- Мамо, другарката каза утре да имаме рокли.

- Ей сега е… Отде да ти я взема тая рокля? - тросва се мама, докато ме дърпа към спирката, където всеки момент ще пристигне автобусът за село. На четири съм, но и аз знам, че няма откъде да вземе. В село рокли почти не продават. То в магазина салам няма, та рокли! И кога да обикаля из града да ми я купи? Излиза в 6 часа от завода. Да не говорим пък, че все пари няма…

Иии… какво ще правя сега? Какво ще кажа утре на другарката в детската градина?

Не обичам детската градина. Там е мястото, на което мама ме води да се срамувам. Да се срамувам, че нямам хубави дрешки, че на празниците никога не съм с рокли, да се срамувам, че ям бавно и лелята ми подвиква, че съм бозайник, а другарчетата ми се смеят. В такива моменти мечтая да се развлача на конци и да се разтопя, както прави есенната мъгла по билото на планината. Късметлийка е мъглата, научила се е как да изчезва. Де да го можех и аз тоя номер, защото в детската градина само на това можеш да разчиташ, за да се отървеш от подигравките… иначе къде да се денеш?

Все пак на другия ден нямам рокля, а някакво компромисно решение – някакво подобие на туника – откъде я намери мама, така и не разбрах. Не е и важно де. Важното е, че пак ме е срам. Първо, в това чудо изглеждам като единствено картофче, пъхнато в чувал – картофче, забодено на две клечки за крака. Второ, аз и още едно другарче от градината сме замъкнати от една другарка извън градината, в една огромна сграда, в някаква стая с много големи маси, за които другарката късо ни обясни, че тук учат каките и батковците. Моята кака не учи тук, а в училището в село, това много добре го знам. Защо ме лъже другарката?

Не само ме лъже, ами ме кара и да казвам нещо, дето нито го разбирам, нито знам на кого да го кажа. Трябва да се поклоня и заедно с другарчето ми от градината и с още няколко по-големи деца трябва да кажа високо: „Добър ден, господин министре!“ Какво е това господин? А и министрите са само по телевизията, нали съм чувала?

Един батко с тъмен мъх по горната устна си говори сам, облегнат на прозореца. Зяпвам го – той говори за мен!

- А на Стоянка ще купя чадърче…

Чадърче? Откога искам мое си червено чадърче! Наистина ли ще ми купи, хем не ме познава?...

- Само да се пази да не го счупи, че ще я тупам…

Няма да го чупя! Защо бърза да ме заплашва? Не му искам чадърчето! Нищо не искам… Не искам да съм тук, при тоя батко, дето подарява чадърчета и бие! Защо ме домъкнаха тук, на това непознато място, при някакъв от телевизора, дето трябва да му викам „Добър ден“ и при тоя батко, дето иска да ме тупа, хем за първи път ме вижда?...

Мамооооо! Искам мама…

-Уж й нямаше нищо, какво й стана там, ревна и се наложи да я върнем в детската градина. Така и не можа да участва в постановката на техникума – свива рамене учителката вечерта. Мама въздъхва тежко, върху ми се стоварва още по-тежкият й помрачнял и уморен поглед. Дръпва ме за ръка и ме помъква като чувал с картофи – само дето този път необлечен с дълга туника – към спирката.

Не казва нищо. Мълча и аз.

Срам ме е.