Калин

Калин не можеше да издържи изправен повече от десет минути. Болката всеки път се връщаше с ярост, напомняйки му за „приятелите“ му от чеченския клан и за четирийсетте дни, прекарани като пленник на 109-ия етаж на „Бурж Халифа“.

Журналистката пред него сипеше дразнещи въпроси, а евтиният ѝ парфюм му блъскаше в носа като евтин спирт. Калин изсумтя, отряза разговора с рязко:
– Благодаря ви, колеги – изсъска той през зъби, обърна им гръб и се затътри към кабинета.

Сгромоляса се по очи върху дивана. Присаденото му дебело черво гореше всеки път, щом трябваше да стои прав пред тези лешояди до асансьора. Половин минута по-късно, стиснал зъби, той се надигна, премести се до бюрото и отвори чекмеджето.

Огледалото го чакаше там като старо, вярно куче, но този път Калин нямаше нужда от него. Имаше нужда от нещо по-бързо и по-безмилостно. Извади малката кутийка с логото на Van Cleef & Arpels и измъкна едно бяло драже. Фентанилът се разля в тялото му почти мигновено. Болката изчезна. Изчезна и натрапчивият аромат на журналистическата евтиния.

Имаше среща с Бански.

*****

19 май 2018

Коджейков приземи малката машина. Калин и Цветелина още се караха в салона, когато лимузината спря от лявата страна на самолета. Стюардът и един от охранителите чевръсто прехврълиха тежките куфари от самолета в багажника на колата. Общо 500 килограма ръчен багаж, състоящ се от доларови и еврови банкноти. По груби сметки, 100 милиона долара - каза си Коджейков. Детска игра, а не да се бъхтиш с 4000 калашника, наблъскани в селскостопански самолет, едвам издигащ се над палмите в анголската пустощ. Случка с която толкова много се гордееше чичо му.

Лимузината спря пред Бурж Халифа. Калин беше резервирал пентхауса на 108 етаж. Ускорениеето в асансьора смъкна кръвта в краката му и леко му се замая главата. Апартаментът заемаше почти целия ъглов сегмент на етажа – стъклена кутия, извисяваща се над света. Огромни панорамни прозорци от пода до тавана разкриваха обсебваща гледка към пустинята, а на хоризонта небето се разтапяше в златните пясъци. През нощта се виждаха неоновите вени на Дубай, разплискани под тях като светлинна карта на порок.

Вътрешността беше обзаведена със студен разкош: бяло мраморно фоайе с вградени светлини, златисти акценти по колоните, мебели от кожа и абсурдно големи дивани, върху които човек изглеждаше нищожен. Огромна кристална маса стоеше в центъра на салона, покрита с празни чаши и разпилени бутилки шампанско. По ъглите бяха оставени сини куфари Louis Vuitton, препълнени с дрехи, някои още с етикети – никой не ги бе отварял, защото за тях луксът беше консуматив, не притежание.

В главната спалня – кръгло легло с огледален таван, неонова подсветка и завеси от черен сатен, които можеха да затъмнят стаята за миг. До леглото имаше ниска масичка, отрупана с козметика, бижута, празни блистери с успокоителни и неизброими червила – малки артефакти от живота на Цветелина.

Банята приличаше на храм: душ-кабина като стъклена клетка, вградена в мрамор, и джакузи, което приличаше повече на минибасейн. Ароматът на парфюми, цигари и евтин гел за коса се носеше из цялото пространство, замаскирайки мириса на скрито отчаяние.

Калин прекарваше дните там като жив затворник в собственото си златно светилище – ту излегнат по боксерки върху дивана с чаша уиски, ту нервно ръфайки устните си пред панорамния прозорец. Понякога викаше Цветелина само за да я унижи с подхвърляния и обиди. Но когато чашата преливаше и яростта ѝ избухваше, тя сменяше ролите – обуваше високите си ботуши, хващаше колана му и го принуждаваше да коленичи.

Той кипеше от унижение, но в същото време очите му светеха от болезнено удоволствие. Цветелина знаеше тази тайна – фетишът му да бъде подчинен, и го използваше като свое оръжие. Когато искаше нови дрехи, нов клип, нова чантичка от „Шанел“ – просто влизаше в ролята на господарка.

*****

Всичко бе готово за неговото пристигане.

Прозорците бяха затъмнени. Масата бе позиционирана в средата на помещението, всички необходими прибори бяха в единия й край. Музикалната уредба бе заредена с подходящи файлове, подбрани в хармония със заобикалящата среда. В съседното помещение вече бе настанен един гост – индиец, някога светило в медицината в родината си. Говореше се, че е оперирал министри и актьори, преди слабостта му към зарове и карти да го събори. Сега очите му бяха празни, но ръцете – все още сигурни, опитни, готови да бъдат използвани да спасява животи.

*****

Цветелина излезе от пентхауса, дрънкайки с токчетата си като с кастанети. Марковата ѝ чанта бе подута от намачкани пачки долари – пари, които миришеха на алкохол, кокаин и корумпирани министри. За нея това бе просто част от рутината: шопингът беше нейният алтар, а имената на италиански дизайнери – боговете, на които се кланяше.

Двайсет минути по-късно телефонът на Калин иззвъня. Екранът светеше, но той не каза нито дума, просто доближи слушалката до ухото си.
От другата страна прозвуча кратко и студено:
– Тхо лахахь ду.

Калин не разбра какво му казаха. Въздъхна тежко, сякаш дробовете му се пълнеха с олово. Изправи се неохотно. Беше вече облечен – само обувките липсваха. Лъскавите лачени чепици стояха до вратата като два черни саркофага. Той ги обу, оправи ревера на сакото си и тръгна към изхода.

Очакваше го неприятна среща.

Калин беше мъж на около четирийсет. Брада и коса, които виждаха ножица веднъж на тримесечие, му придаваха вид на запуснат звяр. Ръстът му — над метър и деветдесет, тежестта — около 160 килограма. Достатъчно, за да внушава респект у мъжете и внезапна еуфория у жени, подминали средната възраст.

Но в мига, в който отвори вратата, се почувства като рахитичен първолак, когото ще пребъркат за стотинки.

Двамата чеченци, които го чакаха, изглеждаха като кръстоска между американски баскетболист, сумо-борец и Мистър Олимпия. По една глава по-високи от него, също толкова тежки, но плътта им бе чист мускул, опънат под тесните сака. Калин надзърна между тях — охраната му липсваше. Видя само един крак, стърчащ зад ъгъла на коридора, потрепващ в последната си агония.

Чеченците му направиха път. Той мина между тях, посърнал и приведен, и влезе в асансьора. Следваха го като сенки.Извадиха сервизен ключ, заврътяха го в таблото на асансьора и избраха желания етаж.

109.

Кратко и в неочаквана посока пътуване.

Вратите се плъзнаха и Адам ги посрещна с разперени ръце, усмивка като нож. Настаниха Калин на дивана в нещо като импровизиран хол. На масата го чакаха любимите му изкушения — 44-годишен Talisker, дебела кубинска пура и малко огледало, поставено върху миниатюрна ракла, обсипана с диаманти и рубини.

– Радвам се да се видим, макар и в необичайна обстановка – започна Адам. – Времената са опасни, налага се да сме предпазливи. Надявам се, разбираш.

Размениха няколко любезности, но напрежението бе толкова гъсто, че можеше да се реже с нож.

– Нека говорим по работа – каза Адам. – Къде са парите?

– Долу. В апартамента – отвърна Калин.

Адам смигна на двама от хората си.

– Картата за достъп, ако обичаш. Вече достатъчно поразии направихме тук.

Калин бавно извади картата от джоба си. Един от охранителите я грабна и тръгна към асансьора, придружен от още двама.

Зачакаха.

Адам се разхождаше неспокойно, опитваше се да разведри въздуха с безвкусни шеги. Калин мълчеше. Погледът му се плъзна към бутилката уиски — искаше да я грабне и да изпие всичко на екс, да залее страха си.

След десетина минути асансьорът се върна. Трима мъже избутваха хотелска количка с метални куфари.

– Това ли е всичко? – изсъска Адам.

– Сто милиона – въздъхна Калин.

Очите на Адам пламнаха, слюнката пръскаше лицето на Калин, докато крещеше:

– Сто милиона?! Това дори не е пет процента от дълга ти!

– Трябва ми още време… – прошепна Калин.

– Време? – сарказмът на Адам проряза въздуха. – Разбира се. Както каза Рамзи, време винаги има. И ние ще ти го осигурим.

Адам дръпна тежката завеса и разкри останалото помещение. В центъра — метална маса за аутопсии. Отстрани — хирургически инструменти, подредени педантично: лоботомни шпатули, кюрета, форцепси.

А на другия край… Калин разпозна собствената си тайна. Устройството, което досега бе негова забавна играчка – стойка, приличаща на гимнастическо магаре, с кожени колани в краищата.

Сега обаче мисълта го преряза като ледена игла:

„Този път аз ще съм вързаният.“

20.06.2018

Старият телефон на Кита иззвъня. Апарата стоеше забутан в дървен шкаф, между пожълтели документи и забравени от времето CD-та с ретро чалга. Той почти беше забравил за него – не го ползваше активно, пазеше го единствено от сантимент. „Да не би някоя заблудена леля с деменция да реши да се обади“, мислеше си.

– Хммм… – изсумтя Кита и се усмихна хищно. – Този не съм го чувал поне от десет години.

Вдигна слушалката.

– Здравей, обажда се Сокола.

– Знам – прекъсна го Кита. – Виждам ти номера. Не си го сменил откакто Краси ти го подари през деветдесет и пета.

Настъпи кратко мълчание. Сокола не обичаше да бъде прекъсван, още по-малко – да му напомнят за стари времена.

– Имам проблем – започна бавно той. – Едно мое момче, Калин, знаеш го…

– Колко? – отсече Кита, вече отегчен от увъртания.

Сокола пое въздух. Гласът му трепереше:

– Три милиарда.

Кита млъкна за миг. После издиша тежко, почти разочаровано.

– Искам границата и тол-системата. Две седмици.

Сокола усети как стомахът му се свива. Знаеше, че искането ще е жестоко, но не очакваше това.

– Направи ги десет дена. Калин е наистина в огромна нужда.

От другата страна на линията не последва отговор. Само сухо „Клик“.

Кита беше прекъснал разговора.

30.06.2018

Коджейков паркира частния самолет до ВИП-терминала на виенското летище. На асфалта вече чакаше линейка с премигващи сини светлини, без сирени – всичко бе подготвено дискретно и без излишни въпроси.

Индиецът си бе свършил работата. Конските дози морфин и глюкоза държаха Калин в някаква функционална кондиция – достатъчна, за да може да проведе един телефонен разговор седмично. Всяко друго движение го връщаше в ада на болката. Почти го изпусна – след чудовищната кръвозагуба от разкъсания анус животът на Калин висеше на косъм. Тъкмо информираше Адам, че не може да даде никакви гаранции, когато телефонът на Адам иззвъня.

Отсреща му съобщиха нещо кратко. Адам изръмжа, изстреля нареждания на своя език, и мутрите се разтичаха като мравки в паника. Носилка, завивки, спешен транспорт – Калин бе изнесен като чувал, но все още дишаше.

Операцията продължи осемнайсет часа. Донорът – двадесет и двегодишен сириец, доскоро разнасящ пощенски пратки из виенските села – лежеше безжизнен на съседната маса. Дебелото му черво и далакът вече пулсираха в тялото на Калин.

Три месеца по-късно той успя да се изправи на крака.

Върна се в Дубай през октомври. В рехабилитационния център прекара половин година – физиотерапия, болкоуспокояващи, експерименти с нови лекарства. Чувстваше се по-добре, но едно нещо не можеше да преодолее.

Не можеше да издържи изправен повече от десет минути.

Ако харесвате, следвайте ме за следваща глава