Живота и любовта на Варт - част втора.

В Мюнхен Варт изживяваше едно спокойно щастие. Нейният царствен любовник поощряваше нейните интереси в областта на изкуствата. Вдъхна ù любов към Древна Гърция. Варт започна да взима уроци по скулптура и живопис. Изучаваше класическия гръцки език. Людвиг обсъждаше с нея архитектурните си проекти  старогръцки стил. Разменяха както строителни скици, така и нежни любовни бележчици.

Тя го наричаше „мой Василевс”, а той я беше прекръстил на Роуз, защото действително на родния ù език Варт означаваше  роза. Бяха истинска любовна идилия.

          Варт дори повярва, че е пристигнала на крайната гара. Но уви, както винаги до сега и тази гара се оказа само една спирка по пътя, който следваше от години. Отново трябваше да лети с разперени криле от един огън към друг, да се сгрява на техните пламъци и да се чуди защо тези буйни огньове изчезваха като искри към небето в тъмна нощ.

Варт и Кралят щяха да останат завинаги близки приятели, но въпреки това тя трябваше да си намери друг коронован покровител. И тя го намери в лицето на сина на Людвиг, Отон, когато той седна на гръцкия престол.

          Ако предсказанията на  прочутата гадателка, Мадам Ленорман, се окажеха верни, Варт щеше да има в живота си трима владетели. Тази жена беше гадателката на Наполеон и беше предсказала с математическа точност нещастията, които щяха да  преследват Императора.

          Според френския писател Едмон Абу, който през 1852 година се намираше в Атина, Роуз,  както винаги я наричаше той, беше най-интересната личност в гръцката столица. Според него Роуз беше имала кратка романтична авантюра с бъдещия Император Наполеон Трети, тогава все още беден заточеник в Баден, останал без петак. Ако това беше вярно, предсказанието на Наполеоновата пророчица беше на път да се осъществи.

          Бащата и близките на Варт си отдъхнаха, когато научиха новината за брака на Варт с барон Карл Теодор фон Веннинген, баварски благородник. В Мюнхен се носеше мълвата, че самият Людвиг беше уредил  този брак, за да може фаворитката му да заеме достойно място в Двора и  за придаване на легитимност на наследника му, който Варт щеше скоро да роди. Но тези клюки бяха без никакво основание, тъй като баронът беше млад, красив, богат и горд мъж, и никога не би се съгласил на такава сделка, даже със своя крал. А и детето, което се роди, приличаше досущ на барона. Всичко това сложи край на махленските клюки.

          Сватбената  церемония се състоя на 10 Ноември 1832 г., а през месец декември Варт роди сина си Херибер.

          Цели две години семейство Веннинген живя весело под жаркото слънце на  Сицилия. Твърде е възможно Баронът да е смятал, че вече е опитомил Варт, която до тук нямаше никакви забежки. Но когато се завърнаха в Мюнхен и се установиха в семейното имение,  въпреки  че отново чакаше дете, Баронеса Веннинген  не  я сдържаше на едно место. Меденият месец беше приключил. Младата авантюристка не се виждаше в ролята на послушна съпруга и всеотдайна майка. Роди момиченце, което нарекоха Берта, и Варт отново тръгна да търси забавления. В действителност търсеше авантюри, опасности, без които скитническата ù  природа не можеше.

          Това беше епохата,  когато между Бавария и Гърция съществуваше взаимообожание. Всичко гръцко предизвикваше еуфория в Бавария, и на всичко баварско в Гърция се прекланяха. Младите гърци, облечени в националната си носия, бяла плисирана фустанела, с богато бродирани със сърма и коприна елеци, с дълги качулки, завършващи с пискюли накрая и със цял арсенал от пищови и кинжали, натъкнати в широките пъстри пояси, караха сърцата на младите баварски момичета да пърхат като птиченца, под страстните погледи на черните гръцки очи.

          В този момент на сцената излезе една нова фигура. Граф Спиридон Теотаки, потомък на стар благороднически род от остров Корфу, беден, горделив и самохвалко. На неговия чар не устояваше нито една жена, точно както мъжете не можеха да устоят  на чара на Варт.

          Те се срещнаха на един бал в двореца и сякаш бяха поразени от светкавица. Любов от пръв поглед. В него Варт виждаше блясък и приключения, неща, които липсваха в брака ù с барона. Тя не беше родена за спокоен сем еен живот, за домашен уют и майчинска добродетел. Тя беше повече жена, отколкото майка, повече любовница, отколкото съпруга. Сигурността и безметежното съществувание за нея означаваха скука и монотонен живот, лишен от съдържание и от трепети.

          Тя търсеше и гонеше непрекъснато своя идеал, нейната цел беше някъде далеч пред нея и тя се стремеше с всички сили и средства да достигне крайната гара на това безконечно препускане по друмищата на любовта.

          Тя се възхищаваше на праволинейността и благородството на Карл, но на двадесет и седем години не се виждаше като любяща съпруга и грижовна майка, затворена в семейното имение. Вече имаше пет деца, радваше се да ги види, да им прави скъпи подаръци, забавляваше се с тях час-два  и всичко свършваше до тук. Възприемаше ги като роднински деца, а не като плът от плътта ù. И отново политаше на крилата на любовта към нови завоевания, към нови авантюри и главно към нови надежди.

          Когато се преместиха в семейното имение в Бавария, граф Спиридон ги последва и се установи недалеч от имението на Веннингенови, в Хайделберг. Нищо неподозиращият барон продължаваше да приема графа в дома си, да не забелязва горещите погледи, които си разменяха съпругата му и този чаровен гръцки граф. Използвайки заетостта на барона, прелюбодейците  не се насищаха на разходки из околните гори, на ежедневни конни екскурзии, на среднощни срещи и страстни прегръдки до зори, докато  баронът обикаляше именията си. Срещите им ставаха все по-открити, все по-явни, и баронът се досети за положението, в което беше изпаднал. Той не можеше да се остави да бъде рогоносец. При едно пътуване на тримата, баронът завари двамата влюбени в деликатна ситуация и чашата на търпението преля. Последва незабавен дуел и гръцкия граф беше поразен в гърдите. Многото сълзи, пролети от Варт над обилно кървящия любовник, принудиха Веннингенови да приберат ранения в имението си и да го лекуват. Надеждата да оцелее беше нищожна и тъкмо затова баронът се съгласи  граф Спиридон да издъхне в дома му. Денонощните  и самоотвержени грижи на Варт, сълзите, които проля над умиращия си любовник, като че ли сториха чудо и той не само оживя, но и започна да се съвзема. Угризенията на барона и съмненията му превърнаха трагедията в трагикомедия и постепенно  в истинска комедия. Баронът полагаше грижи за любовника на съпругата си, за да могат да продължат да му слагат рога. Имаше два изхода, или графът трябваше да си замина за Гърция, а Варт да се върне в семейното гнездо и се примири с ролята на почтена съпруга и майка, разделяйки се завинаги от своята мечта да намери принца от своите мечти, или да напусне барона и да продължи авантюрата с графа. Децата ù не бяха нещо, с което тя би се съобразила. Тя вече беше изоставила първите три без никакви угризения. Решението беше взето.

  Един прекрасен ден Варт и графът напуснаха Бавария и заминаха за Париж. Атина с патриархалните си морални принципи не беше място, където влюбените можеха да живеят. Освен това графът нямаше нищо друго, освен титлата си. Джобовете му бяха празни и там от много години не се беше мяркало ни петаче. Живееше на гърба на безбройните си любовници и не дотам чисти афери.

Няколко години идиличен и безоблачен живот всред кипящия от международни скандали Париж, беше истинско чудо за  Варт и граф Спиридон Теотаки. След бурите и авантюрите, и двамата изглежда чувстваха нужда от тих пристан за любовта си. Колкото и да е странно, именно световната столица на порока и грехопадението се оказа мечтаният Еден за тяхната греховна любов.

Въпреки че Варт получи развод от Барона, тя продължаваше да поддържа приятелските си отношения с него, и то не само заради децата ù, които бяха останали при баща си. Карл за нищо на света не би се разделил с тях, но и майка им нямаше такова желание.

Вече свободна, Варт можеше да се омъжи за графа. След сватбата, на която присъстваха само най-близки приятели от обкръжението им, заминаха за неговото имение на остров Корфу. Цялото му семейство прие  бившата лейди Хамилтън радушно и с интерес. За другите ù бракове никой не споменаваше и никой не искаше да знае. Те просто не бяха се случвали. Варт отдаде цялата си топлота на семейството му и  то ù се отблагодари със същото. На острова цареше мир.

Скоро Спиридон бе назначен за адютант на Крал Оттон и се наложи да се преместят в Атина, където и двамата бяха заобиколени с ухажори и обожателки. Варт беше в апогея на красотата и чара си. Пленителна и очарователна персона, която не оставяше равнодушни по пътя си. Бързо стана център на внимание на висшето общество в Атина и на кралския Двор. Ползваше се с особеното внимание и благоволение на сина, както беше се ползвала с това на бащата, когато беше фаворитка на баварския крал Людвиг. Лека-полека тя стана първата дама на Двора, което предизвикваше ревността и негодуванието на кралицата. Познанията по скулптура и древногръцка поезия бяха оръжието на Варт, което допълваше вродената ù интелигентност, неотразимия ù  чар и неописуемата  ù красота. За жена, наближаваща четиридесетте и родила вече пет деца, това не беше малко. А и шестото дете беше вече на път. Но това не пречеше на красивата арменка да бъде до Краля по време на кадрила, нито пък да  участва в ловните празненства, организирани от Оттон в нейна чест.

По кафенета и пазари, по театри и домове, всред богати и просяци, в центъра и покрайнините, всред гърци, турци и арменци, евреи и левантинци мълвата се носеше и проникваше навсякъде, където се срещнеха поне двама души.

Варт беше темата на годината, обсъждаха нейните тоалети и бижута, следяха погледа ù, когато беше в Двора, следваха я по улиците и парковете, когато се разхождаше, тичаха подире ù, когато препускаше на белия си кон. Варт беше символът на Атина, емблемата на древния град, жрицата на красотата и любовта, гербът на Краля и най-вече негова любовница. Кралицата се опълчи срещу нея, демонстративно напускаше бала, когато се появеше графинята. Уви, безуспешно. Нейното отсъствие само засилваше демонстрацията на интимност между Краля и неговата фаворитка. Графът нехаеше за изневерите на съпругата си и съблазняваше най-недостъпните дами от висшето атинско общество. Успехите на  графинята засилваха интереса към графа и в най-безразличните дотогава млади патрицианки. Двамата се държаха като добри приятели и единственото, което ги свързваше, беше синът им Леонидас. Детето се беше родило само преди 3 месеца и още от първия ден беше поверено на цяла армия дойки, гувернантки, възпитателки. Но този път у Варт най-после се беше събудило майчинското чувство и тя прекарваше свободното си време със сина си. Може би това щеше да промени Варт, но не било писано.

          През едно лято, той беше вече 5 годишен, заминаха с майка си на минерални бани. Детската стая беше на най-горния етаж на огромната вила, която бяха наели. Пред очите на гувернантката детето се покатери на перваза на прозореца и когато гувернантката изпищя от ужас, детето се стресна и полетя от прозореца и падна на плочника бездиханно.

          Потънала в скръб, Графинята се прибра в Атина със съкрушителната вест, затвори се в малкия дворец на Графа и цял месец не се показа пред хората.

          Първото ù появяване в кралския дворец беше на бала, даден от Краля по случай празника на Трона. Противно на тогавашната мода, на този бал Графиня Теотаки се яви в тясна рокля от тъмно зелено копринено кадифе, напълно прилепнало до все още гъвкавото ù тяло, и очертаващо красивите ù форми, които отново събуждаха не само у мъжете, но и у някои жени, сладострастни желания. Варт отново беше некоронованата кралица на Атина и  цяла Гърция и всепризнатата кралица на красотата и елегантността. Когато Графинята влезе в балната зала под ръка с Графа, цялата зала онемя от учудване и нескрит възторг, и сякаш всички  в този миг  се вкамениха. Кралят стана от мястото си, бавно се приближи до Варт, целуна ръката ù, и я придружи до мястото, отредено за графа и графинята. Едва когато Кралят се върна на мястото си, оркестърът засвири. Кралицата беше бясна  от тази демонстрация на близост и едва се сдържаше да не напусне залата. Но това можеше сериозно да застраши нейното присъствие в двореца и затова стисна зъби и  отправи на Краля възможно най-фалшивата усмивка.

          Избирането на Атина за столица се дължеше на древните останки, които се намираха там. Изборът не се дължеше нито на политически, нито на икономически причини, и главна роля за този избор беше играл Крал Оттон, който под влиянието на баща си Людвиг Първи баварски,  беше страстен ценител на всичко, което принадлежеше или беше свързано с древна Гърция. По времето, когато беше избрана за столица, Атина имаше двадесет хиляди жители и две хиляди къщи. Голяма част от населението спеше по улиците и пазарищата, каквито тук не липсваха. Нямаше никакви административни сгради, много често министерства и сериозни държавни институции се помещаваха над долнопробни кафенета и магазини. Основно занимание на населението беше играта на карти. То се беше превърнало в религия на атиняните. Градът гъмжеше от крадци, мошеници и авантюристи и леки жени, както и от богати чужденци, дошли чак от Молдова и Русия, за да губят цели състояния, отдавайки се на  пороците  и сладострастието, които Атина  предлагаше в изобилие.

          Сред тази пъстроцветна тълпа, в последно време се открояваха албанските планинци, наречени „паликарес”. Това бяха много едри мъже, диви и въоръжени до зъби, вонящи на чесън и предизвикващи възторга на всички жени. По цял ден пиеха, играеха карти и търсеха галантни приключения. Странното беше, че и жените от най-отбраното атинско общество не оставаха равнодушни пред тези планинци, чиито дълги до земята кожуси, покрити с овча вълна, бяха пропити от мириса на евтино вино и чесън. Но не може да се отрече техния изключително мъжествен вид, подчертан от рунтавите им мустаци, покриващи огромни пространства под величествените им носове, с които ги беше надарила природата. Те бяха бандити-благородници, борци за свобода, смели побойници и природно надарени съблазнители и имаха вид на диви планински мечки. Не случайно техният главатар Христодулос Хаджи Петрос, беше назначен от крал Оттон  за негов първи адютант, на мястото на граф Теотаки.

Двуметровият великан беше облечен в албанска носия, ярко червени дрехи, обшити богато с злато и сърма. Макар че беше прехвърлил шестдесетте, очите му искряха с див младежки блясък,  беше въоръжен с цяла колекция пищови, ками и ятагани, които използваше доста често, без много много да му мисли. Вдовец с много деца зад себе си, Хаджи Петрос беше олицетворение на дивата романтика и планинската галантност. Без пари и дом, слязъл от планинското си убежище начело на ордата си, за да покори града. Безумно смел и и обаятелен, той веднага стана прицелна точка на Варт.

Стара, много стара история беше това. Варт отново беше влюбена в неизвестното, в необузданото и дивото. Природно атлетична, тя яздеше до него като истинска дъщеря на планината,  ловуваше с него и дружината му, спеше в обятията му в някоя пещера, къпеше се в ледените води на планинските ручеи пред пламналите погледи на тези планинци, в чиито погледи се четеше желание и възторг. Възторг от тази необикновена аристократична хетера, която на четиридесет и шест години не познаваше умора, яздеше и ловуваше с тях, пробиваше с куршум петаче от огромно разстояние и посичаше планинска коза  със скок над бездънна пропаст. Забравила дом и семейство, Двор и крал, Варт най-после беше постигнала своя идеал. Беше намерила своя господар, с когото да прекара останалите дни от живота си. Всред скалите и  чукарите, сред гъстите девствени гори, в прохладните пещери и студените  потоци, тя се чувстваше най-после у дома. Сега трябваше само да получи развод от графа и се омъжи за Хаджи Петрас, да стане втора майка на децата му и най-сетне да заживее истински. Това беше последната гара по пътя.

          Кралицата съвсем не мислеше така.  Варт беше отнела съпруга ù, а сега искаше да ù отнеме и мечтания любовник. Не, този път тя нямаше да го допусне. Генералът беше уволнен като адютант на Краля и като областен управител. На шестдесет години, без пукната пара Хаджи Петрос не можеше да живее както той искаше. Макар и беден, той беше принц по природа, искаше да живее като принц, а цената нямаше значение. Освен красотата и авантюрата, във Варт той виждаше и огромното богатство на любовницата си. Изхвърлени от двореца, те живееха в две малки съседни къщички в бедните покрайнини на града. Къщички, закупени от Варт, едната за нея и прислугата ù, а другата за генерала и някои от планинците му. Но Варт нямаше да е Варт, ако се примиреше с положението. Закупи хубав терен в най-аристократичната част на града, точно срещу двореца и започна да строи огромна къща, наподобяваща миниатюрно копие на отсрещната сграда.

          Хаджи Петрас имаше нужда от положението в двореца, имаше нужда от пари и почести, които кралицата му беше отнела от ревност. Той  написа писмо до нея, заявявайки, че не  любов  го свързва с Варт, а чисто финансови интереси. Той се прекланяше пред владетелката, обяснявайки своето положение на многодетен, самотен баща, който трябва да издържа децата си, да поддържа ранга си, че той  е бил принуден от обстоятелствата да приеме любовта на тази жена, само заради парите ù. „Аз съм беден, тя е богата”, завършваше писмото. Кралицата не се подвоуми нито за миг да публикува писмото. И скандалът избухна със  страхотна сила. Но Варт беше все така предана на планинеца, готова да води чергарския живот на „паликарес”, да бъде безгласна и подчинена като другите жени на тези диви разбойници, да пие евтино вино, да играе по цели нощи карти и да се грижи за новородения си син Ейрин. На четиридесет и шест години, майчиното ù чувство беше започнало да се проявява, даже повече, отколкото с любимия ù Леонидас, загинал трагично. Това беше седмото ù дете, а тялото ù беше все така гъвкаво и апетитно, без следа от тези многобройни раждания. Кожата ù беше млечно бяла, кадифена и  еластична като на осемнадесет годишна девственица. Ръцете ù бяха запазили финеса на аристократка, а за краката и бедрата ù можеха да се напишат оди от най-лиричните поети на епохата. Варт изживяваше необикновено романтичен  любовен роман, на фона на  живописни планини и заобиколена от хора  сурови, каквито никога не беше срещала. Беше я обхванала необикновена еуфория и  беше  готова на хиляди жертви, за да запази своето тъй дългоочаквано  щастие. Публикуваното от Кралицата писмо не ù направи никакво впечатление.

          Но, ах, това коварно „но”, което преобръща живота на човека, тогава, когато той счита,  че е видял края на мъките си, преодолял е всичките препятствия, изживял е разочарованията си и е доплавал най-после до тихия пристан, за който е мечтал  и към който се е стремил от деня на раждането, до деня, в който е видял зелените брегове на скрития в подножието на планините залив.

                   Това  „но” за Варт дойде от най-малко очакваното място. Дойде от нейната най-предана и най-обичана камериерка Еужени. От младата и верна французойка, станала в продължение на годините нейна довереница, любима приятелка и почти сестра. Изповедта на Еужени беше убийствена за Варт и нейната любов към албанския генерал, към мъжа на мечтите ù, към планинския орел, който я беше покорил още при първото си докосване до нея.

          Французойката разказа подробно за домогванията на Хаджи Петрос, за изневерите му с тази, която считаше за свой дълг да разкаже на господарката си, деликатната ситуация, в която бяха попаднали. Мълчаливата и предана Еужени  служеше десетки години на Варт, без да се оплаква от трудностите, които трябваше да преодоляват, местейки се от град на град, от държава на държава. Навсякъде французойката трябваше да се оправя с непознати хора, говорещи непознати езици, да намира ютии и сапун в пущинака, за да осигурява на господарката си необходимото за нейния аристократичен начин на живот, за да я защитава от враговете ù, а понякога  и от самата нея. Да търпи всички несгоди на чергарския живот, който водеха, откакто  на хоризонта се беше появила живописната фигура на вожда на „паликариас”, откакто дворецът на Краля беше заменен с малка къщичка в бедняшките квартали на Атина или с влажните пещерни колиби в дивите планини на Албания.

                             Трудно беше да се разбере мотива на камериерката да направи своята изповед пред господарката, пред дългогодишната си приятелка. Дали не ù  беше омръзнала тази разбойническа „романтика”, скитането от бивак на бивак, от града до планинските дебри, това безкрайно пътуване към неизвестното, пътуване към една несъществуваща мечта, плод на въображението на една романтична и неостаряваща девойка, която и на четиридесет и шест години беше готова да зареже и седмото си дете, за да тръгне към следващата гара.

          Варт не можеше да си го обясни, не можеше да преглътне обидата и разочарованието, да приеме предателството на любимия, на боготворения мъж, на иконата на съкровените си мечти. Цялото ù същество беше разтърсено и обидено.

          Изповедта на Еужени нямаше ефекта, който французойката очакваше. Напротив, този скандален факт настрои Варт против дивака-генерал, вожда на шайка разбойници,  и тя даде заповед за незабавно отпътуване от Гърция. Щяха да напуснат Атина с първия керван, който тръгваше за далечна Сирия, където преди няколко седмици мечтаеше да отиде, за да купи истински арабски жребец за обожавания мъж.

          Толкоз по-зле за него. Сега тя тръгваше за тази далечна страна, през пустинята, през горещите пясъци на Даир ел Зор, на гърба на животно, което беше виждала само като рисунки на пътешественици. Седмици наред около себе си щеше да вижда само бедуини, през студените нощи на пустинята да спи под палатките от камилски кожи, да пие вода от мехове от овча кожа и се храни със смокини и фурми, понякога презрели, понякога още зелени. Вместо аромата на изтънчените френски парфюми, около нея щяха  да се носят миризмите от изпражненията на симпатичните иначе, двугърби пустинни  дилижанси и  на овчи кожи, служещи за постеля. Пътят към следващата гара водеше към приказния свята на Ориента, към страната на Шехерезада  и приказките от Хиляда и една нощ. Но дали Варт щеше да стане една от героините на тези  обвити с тайните на изтока приказки, ще разберем в третата част на тази повест.