Беше един от ония есенни дни, в които въпреки припичащото слънце, можеше да се усети студената милувка на приближаващата зима. На вън постепенно ставаше все по-студено не само през нощта, но и през деня. Често в последно време, когато минавах покрай другите котки ги чувах как си мърморят недоволно под носа, че „Зимата иде“. Нямах представа защо всички други са толкова недоволни от нея, все пак се бях родил през лятото.
В началото всичко беше идеално – имах си майка, братче и дом. Все още нямах представа какъв е светът, нито какви са хората. Единственото, което познавах бе хамбара, в който бяхме родени.
Мама обичаше да разказва как хората ще се грижат за нас и ще ни дават храна, как понякога ще ни галят, и как ще останем при тях. В началото наистина го вярвах и винаги, когато тя разказваше историята си слушах със захлас. Нямах търпение да порасна, за да мога да отида и да видя хората. Да видя Тях. Вярвах, че това е моето място, моят дом, че винаги ще бъдем щастливи и никога нищо няма да ...