Зазоряваше се. Слънцето се плъзгаше плавно над отсрещния хълм и закачливо докосваше прозорците на заспалото село. Земята постепенно се отърсваше от вчерашната буря, дори птичките подаваха плахо главички и изпробваха гласчетата си в нещо като песен. Изминалата нощ беше страшна. Вятърът превиваше до земята короните на дърветата. Дъждът плющеше безмилостно по покривите на къщите. Дори недрата на земята се разтресоха. Жителите на селцето отдавна не бяха виждали подобна стихия. Настъпващото утро напълно контрастираше на изминалата нощ, все едно нищо не се беше случило. Лизи излезе на полянката пред дома си, беше станала рано и сега се наслаждаваше на пробуждащата се природа. Една капка се стече по листенцето на розата, замръзна за момент преди да се откъсне и да полети към земята. Лизи видя как сутрешните лъчи на слънцето преминаха през капчицата и сътвориха експлозия от цветове. Засмя се. Денят предвещаваше да е прекрасен.

Тя бе едва петнайсетгодишна и неща от рода на стихийни бедствия бързо бидоха забравяни. Въпреки напрегнатата нощ от нетърпение стана рано, смяташе да експериментира с новите си умения. Вчера за първи път успя да премести с мисълта си учебното перо. След първия си успешен опит вече нищо не можеше да я спре, продължи с какво ли не, дори изтръгна книгата от ръцете на Том и се опита да го перне с нея леко по носа. Той изпищя като момиче, изобщо не очакваше такова нападение. Учителят и се скара строго и за нейно съжаление и облекчение на Том, прекрати заниманията. Толкова усилия беше положила, а то се оказа изключително лесно, само трябваше да си представи действието, което иска да извърши и да повярва, че го може и предметите се носеха във въздуха в исканата от нея посока. На нейната възраст това се случваше изключително рядко, всички смятаха, че има дарба, а нейния учител се притесняваше дали е достатъчно зряла за да се справи без да се нарани.

От вътрешността на къщата се разнесоха тихи стъпки и Лизи чу майка си да и подвиква през прага.

- Лизи, какво ще закусваш?

- Палачинки. Може ли аз да ги направя? Моля, моля, моля… Ще бъда внимателна.

На майката на Лизи сърце не и даваше да и откаже, знаеше, че е твърде рано да и разреши, но волята и се прекършваше, когато дъщеря й я погледнеше умолително с тези големите черни очи. Още не беше изрекла своето колебливо "да" и Лизи вече връхлиташе в кухнята. Във въздуха започнаха да се носят яйца, меха с мляко изскочи от хранилището, огнището бодро припламна, тигана се устреми към него и застана идеално на поставката. Купата с брашно вече беше на масата и яйцата едновременно се изсипаха от черупките си върху него, млякото ги последва и веднага след това купата се завъртя, все по бързо и по бързо. След няколко минути всички палачинки бяха прилежно подредени в чиния до огнището, пламъка на огъня намаля, а Лизи седеше на скрина и доволно се смееше. Майка й все още със зяпнала уста приседна на крайчето на стола и си припомни колко тренировки й трябваха, за да направи това което дъщеря и постигна за ден. Не искаше да я насърчава, затова каза строго.

- Пак бързаш Лизи, все нямаш търпение, едно грешно движение и може да стане голяма беля. После малко по-меко добави - Сега сложи масата да видим дали и на вкус ще са добри.

Точно приключиха със закуската и Том се появи. Искаха да отидат при водопада, на тяхното място, днес нямаха занимания и винаги използваха всяка свободна минута, за да поплуват. Бяха на една и съща възраст и цялото село смяташе, че след време ще заживеят заедно, но Лизи не беше толкова сигурна. Том е най-добрия и приятел, селото е малко и като че ли съдбата и беше ясна. Въпреки това вътрешния и глас и подсказваше, че нейния път е друг. На този етап не се задълбочаваше да мисли за това, времето беше пред нея, сега я вълнуваше само настоящето.

Когато потеглиха, слънцето вече прогонваше нощния хлад. Съвсем нормално беше за тяхната общност работата и удоволствието да вървят ръка за ръка, може би и това беше причината да не разбираха думи като скука и отегчение. Всеки жител на селцето имаше своята роля и беше горд, че може да е от полза, това беше въпрос на чест. Още от малък всеки знаеше каква дарба има. Донякъде тук беше ролята на учителя, донякъде на съдбата, донякъде на необикновената им чувствителност и връзката, която имаха с природата. Следвайки тези си привички, двамата приятели трябваше пътьом да посетят няколко съселяни, за да занесат билките приготвени от майката на Лизи. Разбира се Лизи, като дете на лечителката, познаваше всяка една тревичка в района. Знаеше кога какво можеше да помогне, ако някой се нарани или не се чувства добре, не че често се случваше. Майка й имаше дарбата да предвижда събитията и да вземе мерки предварително, затова и беше една от любимките в селцето.

Първо минаха край обущаря Тим. Завариха го гледащ безпомощно към метлата премитаща двора.

- Здравей Тим, мама ти изпраща малко билки. – каза Лизи.

- Благодарско, нищо чудно, че се е сетила за мен, тази метла от сутринта ме разиграва.

Чак сега се загледаха, метлата безразборно метеше напред назад без никакъв резултат. Том я взе в ръце. Разгледа я. Понамести една от сламките, попритегна обръча над тях и я пусна отново на двора. Метлата издаде леко скриптящ звук, потрепна и се зае с работата си, вече с обичайната си ефективност.

Златни ръце имаш Том, баща ти може да се гордее с теб, ще предаде занаята в сигурни ръце - на лицето на обущаря се появи характерната за него лека усмивка.

Сбогуваха се с Тим и се отправиха към къщата на творците, за да предадат останалите пакетите с билки. Тази къща беше различна. В нея не живееше само едно семейство и разбира се къщата не беше една, но всички бяха свикнали да наричат тази група от сгради просто къщата на творците. Трудно би могло да се определи кое е жилище, кое работилница или ателие. Често се случваше някой до такава степен да се отплесне по работата, че да превърне работилницата си в столова и дори спалня. Така част от леглата мигрираха от основната сграда към прилежащите и вече никой не помнеше първоначалния замисъл. Лизи обожаваше да идва тук. Имаше особена атмосфера, която усещаше с всяка фибра от тялото си. Винаги имаше нещо интересно. Дали ще е някоя нова творба на художник, на която да се наслади – обикновено първа, защото всеки търсеше нейното мнение и не се притесняваше да сподели с нея дори недовършена творба или някоя безумна разработка на изследовател, която излиза от контрол. Във всеки случай все вълнуващи неща. От друга страна, Том винаги се чувстваше не на място и се притесняваше. Затова и творците често го закачаха. Днес оставиха билките в общата трапезария и без инциденти продължиха по пътя си.

Вече излизаха от селцето и поеха по тясната пътечката между дърветата, която водеше към вира с водопада край него. Следите от нощната буря почти се бяха заличили. Последните не пресъхнали капчици се отронваха от листата на дърветата. Птичките пееха. Пчелите жужаха. Лизи подгони една пеперуда и смеха й огласи гората. Том я последва Обичаше моментите, когато бяха сами. Усещаше как във вените му се влива нейната сила и беше сигурен, че света е в краката му. Скочиха във вира и заплуваха. Водата беше по студена от обикновено, но това не им правеше впечатление. Изведнъж Лизи погледна хитро към Том. Жегна го безпокойство. Какво беше намислила пак? В този момент водата между тях се изправи като воден стълб и започна да се извива безразборно. Лизи грееше. Том пребледня и заплува към брега, но водният стълб нямаше намерение да го остави така лесно. Втурна се след него и точно в момента, когато излизаше на брега се изсипа върху му. Том погледна Лизи укорително, а тя вместо да се засрами се кикотеше. Заплува към него и в следващия момент видя, че по бузата му се стича капчица кръв. Водата не би могла да направи това. Тя бе озадачена. Огледа се наоколо и тогава го видя. В краката на Том се мъдреше камък различен от това, което бяха виждала до сега. Вдигна го и започна да го разглежда. Вече беше станало пладне и слънцето напичаше. Камъка в ръцете и оживя, всички цветове на дъгата преминаваха през него. Това и напомни на сутрешната капчица по листото на розата, само дето можеше да го пипне и задържи.

- Прекрасен е – прошепна тя.

- И доста остър – добави Том все още леко ядосан, докато разтриваше наранената си буза.

Хубавото бе, че Том прощаваше лесно лудориите на Лизи. Те бяха част от нея, а той не би искал тя да се променя. Вече трябваше да се прибират, щяха да ги чакат за обяд. През целия път обратно Лизи не спря да бърбори, какво ще направи с камъка и как ще го покаже на всички. Влязоха в селото. Вечерта щеше да има забава в центъра. Вече кипеше трескава подготовка. Щяха да накладят голям огън, да има музика и танци, творците щяха да представят новите си творения, децата да играят на топчета, всичко както си му е реда. Разделиха се и се разбраха да се видят вечерта. На път за вкъщи Лизи мина покрай обущаря и го помоли да и даде няколко ивички кожа, смяташе следобеда да прекара в опит да придаде някаква форма на чудноватия камък, който откриха. Вече имаше няколко идеи в главата и нямаше търпение да ги опита.

Цял следобед Лизи опитваше да измисли какво да прави с камъка и все нещо не се получаваше. Вече почваше да губи търпение. Хвърли всичко на масата и се просна на леглото. Затвори очи и се опита да се отпусне. Изведнъж в съзнанието и започна да се оформя картина от преплетени кожени нишки във формата на гнездо, като от двете му страни стърчаха дълги ивици кожа, които лесно можеше да завърже зад врата си, а в гнездото блестеше камъчето. Моментално скочи и се зае да изработи видението си. Беше се улисала в работа и дори не забеляза кога притъмня. Добре, че майка й дойде да я пришпори да тръгват. Лили върза творението на врата си, огледа се и остана доволна.

Когато пристигнаха на мегдана, забавата беше във вихъра си. Огъня разпръскваше светлина и се отразяваше в камъка. Приятелките и, както и по-младите жени веднага се скупчиха около нея и всяка искаше да пипне и разгледа чудния камък.

Нощта се спускаше над селото. Децата играеха и се препираха за някоя дреболия. Огъня се издигаше над глъчката на веселящите се хора, всеки със своите мечти и надежди, всеки очакващ бъдещето с нетърпение, но накъде ли ще ги насочи съдбата. Единственото сигурно нещо беше сегашния момент, а той бе прекрасен като камъка на врата на Лизи.

На няколко трилиона светлинни години от китното селце, зад малките си очила, един лаборант беше вперил поглед в екран 3999 и наблюдаваше светналите очи на Лизи и нейните приятелки. Още веднъж разгледа отблизо импровизираното бижу на врата на развълнуваната девойка и безпристрастно записа в лабораторния дневник, година 3044 – местните жители откриха диамантите.

Свят 3999 беше един от най-перспективните. Вече повече от 3000 години успяваше да стои настрана от технологиите, както и от всички изкушения вървящи ръка за ръка с тях. Това позволи на жителите му да развият умения непостижими за хората в повечето от наблюдаваните светове. Но сега се намираха на кръстопът. По кой път ще поемат? Ще открият ли силата на диамантите или ще предпочетат силата на ума? А може би ще открият трети път. Това само времето ще покаже.