Поканиха Лайла на обяд. През цялата седмица, откакто Пит беше тук, се виждаха с нея – понякога, когато се прибираха от разходка, понякога, в кварталната бакалница. Никога не говореха по-дълго от приятелското „Здравей, как си?”, но от майчинския й поглед не убягна нежната грижа на Пит към Мели. Някак не приличаше на роднинска. Но какъвто и да й беше той, Лайла виждаше, че откакто  дойде, Мел видимо се подобрява. Тежко й беше да си спомня как я намери в деня, когато онзи лъскав нехранимайко я изостави. Сърцето я болеше да я гледа в болницата и след като излезе от там – смалена, болна и с угаснали очи. До преди седмица. Сега животът бавно се връщаше в нея, в нейния дом. Докато обядваха, тя с прикрито внимание ги наблюдаваше как си говорят, как се усмихват един на друг. Неговият поглед казваше много повече от роднински, макар че Мел не виждаше това. С някакво колебание в гласа Пит каза, че утре си заминава и на масата настъпи неловка тишина. Мел обърна очи към него и Лайла разбра, че ако те се разделят сега, тя отново ще изгуби желанието си да оздравее и да заживее както преди – млада, усмихната, радваща се на живота. Та тя е на 20, за Бога, сега започва да живее!

Лайла използва един момент, когато Мел отиде в кухнята и тихо помоли Пит да поговорят насаме, той кимна, сякаш само това бе чакал! И когато се увери, че след обяда Мел е заспала, Пит тихо излезе и позвъни на съседната къща.

Лайла го чакаше, двамата внимателно се изгледаха и им беше ясно, че няма смисъл да се преструват: той, че е далечен братовчед, тя, че му вярва. Лайла не беше вчерашна, със сигурност този висок енергичен мъж изпитваше към младата й съседка най-нежни чувства. Това личеше във всеки поглед, във всяка дума, но също така за нея беше ясно, че Мели сякаш не вижда нищо. За нея беше загадка защо. Не беше заради онова жалко фотографче, в никакъв случай! Мел даде ясно да се разбере, че Дерек е напуснал живота й завинаги и макар без воля за собствения си живот, тя събра всички негови вещи, дрехи и снимки, изхвърли всичко, което Дерек беше донесъл в къщата й. И чак когато жилището й стана такова, каквото беше преди, тя потъна в онова ужасяващо състояние – не излизаше, не работеше, почти не ядеше, не пазаруваше, не готвеше, почти не спеше... Не правеше нищо, от онова, което обичаше, просто съществуваше. Лайла с усилие я караше да хапва по нещичко, оставяше й храна в хладилника, а на другия ден я намираше пак там – недокосната. Мел се стопи пред очите й, а сега този мъж й вдъхваше желание и сила да живее. Бог да го благослови за обичта и грижата му! Мели не виждаше любовта му, но приемаше грижите му и това сега беше най-важното.

Без да увърта, Лайла го попита къде и защо трябва да тръгва. И Пит беше искрен с тази добродушна, майчински загрижена жена. Виждаше, че и двамата обичат Мел, затова й обясни, че работата му в Италия вече не търпи отлагане. Лайла прехапа устни, болката в очите му й казваше, че той би останал още, ако можеше. Но и Мел не биваше да остава пак сама! Внезапно тя каза:

- Не би ли могъл да я вземеш със себе си?

Пит трепна! Беше си мислил нещо подобно снощи, но не беше сигурен дали Мел би се съгласила и дали би било добре за нея. Той все още не знаеше какво й е. Опита се внимателно да разпита Лайла за болестта на Мел, но някак не уцелваше думите си. Искаше да бъде прям с нея, искаше да й зададе въпросите направо, но... Нещо му пречеше да го направи. Да, Лайла сигурно щеше да внесе яснота, да отговори на въпросите, които го мъчеха още откакто видя отслабналата Мел в торбестите й дрехи, съвсем смалена в рамката на вратата... Сигурно Лайла би му разказала всичко, но той искаше да го чуе не от нея, а от Мел. Искаше Мел сама да му разтвори душата си, така както правеше преди. Искаше Мел да му позволи да излекува нараненото й сърце. А тя все още не му позволяваше и ако утре си замине, тя пак ще се затвори вкъщи, отново малко по малко ще изпразни шкафовете и хладилника, отново ще престане да се храни и животът в лилавото езеро отново ще замре. Това не биваше да става.

Лайла не посмя да прекъсне напрегнатото му мълчание. Той седеше на стола, а сякаш всичко в него беше натегнато като пружина, която той с мъка удържа. Някаква прекомерна, насила сдържана болка се четеше в очите му, които гледаха неподвижно някъде встрани от нея. Какво ли ставаше зад това високо чело, върху което в безредие падаха тъмни кичури коса? Накрая тя все пак не издържа:

- Пит, какво мислиш? Не можеш ли да я вземеш със себе си?

Гласът й го сепна и той трепна като опарен. Да я вземе?! Разбира се, че ще я вземе! И изведнъж му олекна, пое въздух с пълни гърди. Бавно в главата му изплува мисълта, че няма да се раздели толкова скоро с Мел. И тази мисъл го изпълваше с дива радост, цялото му същество ликуваше! Все пак разпита Лайла дали не е противопоказно за Мел да пътува, да сменя климата, нужно ли е да се посъветват с лекар.

Лайла едва сдържа сълзите си: Бог да го благослови за любовта му!