Станчо Попдимитров беше син на свещеник. Научил се бе на четмо и писмо, ама нито го влечеше учението, нито попската работа му беше на сърце. Затуй се учи само до четвърто отделение и отиде да гледа кози на село. Там си намери мястото той, сред селските люде, дето с двете си ръце изкарваха насъщния. Напет момък беше, с голям чер мустак и рунтави вежди. Слаб и висок беше той, а очите му – като две дълбоки езера. Взе си за жена щерката на воденичаря – снажна девойка, с червени бузи и очи кат топази, та си свиха двамата гнездото. И не след дълго им се роди чедо. Милана нарекоха бебето.

Станчовата булка – Тодора, беше проста жена. Тя не разбираше ни от букви, ни от сметки, ама добро сърце имаше и бе много трудолюбива. Никаква работа нея не можеше да я уплаши. Искаше да научи Миланка да стане добра къщовница като нея, та да я види омъжена за някой личен момък от селото. Не можеше да си представи даже да живее далече от свойта единствена рожба. Искаше все край нея да се върти Миланка, та и с внуци да изпълни тоз имотец, дето с баща ѝ успяха да си съградят.

Ама нали Станчо беше от друго тесто омесен, той искаше щерка му да не остане неука. Малка като беше още Миланка, той почна да я учи на буквите, да срича, да пише и от сметки да разбира. Искаше от нея човек да стане.

- То много учена не е хубаво да я правиш, Станчо – мърмореше му от време на време Тодора. - Тука в село не ѝ трябват всичките тез неща, с които ѝ пълниш главата на наш'та Миланка.

- Не говори тъй, Тодоро! От трийсет години вече не сме в турско време. В нов свят живеем. Нека щерка ни да бъде от образованите жени, пък вече какво ще иска за по-нататък, тя да си реши. Ама като му дойде времето.

Времето минаваше, Миланка растеше. И сякаш все по-изкушена от знанията беше. Не ходеше да играе навънка с наборите си от махалата, а все искаше над книгите да заляга. Майка ѝ пък все се мръщеше, щото ни една работа, дето да свърши вкъщи, Миланка не разбираше. Никаква къщовница от нея нямаше да излезе!

- Туй са ми чапразите от сватбата. – Показваше един ден Тодора на щерка си съкровищата от старата ракла. - Ех, какви времена бяха! Дядо ти и баба ти още бяха живи, бог да ги прости! Тука в цяло село три деня пяхме и се веселихме всички, че отдавна не беше пропявала гайда по такъв хубав повод. Като му дойде времето, и ти ще ги носиш тез чапрази на сватбата си, Миланке.

- Аз не искам да се омъжвам, майко – рече момичето, дето вече имаше навършени петнайсет години.

- Как тъй? Глупости говориш, Милано! Че да не си грозна или саката, та да не се омъжиш?!

- Искам да се уча, да замина в града и там да живея. Не искам все тука в село да стоя.

Тодора прехапа устните си, че да не изрече някоя лоша дума, ама от очите ѝ сълзи рукнаха като две бистри поточета. Отиде на двора и седна под старата ябълка. Там се наплака, та чак до заник слънце. После Станчо я намери вече омаломощена и я запита какво ѝ има, що е тъй натъжена.

- Развали Миланка с твойте проклети книги! - Изрева тя в лицето му. - Детето ми ще си иде от тука, Станчо! - И без да рече нищо повече, тя отиде да сложи трапезата да вечерят.

Подир някой друг месец, в село дойде на гости станчовият брат. Иван се казваше той и рядко си идеше в България. От години вече все по Европа се скиташе, по университети ходеше и само с учени хора се сбираше. Казваха, че във Виена си купил къща, ама не се задържал много там.

- И как иначе, - думаше Тодора, - като няма жена, дето да го накара да си стои у дома! Дърт ергенин си остана Иван и затуй цял живот като скот ще се скита насам-натам.

Ама като се запозна с чичо си Иван, Миланка не можеше да отлепи очите си от него. Гледаше му дрехите, маниерите, беше запленена от говора му и начетеното изражение на лицето. Докато го слушаше, сякаш попиваше като пешкир всичко, дето чичо ѝ речеше. Представяше си с богатото си въображение местата, за които той разказваше. Не спираше да го разпитва за туй и онуй, можеше като че ли да говори с него до безкрай. Искаше ѝ се и тя да види Виена, Париж, Рим, за които само беше чела в книгите...

Толкоз впечатлен беше Иван от племенницата си, че малко след като си замина пак от България, изпрати писмо до брат си. Няколко дена Станчо не казваше нищо на Тодора за туй писмо. Препрочитал го беше вече десетки пъти и сякаш мъка му носеха думите, изписани на листа с почерка на Иван. Реши се вече една вечер Станчо и като седнаха на трапезата всички, той рече:

- Бати Иван иска да стане опекун на Миланка. Предлага да я вземе с него във Виена, да я изучи.

Мълчание. Тодора не каза нищо. Сложи пореден залък в устата си и почна да го дъвче, щото знаеше, че инак ще ѝ приседне. Гледаше с отчужден поглед ту към мъжа си, ту към щерка си. А лицето на Миланка сякаш грейна като слънце в тоз момент. Скокна тя на краката си почна да обикаля наоколо, да подскача като яре от щастие.

- Искам, искам да отида с чичо! Моля!

- Тодоро, ти какво ще кажеш по тоз въпрос? - Запита Станчо.

- Нищо нямам за казване. Каквото е най-добро за Миланка, туй да стане. - И после мълчалива раздига трапезата, щото никой не искаше да продължи да се храни. Рано-рано си легна тая вечер, ала сън не я хвана, заради сълзите, дето се изливаха по възглавницата ѝ.

Решено беше вече. Станчо писа писмо на брат си, че ще му даде Миланка под неговата опека. Още на другия месец Иван се върна пак в България. Готова беше племенницата му за новия живот, дето я очакваше. Такова вълнение изпълваше сърцето ѝ, че сякаш трудно би могла да изрази щастието си. То не можеше да бъде помрачено дори от сърдития поглед на майка ѝ или кахърното лице на баща ѝ, който сякаш се чудеше дали стори право като взе туй решение.

Всички комшии от махалата бяха дошли да изпратят Миланка. Едни ѝ носеха добри пожелания, други по нещо за из път ѝ слагаха в ръцете. Ала най-вече хората се надяваха тя да бъде здрава и да стане голям човек от нея. Станчо я притисна силно в прегръдката си и дълго време не щеше да я пусне. Не знаеше кога пак ще я види, та затуй очите му се бяха навлажнили. Даде на щерка си малкото пари, дето беше успял да задели, та да не разчита за всичко на чича си. А накрая пред Миланка, застана майка ѝ. Не плачеше, не издаваше никаква емоция каменното ѝ в тоз момент лице. Само я целуна по челото, изрече тихо една молитва, докато галеше косите ѝ и накрая сложи шарена кърпа в ръцете ѝ. Миланка я разгъна и видя вътре сватбените чапрази на Тодора.

- На кадем да са ти. И да ти напомнят за майка ти. А пък някой ден, ако ти дотрябват пари, продай ги. Не струват много, ама все ще са от полза.

Чак тогаз в очите на Миланка се появиха малки светлинки, дето щяха да се превърнат в сълзи, ако тя не беше се обърнала. Тръгна към файтона, с който чичо ѝ Иван беше дошъл да я вземе. Багажът беше натоварен, тя се сбогува с всички и се качи в лъскавото возило, което изглеждаше не на място в селцето. Дълго махаха с ръка Станчо и Тодора, комшиите и познати на Миланка след пушилката, дето колелата вдигнаха по прашния селски път.

Пет години обикаля из Европа Миланка с чичо си Иван. В началото пращаше по едно писмо всяка седмица на домашните си, та да знаят, че е жива и здрава. С вълнение Станчо сядаше край огнището и четеше на Тодора онез' пестеливи думи, дето щерка им пишеше от далечни страни. Писмата на Миланка не бяха дълги и все казваше, че няма много време да им пише. С времето даже почна да ги праща много по-рядко – веднъж на две седмици, веднъж на месец... Майка ѝ и баща ѝ все чакаха хабер да получат от нея и туй ги състаряваше сякаш много по-бързо от годините, дето им се нижеха по броеницата на живота.

Колкото и да уверяваше Иван брат си да не се тревожи за средствата, дето ще похарчи за образованието на Миланка, Станчо не искаше да оставя нещата тъй. Всеки месец той пращаше с писмото до дъщеря си по някоя пара. Ни веднъж не пропусна месец през тез пет години! А какво им струваше да намерят парите, само те с Тодора си знаеха. Не искаха после да си казват, че нищо не са дали за туй, дъщеря им да се изучи, да пътува, свят да види. Пък лишенията, дето те търпяха понякога, за да опазят непокътнати онез' пари, дето бяха заделили за Миланка, тях не ги плашеха. Все си казваха, че могат и с две, могат и с двеста да живеят.

Денят, в който Миланка си дойде на село, беше истински празник. Още щом файтонът от столицата се зададе по пътя, децата тръгнаха да известяват, че гражданката си иде на село. Станчо и Тодора бяха развълнувани. Нови дрехи си бяха облекли, дето пазеха за празници само. Къщата беше чиста, измазана, отвътре ухаеше на вкусни ястия. Животните даже бяха запрени, че някоя коза да не вземе да изцапа хубавата рокля на Миланка или някоя кокошка да не тръгне да я подплаши. А пред къщята си излизаха комшиите, нетърпеливи да видят колко пораснала и хубава е станала Станчовата щерка.

Файтонът спря пред къщата. Първо Иван излезе от возилото, облечен по европейски, начетен и сякаш годините не бяха минали за него, щото все същият хубав и напет мъж беше той, въпреки петдесетте си години. След туй се появи тя. Беше облечена с красива дълга пола, с бяла копринена риза, която имаше широки ръкави и модна яка. Катранените ѝ коси бяха прибрани в кок и фиби придържаха страничните кичури да не падат по челото ѝ. А на главата си носеше широка шапка, с голяма бяла пандела на нея. Лицето ѝ беше красиво – на млада жена, с бяла кожа и червени като кръв устни. Кафявите ѝ очи бяха станали още по-дълбоки и придаващи ѝ сякаш все замислен поглед..

- Миланке! - Извика една старица, дето беше бабувала на Тодора, когато раждаше щерка си. - Миланке, колко си хубава, чедо!

- Благодаря, лельо Станке! Ама не искам да ми викате Миланка. Милана се казвам!

Спогледаха се хората с учудване. После Станчо и Тодора пристъпиха към дъщеря си. Не можеха сякаш да я познаят. Толкоз различна им се струваше. Беше висока, наперена, като че ли с един... надменен поглед гледаше всичко край себе си.

- Ах, чедо! Голямото ми момиче! - Прегърна я през сълзи Станчо. - Толкоз време чакахме с майка ти да те видим.

- Тука съм, татко. Сега по-често ще ме виждате вече.

- Как?! Ти в село ли ще останеш?

- Не. Не мога да остана в селото. Чичо Иван ми намери работа като учителка в София. Там ще бъда.

- Е, София поне не е в друга държава – обади се Тодора и отиде да целуне по бузата Миланка. - Много се бяхме затъжили за тебе, рожбо. Ама ето, тука си вече!

- Аз имам нещо за тебе, майко – рече Миланка, когато вече бяха влезли в къщата.

Поднесе на майка си шарената кърпа, дето тя ѝ беше дала на раздяла. Тодора се учуди. В кърпата намери своите сватбени чапрази.

- Не ща да ми ги връщаш. Те са за тебе.

- Не. Аз не мога да ги задържа, майко. Вие с татко имате по-голяма нужда от тях.

Куршум сякаш прониза сърцето на Тодора в тоз момент. Ама преглътна таз горчива хапка и си прибра шарената кърпа пак в раклата, дето още пазеше детските одежди на Миланка. Различна беше щерка ѝ, не можеше да отрече тя. От малка още вървеше сякаш една такава по-надменна, отвисоко гледаше хората в село, щото малцина знаеха да четат и пишат, да смятат като нея. Но сега, още повече се големееше, още по-отчуждена я чувстваше Тодора. И с един болезнен, обвинителен поглед се вгледа в Станчо. Знаеше, че и той си мислеше в тоз момент същите неща като нея. Неговата брадичка също трепереше и сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Не само другите намираха Миланка да променена, но и тя мислеше същото за тях. Много далечни и непознати сякаш ѝ се струваха всички онез' люде, дето се бяха събрали пред къщата да я посрещнат. На повечето от тях дори имената им не помнеше, а те тъй да се радваха да я видят! Селото ѝ се струваше много малко, а всичките животни, които обикаляха по улиците, сякаш я караха да се чувства в средновековието. Родният ѝ дом изглеждаше по-малък, къщата беше овехтяла като дреха, дето не искаше никога повече да облече. Вътре миришеше на старо, на билки и готвена храна. Оскъдната мебелировка, простичката храна на софрата – толкоз чуждо ѝ беше всичко.

А родителите си, Миланка ги чувстваше като хора, които са я отгледали и им беше благодарна за това. Но сякаш в клетка е била затворена, докато бе живяла с тях. Сега вече бе открила сладостта от свободния полет на живота си и не изпитваше никаква връзка със Станчо и Тодора. Дори имената им, когато ги споменаваше на глас, не носеха у нея топли чувства, носталгия или дори порив да иска да ги прегърне отново. Тя се бе изучила, беше вече много далечна за техния мироглед. Не знаеше сякаш даже за какво да си говори с тях, защото бе сигурна, че не ще я разберат. Та те бяха за нея едни прости хора от село!

Не остана да нощува при домашните си Миланка. Подир обед се качи пак във файтона и каза, че в София отива, дето ще бъде учителка в един богаташки дом. А Тодора ѝ беше подготвила едната одая, че да си е на отделно от тях, спокойна да бъде. Всичко беше изпрала, измила, излъскала, та да бъде чисто и достойно за нейната учена щерка. И само няколко часа след посрещането ѝ, Станчо и Тодора пак изпращаха дъщеря си.

- Не знам къде е останала мойта Миланка, ама туй момиче не е моята дъщеря – рече Станчо на ухото на брат си. Потупа го с насълзени очи по рамото и Иван се качи във файтона.

Няколко месеца минаха, докато Станчо и Тодора получат писмо от Миланка. Казваше им, че е учителка на две момиченца от богаташки род. Преподаваше им литература, аритметика, история и други науки в една пригодена за учебна стая в техния голям имот в София. Разказваше, че откакто живее в тази къща и учи децата, тя се чувства много добре, въпреки липсата на свободно време. Обещаваше да пише по-често на родителите си и когато може да ги навестява. Още същия ден Станчо седна да отговори на писмото на дъщеря си. Тодора и тя му диктуваше до главата някои неща, дето искаше той да напише от нейно име и веднага го изпратиха до София. След туй още две-три писма да бяха получили от Миланка за трите години, дето бяха изминали още... Единствено на погребението на Иван се видяха за кратко. От неизлечима болест бе боледувал той, ама на никой нищо не искаше да казва. Миланка тъй силно тъжеше за него! А на родителите си не можа да отдели малко време, щото я чакаха ученичките ѝ за уроците им.

Есенният вятър влизаше през отворения прозорец на втория кат на къщата и леко повяваше тънкото бяло перденце. Миланка го наблюдаваше от масата, замислила се за нещо над книгите. Още повече се бе изменила. Беше облечена изцяло в черно, косите ѝ пак бяха изрядно прибрани в кок, без дори един косъм да стърчи от него. Лицето ѝ беше пак красиво, но някак не излъчваше младежка енергия, а бе мрачно, студено. Самата Миланка сякаш носеше едно усещане за строгост, за неудовлетвореност и безсърдечност дори. А пред нея бяха двете момиченца, нейни ученички, които пишеха тихо по задачата, дето тяхната учителка им беше поставила.

В тоз момент на вратата се почука. Миланка излезе от своя унес и очакваше да види кой ще влезе в учебната стая. Беше слугинята. Доближи се до нея и тихо ѝ рече:

- Един възрастен мъж иска да говори с вас, госпожице.

- С мен? Че кой ще ме търси тука? - Учуди се Миланка.

- Чака отвън пред портата. Казва, че е ваш баща.

Миланка потръпна. Очите ѝ се разтвориха широко и сякаш се почувства като някой престъпник, дето не биваше да бъде открит от никого. Стана за миг от мястото си и се доближи плахо до прозореца. Надникна дискретно зад тънкото перде и видя баща си. Станчо стоеше пред портата и оглеждаше смаян величествения имот. Беше облечен с простите си селски дрехи, обут с цървули, а на главата си имаше калпак. За пръв път сякаш Милана видя посивелите коси, дето се криеха под него. А в ръцете си, Станчо стискаше една бяла бохча, дето носеше за дъщеря си от село.

- Кажи му, че в момента съм заета. Имаме уроци с момичетата и не мога да го приема.

Слугинята само кимна с глава и излезе от учебната стая. След малко обаче пак се върна. Носеше бохчата от Станчо. Предаде я на Миланка и ѝ каза, че възрастният мъж е настоял да ѝ даде армагана. Носеше ѝ няколко ябълки от дървото пред родната ѝ къща.

След два месеца, случката пак се повтори. Миланка сякаш даже беше подразнена, че баща ѝ идваше толкоз често да я дири в таз къща. Беше писала в последното си писмо, че е добре и се надява през новата година да ги навести на село, но богатото семейство планира пътуване в Европа и иска да я вземе със себе си. Отговор получи почти веднага. Бяха само няколко реда, в които родители ѝ я молеха да се прибере, за да ги види. Но тя не го стори.

Надникна пак дискретно през прозореца, за да не я забележи Станчо. Видя го да стои навън, наметнал стария си ямурлук. Зъзнеше на зимния студ, а краката му бяха потънали в дълбокия сняг, дето беше натрупал през нощта. Той пак носеше една бохча в ръцете си. И въпреки отказа на Миланка да се види с него, той ѝ остави армагана си. Носеше тоз път малко сирене от козичките им и парче сланина, дето леля Станка беше дала.

- Госпожице, онзи възрастен мъж пак е тук, баща ви.

- Той не ми е баща! - Рече с раздразнение в гласа Миланка на слугинята. - Как може да говориш така?!

- Но той така казва...

- И ти му вярваш? Вярваш, че една дама, изучила се в Европа, обиколила толкоз много държави по света, е дъщеря на прост селянин?! Не знам кой е този господин и не желая да ме безпокои повече тук! Ако дойде още веднъж, ще се оплача на господин Неделчев и той ще вземе мерки да не идва отново този непознат в имота му.

Слугинята излезе от учебната стая и тръгна към изчакващия навън Станчо. Миланка отиде до прозореца и от там наблюдаваше пак баща си. Зимата беше към своя край, но макар да нямаше сняг, студът още върлуваше наоколо. Затуй Станчо се беше облякъл дебело, за да му бъде топло. Докато гледаше към него, по едно време Миланка видя как очите му се плъзнаха нагоре по прозорците и срещнаха нейните. Дори да беше скрита зад тънкото перде, Станчо зърна дъщеря си. Помаха ѝ с ръка и понечи да се усмихне, но тогаз слугинята отиде при него. Каза му нещо и той посърна. Миланка видя как баща ѝ си обърса очите. Вероятно сълзи бяха потекли по страните му. После и той почна нещо да говори на слугинята, а тя сякаш се мъчеше да запомни думите му. Пак Станчо носеше бохча в ръцете си, която предаде на жената. Вдигна за миг отново погледа си към прозореца горе. Кимна, за да се сбогува сякаш без думи с дъщеря си и се обърна да си ходи.

- Каза ли му, че не може да идва повече тук? - Побърза да запита Миланка, когато слугинята пак дойде при нея в стаята.

- Да. Той пожела да ви предам нещо, госпожице.

- Е, говори де!

- Дошъл е да ви каже, че майка ви се е споминала. Била много болна и от няколко месеца все чакала да ви види. Вчера са я погребали. А това, - подаде бохчата слугинята - тя е искала да го вземете.

Миланка усети как нещо стегна гърлото ѝ. Зави ѝ се свят и сякаш щеше да падне на земята за миг. Опря се на масата, по която бяха разпилени книгите ѝ и не можа да продума нищо повече. Само понечи да види какво имаше в бохчата, дето Станчо ѝ носеше. Вътре бяха сватбените чапрази на майка ѝ.

- На кадем да са ти. И да ти напомнят за майка ти. - Миланка сякаш чу гласа на Тодора и се огледа невярващо край себе си.

- И още нещо искаше господинът да ви предам, госпожице – обади се слугинята и Миланка очакваше безмълвна тя да продължи. - От днес нататък да смятате и баща си за мъртъв.