах самотен. Бях спокоен. Надигнах се и започнах да се приближавам към светлината. Нещо наруши целостта й и това ме накара да спра, готов да избягам. Във фона й се появи фигура. Присвих очи и се загледах.

         Туп... туп... туп. Сърцето ми забави ритъм и започна да пропуска удари. Отворих уста от изненада и учудване. Очите ми се напълниха със сълзи, които намокриха бузите ми и покапаха една след друга по земята. Пред мен стоеше брат ми. Усмивката му грееше, а очите му се смееха и се радваха. Бяха пълни с любов. Вече не бях сам. Сърцето ми бе започнало да тупти толкова бързо, че имах чувството, че ще се пръсне. За пръв път от сякаш цяла вечност се чувствах щастлив и радостен. Цялата болка и нещастие се бяха изпарили от мен. Чувствах се свободен и лек като перце. Чувствах топлина, радост и обич. За пръв път в живота ми знаех, че съм у дома.