Мел се сгуши по-добре в леглото, ако имаше как, би потънала съвсем в пухената завивка. Мислите ù бяха разбъркани и не можеше да разбере какво точно се беше случило снощи, та сега усещаше огън и лед по кожата си, а в нея сякаш бушуваха стихии. Като че ли в главата ù от една дума само, като от полъх на ветрец се раждаше лавина, която опустошаваше подреденото ù време, разхвърляше спокойствието и сигурността, които си беше  спечелила с много усилия да загърби кошмара на миналото. Като че ли някъде дълбоко в нея се палеха огньове, клокочеха и се вдигаха горещи пръски и после лудо се надигаше вулкан от забравени, а и от непознати усещания. Лава и лед се срещаха, а сблъсъкът им разтърсваше Мел и я караше да се свива в леглото, където беше относително спокойно, защото там не беше Томас Кинг с вибриращия си глас, който я караше да настръхва, нямаше го Хенри с червената му роза и горещите му устни.

Жалостиво скимтене я извади от вцепененото ù състояние. Усмихна се леко – снощните ù гости май се бяха събудили и огладнели. Стана малко неохотно, но сладките космати муцунки, които доверчиво мушкаха влажните си нослета в ръцете ù, я накараха да се усмихне отново. Мел им стопли мляко и загледа розовите им езичета, които бързо-бързо се подаваха и прибираха. След няколко пълни със сумтене и шляпкащи звуци минути, купичките бяха празни, а двете космати меки топки се търкулнаха в краката ù.

- Какво да ви правя сега? – тя ги погали – Нищо не разбирам от кучета, а и кой ще се грижи за вас, когато ме няма?

На вратата се позвъни и повече от сигурна, че Лайла ù носи парче сладкиш, Мел отвори вратата както си беше по наметнат върху нощницата халат. На вратата, натоварен с чанта и под мишница с книга, стоеше Хенри. Изглеждаше като Хенри Доу, който я беше настигнал преди седмица – усмихнат, самоуверен и небрежен.

 - Здравей, Мелани! Може ли да вляза? – и без да дочака смаяната Мел да отговори, прекрачи прага и влезе. Тя затвори вратата и все още невярваща на очите си, проследи как Хенри остави обемистата чанта, от която се подаваха пакети кучешка храна и се отпусна на пода, където двете сумтящи паленца започнаха да душат ръцете му и да ги ближат. Хенри ги погали, поигра си с тях и обърна блеснали очи към все още занемялата Мел. Чак сега се сети, че се бе самопоканил доста дръзко и като че отново се почувства неуверен и смутен пред нея. Как изобщо си беше въобразил, че ще може да я погледне спокойно след снощи? Но я гледаше. Не в очите, защото се боеше да срещне погледа ù отново, а по-надолу, там, където от разтворения халат се виждаше нежната кожа на шията ù чак до улейчето между гърдите ù. Стори му се, че някой закова погледа му там, върху тази примамлива пътечка. Внезапно Мел осъзна, че стои необлечена пред него и припряно дръпна с две ръце халата си. В същия миг той скочи на крака и се засуети непохватно, тъй като едното от паленцата, захапало мекия крачол на спортния му панталон, със завидна сила го теглеше и опъваше плата. Картината беше комична и Мел не можа да се въздържи и прихна. После се приближи и внимателно отскубна косматия нападател от крачола на Хенри. Двамата прибраха кученцата в една висока кутия, от която нямаше опасност да излязат и Мел отиде да приготви кафе. Включи кафе машината и отиде да се преоблече. Когато влезе в хола с подноса, завари Хенри да разглежда книгата, която беше донесъл.

- Какво е това? – Мел кимна към книгата.

- Купих я на път за насам. За отглеждане на кучета е. Помислих, че може би ще ни е полезна...

- На нас ли? – тя го погледна – Не съм казала, че ще ги задържа...

Хенри замълча и тя продължи с мисълта, която я занимаваше преди той да звънне:

- Кой ще се грижи за тях, когато ме няма?

- Но те са просто кученца, Мелани, не са човешки бебета. След няколко месеца ще бъдат способни сами да се грижат за себе си. Помислих, че може би малко компания няма да ти се отрази зле... – той смутено млъкна, усетил острия ù поглед и осъзнал, че това не е негова работа. Но как да ù каже, че всичко, което се отнася за нея вече твърде много го засяга? Не можеше, докато тя го гледаше с този поглед, с тези очи с цвят на лешник...

- Виж, Мелани, аз... Може би трябва да обясня... да се извиня... – Хенри не можеше да намери нужните думи и звънът на мобилния му телефон прекъсна несвързаното му говорене. Известно време той слуша мълчаливо и после каза кратко:

- Добре, ще дойда!

Отново беше пропуснал момента да обясни на Мелани, че тя вече е нещо повече от колежка, от сътрудник или от член на екипа. Сега тя разглеждаше книгата и изведнъж попита:

- Според теб каква порода са?

- Не знам точно, но ще станат големи, в това няма съмнение.

- По какво личи? – усъмни се тя.

- По едрите им лапи.

- Разбираш ли от кучета?

- Не много, но имам приятел, който е ветеринарен лекар. На шега го наричам д-р Дулитъл.

Тя се усмихна, а на Хенри му се прииска да я притисне до себе си... като снощи.

- Искаш ли да се обадя на д-р Дулитъл?

Тя кимна. След разговора Хенри вдигна кутията с паленцата и двамата се качиха в колата му. Смеейки се Мелани се настани отпред без да види, че един мъж изненадано ги наблюдава застанал прав до колата си, от която тъкмо бе излязъл. Той проследи с поглед двамата, неспособен да мисли, неспособен дори да повярва на видяното. Пит, защото това бе именно той, седна отново в колата си и остана там дълго време – замаян и безсилен. В съзнанието му или в това, което бе останало от него пулсираше едно зловещо „защо?”, от което чувстваше болка в слепоочията си. Защо отново? Всичко това беше като кошмарно повторение. Усещаше се смазан от внезапно връхлетялата го ревност. Отдавна не беше я изпитвал, отдавна не беше парила гърлото му с противния си изгарящ вкус. Отдавна, откакто се убеди, че Мел е изхвърлила Дерек от живота си, така както е изхвърлила вещите му от дома си. Откакто разбра, че в сърцето ù няма никой, който да го вълнува така, както тя вълнуваше неговото. И пак както преди се питаше защо реши, че сърцето на Мел винаги ще е празно и ще чака него, Пит, да се осмели да ù признае предългата си любов. Прекалено дълго бе чакал, горчиво заключи Пит и включи двигателя.

*** 

При д-р Дулитъл прегледаха кученцата и прецениха, че са мелез от немска овчарка и някаква друга порода едро куче, може би ротвайлер. Препоръчаха им да ги оставят за известно време в клиниката, за да бъдат обезпаразитени и изследвани. Хенри и Мелани тръгнаха към дома ù. По пътя ù разказа, че Никълъс му се е обадил с новината, че Томас Кинг желае да обсъди резултатите от анализа, който ще му представят с възложителя на проекта. Така че най-вероятно е самата сделка да се сключи в Чикаго и може би Никълъс ще лети до там следващата седмица. Докато говореха, мобилният телефон на Хенри отново звънна. Беше Никълъс, който спешно го викаше, поръча му да вземе Мелани и веднага да дойдат в офиса му. Хенри погледна към Мелани и когато тя кимна, вместо да завие към дома ù, направи маневра и обърна към централната част.

В офиса на Никълъс завариха безпорядък, който показваше, че мистър Стронг е дошъл доста рано в тази съботна сутрин. По бюрото имаше чашки от кафе и кутия понички, изядена наполовина. Папките с документи бяха разтворени, между страниците стърчаха разноцветни листчета, а самият Никълъс държеше в ръка таблицата на Мелани и проследяваше нещо по редовете ù. Вдигна глава, когато Хенри и Мелани влязоха:

- Влизайте, влизайте! Сядайте! Томас наистина е мислил по предложението ни.

- Какво предложение? – учуди се Хенри – Нали отложихме даването на предложения докато не анализираме?

Никълъс вдигна очилата си на главата, както тинейджърите носят слънчевите си очила. Погледна към Мелани, после отново се обърна към Хенри:

- Снощи, като тръгнахте, ние останахме да си допием питиетата и поговорихме. Не съм излагал предложението в детайли, а само идеята, но ти знаеш, Томас не е глупак. Смея да кажа, че нямаше нищо против, но може би неговите правомощия при сключването не са включвали промени от такъв тип. Затова се е обадил на възложителя си и после на мен. Ще трябва да се срещнем с него.

Никълъс отново погледна към младата жена, която бе събрала празните чашки и бе почистила бюрото доколкото това беше възможно, докато той говореше. Тя малко се смути от този поглед, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

- Сега да обсъдим предложението в окончателния му вариант, срещата с Томас е утре в 10. – и той отново забоде молива си в една от колоните на таблицата – Оказа се, че това е най-големият ни коз, за което трябва да благодарим на Мелани.

Тези думи накараха Мел да се изчерви, ръцете ù затрепериха и тя силно стисна химикала, който държеше. Никълъс я потупа по ръката, както тогава в ресторанта, топло и бащински.

После дълго изчисляваха, залагаха различни параметри и срокове, за да намерят оптимален вариант. Накрая им се стори, че са го намерили и Никълъс разпусна екипа:

- Хайде, млади хора, да си вървим! Утре в 8, тук!

Мелани се надигна замаяна, вече беше близо четири след обед. Изведнъж се усети страшно гладна и уморена. А днес беше събота и едва тази сутрин тя си беше обещала, че в събота няма да става от леглото! Човек наистина не бива да се зарича!