Пътуването в близката чужбина винаги ме е вълнувало,защото това в повечето случай не е чужбина,а български земи,заграбени по ирония на съдбата от алчните ни съседи.И така, в началото на месец март се отправяме към Гърция с ансамбъл Гоце Делчев, за да отбележим с българската общност в Солун националния ни празник 3-март.Пътуването с млади хора винаги е весело и приятно,а песните им повдигат още повече настроението.Със съседите по седалки обсъждаме бъдещото посещение,с какви хора ще се срещнем и дали между местните ще са останали все още хора ,които се чувствуват българи и смеят  да говорят на нашия език.Мненията са разделени,но най-скептичен е един сравнително млад,около четирдесет годишен мъж, на име Веско:

-Какви българи,тия отдавна са погърчени и сигурно нямат понятие от българския език.След толкова години какво очаквате,някакво чудо ли?

Продължаваме пътуването като гледаме с тъга някога изпълнените с български села серско и солунско полета.Към обяд пристигаме в Солун,където вечерта предстои празничен концерт.Верни на коварния си нрав, гърците отново ни изненадват  неприятно.Вместо в голяма концертна зала,както били обещали ,ни отправят към друга,значително по-малка,в един отдалечен от центъра на града квартал.Въпреки това,след тържествената част, танците на ансамбъла и песните на незабравимата Любка Рондова създадоха празнично настроение и почти всички присъстващи се хванахме на голямото българско хоро.

На другият ден,вече отпочинали, разгледахме хубавия Солун.Бялото море с крайбрежния булевард,Беяз куле, от което са гледали морето стотици български мъченици,църквата свети Димитър и всичко останало.От прочутата Българска солунска гимназия нямаше и помен.Показаха ни само мястото,където е била някога.Всичко това предизвика у нас смесени,предимно тягостни чувства.Според статистиката на Васил Кънчов в началото на XX век общият брой на населението на Солун е 118 000 души, от които 10 000 българи, 26 000 турци, 16 000 гърци, 55 000 евреи, 2500 цигани и 8500 други.Районите на север от града обаче са били предимно български.Мнозинството българи живеят в квартал Тирпе с махалите Кукушка, Куфаленска, Саръчка и други.През 1912 година четири български квартала се сдобиват с българи мухтари (махленски кметове).Солун се превръща във важен културно-обществен, търговски и политически център за българите от Македония. В него действат български мъжка, търговска, девическа, католическа гимназии, а американското протестантско земеделско училище към 1912 година придобива български народностен облик. В навечерието на балканските войни се заражда идеята за създаване на български университет в Солун.Солунската мъжка,българска гимназия „Св.св.Кирил и Методи“ (1881– 1913) се смята за гордостта на българското образование в Османската империя. За времето на съществуването си гимназията подготвя 27 випуска ученици. Помещавала се е в собствено здание (днес на това място се намира основно училище), като през март 2014 г. там е открита паметна плоча, която напомня за гимназията, често определяна от българите от Mакедония като „солунския светилник“. След младотурската революция от юли 1908 година в Солун се създават двете български партии“Съюз на българските конституционни клубове“и „Народна федеративха партия-българска секция“.Отделно действат професионалните сдружения (еснафи), работнически синдикати и спомагателни дружества и социалдемократически организации, както и в две учителски организации“Съюз на българските учители в Отоманската империя“и „Съюз на основните учители в Турция“.В Солун се създава и най-мощната и ефективна българска революционна организация-ВМОРО.

Все пак хубавото време и младежкият оптимизъм  надделяват и следобяда потегляме в добро настроение към г.Енидже Вардар,сега по гръцки Яница.Венецианецът Лоренцо Бернардо,посетил града през 1590 г. пише:“Тук живеят българи и мостът на Вардара е граница между България и Тесалия.Съвсем близо до моста има една къща,от която излезе една млада българка и ни предложи безквасен хляб“.Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов Енидже Вардаръ (Пáзаръ) брои 9599 жители от които 4000 българи, 5100 турци, 25 гърци, 24 власи, 90 евреи, 300 цигани и 60 разни.Българското население е разделено в конфесионално отношение.По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев  („la macédoine et sa population chrétienne“) в 1905 година в Енидже Вардар има 2800 българи- екзархисти, 2800 българи- патриаршисти-гъркомани, 240 българи патриаршисти-сърбомани, 320 българи-униати, 80 българи-протестанти и 5 гърци.Приятно малко градче.Обикаляме центъра осеян с паметници на гърцки капетани-андарти,повечето критяни, водели битки с българските чети.Прави впечатление,че повечето от паметниците са с изпочупени носове,уши или лица.По пейките седят възрастни хора и си говорят тихо.Вечерта преспиваме в малък хотел близо до Пела,столицата на Филип Македонски.Наблизо е и така наречената му гробница,но не можем да я разгледаме ,защото е в ремонт.Отвън не прави особено впечатление. Пела (на гръцки- πελλα) е античен град, столица на древна Македония ,от края на V век пр.хр. до средата на II век пр.хр., както и родно място на Филип II Македонски и Александър Македонски.Останките от древния град се намират в местността Градище при старото българско село Постол (след 1926 г. прекръстено на Пела), на около 40 км северозападно от Солун.В миналото, сред местното българско население, мястото е било познато като „пел“.

По обяд продължаваме към Костур.Към 1900 година според статистиката на Кънчов градът брои 6190 жители, от които 300 българи-християни, 1600 турци, 3000 гърци, 300 арнаути, 750 евреи и 240 цигани.Спретнато малко градче,с тесни улички, по които все още могат да се видят стари български къщи,някои все още запазени,а други разрушени или полусъборени.Българските църкви се представят за старовизантийски,а стенописите за рисувани от гърцки иконописци.Езерото е красиво,но доста затлачено и обрасло с водорасли.Някои от по-възрастните в групата,родом от околните костурски села, бяха много развълнувани от срещата с родния край.Една от тях беше и Любка Рондова,която успя да отиде до родното си село Шестеево.Върна се покрусена,защото на мястото на селото видяла само развалини,а родната и къща била разрушена напълно.

 На другият ден се отправяме към Воден. Воден се намира на плато на 320 m надморска височина над долината Сланица. Градът е разположен на река Вода.В XIX век Воден е смесен българо-турски град. Английският учен и дипломат Уйлям Лийк пише в 1806 година за Воден: Водена, така наречен от българската дума „вода“,с гръцко окончание, като напомняне за неговите чудесни води, е митрополия, която обхваща сто села с български християни, които изобщо не знаят гръцки език.Според статистиката на Васил Кънчов в 1900 година във Воден живеят 7000 българи, 4000 турци, 30 власи и 40 цигани.Към средата на първото десетилетие на XX век вече близо една трета от българското население е под върховенството на българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година във Воден има 3600 българи-екзархисти, 6280 българи-патриаршисти-гъркомани, 30 власи и 270 цигани. В града функционират три български- две основни и едно прогимназиално училища и три гръцки- две основни и едно прогимназиално.Съгласно годишният отчет на главния учител Христо Динев през учебната 1905/1906 година в града има българско третокласно и основно училище. Общия брой на учениците в тях е 367, от които девойките са 154.

Обикаляме из града.Прави впечатление изобилието от вода.Покрай улиците има канали с течаща вода,която се излива в края на платото през красив водопад.Вечерно време, оцветен  от множество светлини,представлява красива и впечатляваща гледка.В старата част на града има запазени доста български къщи,реставрирани и боядисани в различни цветове,но и много разрушени.Оказа се,че част от къщите са били на дядовците на някои от нашите спътници.За тях това беше една дългочакана,емоционална среща с миналото.Изобщо,останахме с впечатление,че старият български дух витае все още над града.

Беше празничен ден и улиците бяха изпълнени с хора.Провеждаше се местния карнавал и потокът от маскирани групи течеше непрестанно.Повечето хората бяха високи и стройни,различни от тези,които бяхме виждали в Солун и централна Гърция.Чуваше се всякаква музика,но за наша изненада нямаше гръцка!Движехме се в малка група,в която беше и скептикът Веско.В навалицата групата се разпадаше постоянно на по-малки,а после отново се събираше.По едно време Веско се загуби в тълпата и въпреки нашите усилия не можахме да го открием.Продължихме разходката без него.След няколко часа уморени,но доволни от видяното се върнахме при автобуса.Веско го нямаше там.Започнахме да се тревожим.И тъкмо се чудехме къде да го търсим,когато той се появи зачервен и явно развълнуван от нещо.

-Ей,да ви кажа какво стана преди малко:От дългото ходене и блъскане по улиците усетих,че започвам да огладнявам.Огледах се наоколо за да намеря какво да похапна.В малки магазинчета продаваха различни ястия,но на мене ми се ядеше баничка.Спрях пред една витрина, с гише отпред.През стъклата се виждаха различни тестени изделия,някои от които приличаха на банички.Опитах се да посоча на продавача какво искам да купя,но той очевидно не ме разбираше.Тъй като си мисля,че зная най-добре тоя език,започнах да обяснявам на английски.Продавачът само повдигаше рамене.В училище бях учил и малко френски.Опитах и с него.Никакъв ефект.Преминах на руски,но и това не помогна.Продавачът ме гледаше неразбиращо.Обърнах се ядосано и вече на български почти просъсках:Да му е...майката,тука човек и една баничка не може да си купи!В тоя момент зад мене се чу дрезгавия глас на продавача:-Кажи, бре момче,що сакаш?!

Умряхме си от смях,а Веско вече беше променил напълно мнението си,за това, дали все още в Гърция живеят  българи!