Поканиха Лайла на обяд. През цялата седмица, откакто Пит беше тук, се виждаха с нея – понякога, когато се прибираха от разходка, понякога, в кварталната бакалница. Никога не говореха по-дълго от приятелското „Здравей, как си?”, но от майчинския й поглед не убягна нежната грижа на Пит към Мели. Някак не приличаше на роднинска. Но какъвто и да й беше той, Лайла виждаше, че откакто дойде, Мел видимо се подобрява. Тежко й беше да си спомня как я намери в деня, когато онзи лъскав нехранимайко я изостави. Сърцето я болеше да я гледа в болницата и след като излезе от там – смалена, болна и с угаснали очи. До преди седмица. Сега животът бавно се връщаше в нея, в нейния дом. Докато обядваха, тя с прикрито внимание ги наблюдаваше как си говорят, как се усмихват един на друг. Неговият поглед казваше много повече от роднински, макар че Мел не виждаше това. С някакво колебание в гласа Пит каза, че утре си заминава и на масата настъпи неловка тишина. Мел обърна очи към него и Лайла разбра, че ако те ...