- Качвайте се и да тръгваме, че съмна вече – каза Мария и седна зад волана на пежото си.

    Тони и Никол хлопнаха капака на багажника, настаниха се на задната седалка, затвориха вратите и колата потегли. Мими протегна дясната си ръка, намери любимата им радиостанция и купето се изпълни с гласа на Майли Сайръс и песента й „Flowers“.

      О, да, какво подходящо заглавие!

     Трите деветнайсетгодишни девойки бяха красиви като цветя. Мария беше червенокоса и зеленоока, Антония имаше кафяви очи и кестенява коса, Никол беше синеока блондинка. Познаваха се още от гимназията в малкото градче, където живееха, а сега в столицата, в първи курс бяха и съквартирантки. Различни по външен вид, но еднакви на ръст, те имаха еднакъв вкус почти за всичко и дори често си разменяха тоалетите.

   Момичетата завършиха юнската сесия успешно и решиха да се наградят със заслужена почивка – резервираха за десет дни бунгало в южен черноморски град, платиха онлайн и сега, в петък, тръгнаха от София рано-рано, за да избегнат горещината и евентуалните тапи по пътя. Спираха тук-там, за да се освежат, да хапнат и да се почерпят със сладолед, и в късния следобед GPS-ът ги доведе до бунгалото. То се намираше недалеч от дюните.

   Момичетата подредиха набързо багажа си и се затичаха към морето. Водата беше топла, полежаха на плажа, поплуваха, после се прибраха, взеха си душ и погледаха телевизия. Привечер се разходиха из градчето. В много от дворовете растяха големи маслинови дървета, а в градините за първи път съзряха оранжевите камбанки на мехунка.

    Очите им хвана модерен ресторант, влязоха, седнаха до една маса и си поръчаха вечеря и студена бира. Още преди да донесат храната на сцената излезе оркестър и млад певец запя. Голяма беше изненадата им, когато в него разпознаха Младен – младежът, спечелил първа награда в музикалния формат, който скоро бяха гледали по телевизията. Знаеха всичко за него - двайсет и пет годишен, наесен щеше да е последна година студент по архитектура, мургав, черноок и тъмнокос, с тридневна брада и най-важното – ерген.

   И трите го харесваха. Веднага помолиха сервитьора да се преместят на маса до сцената. Донесоха им вечерята, те хапваха, пийваха и не сваляха очи от Младен.

   Разбира се, че той забеляза погледите, които му хвърляха и отвреме-навреме им се усмихваше, поласкан от тяхното внимание. През антракта го поканиха да седне на масата им, запознаха се, поговориха и си определиха среща за следващия ден.

   Видяха се на плажа сутринта, плуваха заедно, разговаряха. Личеше си, че младежът не е вятърничав бохем, а е свястно момче. Прекараха си приятно и вечерта отново отидоха в същия ресторант. Когато посреднощ се прибраха в бунгалото, момичетата бъбреха оживено и все за Младен говореха. Признаха си, че и трите са влюбени в него, ами да – та нали имаха еднакъв вкус. Решиха да направят всичко по силите си, за да го спечелят, пък той да избере която иска от тях.

    И така, всеки ден още от сутринта бяха заедно с младежа, на обяд хапваха пържена риба в ресторантчето на плажа, където над масите сянка пазеха конуси от тръстика, слушаха гръцка музика и разговаряха. Вечер бяха в модерния ресторант. Разбраха, че Младен е роден в малко балканско градче и тук работи, за да си помогне с пари за последната година от следването. Беше сериозен, но и забавен, с чувство за хумор.

   Така весело и приятно си изкараха девет дни, и трите девойки бяха хлътнали по него. На десетия ден на плажа Младен им рече:

     -  Мили момичета, много харесвам и трите ви. Довечера в 18,30 часá ще чакам на кея до статуята на русалката. Вие решете коя от вас най-много иска да е тук до края на сезона, а може би и завинаги да остане с мен.

     Когато привечер девойките се прибраха в бунгалото, не смееха да се погледнат една-друга, а стаята сякаш бе заредена със статично електричество.

     По едно време Антония стана, каза, че отива да купи сладолед от павилиона на къмпинга и излезе.

     Никол попита Мария:

    - Мими, ти по време на сесията трудно заспиваше. Къде е приспивателното ти? Намислила съм си да сваря чай от каркаде за Антония, знаем, че тя го харесва; ще капна няколко капки в него, тя ще го изпие, ще заспи, а ние двете ще отидем при Младен и каквото той реши.

     Никол си наля в чаша портокалов сок, остави я на масата и влезе в кухненския бокс да приготви чая.

   Мария донесе приспивателното, капна няколко капки от него в чашата с портокаловия сок, позамисли се и за по-сигурно добави още.

   „Нека и двете заспят, а аз ще отида сама на кея“ – реши тя.

    Никол донесе чая.

    Мария я предупреди:

     - Ники, само няколко капки! Аз ще те чакам отвън в колата – и излезе.

    На вратата срещна Антония, тя не носеше сладолед, павилионът бил затворен.

   В това време Никол капна няколко капки приспивателно в чая, замисли се и за по-сигурно добави още. После взе чашата си и изпи портокаловия сок наведнъж.

    Антония влезе, изпи си чая и каза:

     - Ники, сега ще поръчаме такси и ще отидем двете при Младен, пък той да си избере една от нас.

    Тя пропусна да спомене, че преди малко от чантата с инструменти, която държаха в антрето взе, каквото бе нужно и разхлаби болтовете на джантата на предното ляво колело на колата.

    „Е“, - мислеше си тя – „Мими ще забележи, че има проблем, ще тръгне да търси монтьор и ще закъснее.“

    Никол изведнъж пребледня.

    - Какво ти е, мила? - попита Антония.

    - Зле ми е - тихо промълви Никол и захлупи лице върху масата.

   Антония почувства замайване, извади телефона от чантата си, но още преди да набере 112,тя се олюля и се отпусна на пода.

                                                                                                    *

Мария почака малко в колата, реши че двете момичета вече са заспали и подкара автомобила. С изненада обаче забеляза, че павилионът работеше. На магистралата натисна педала за газта. Десетина минути по - късно й се стори, че пежото не е стабилно и докато се чудеше какво става, предното колело изхвръкна на пътя, колата поднесе наляво и идващият насреща ТИР се вряза в нея.

                                                                                                    *

  Младен застана до статуята на русалката още в 18 часá, беше развълнуван и се чудеше какво ли са решили момичетата. Стана 18,30, после 19 часá - никое от тях не идваше.

   „Вързали са ми тенекия“ – помисли си с огорчение младият мъж, качи се в колата си и реши да се прибира.

   На магистралата имаше задръстване, линейка и кола на пътната полиция – беше станала катастрофа. С ужас Младен разбра, че Мими е жертвата при инцидента.

   „Ще отида до къмпинга да съобщя на Ники и Тони“ – реши той.

   Когато с колата си стигна до бунгалото, Младен изпита потрес, щом видя до него линейка и полицейска кола. Събрала се беше тълпа и разстроена жена от съседното бунгалото обясняваше:

   - Свършиха ми цигарите, влязох при тях да помоля за една и намерих и двете девойки мъртви - през сълзи хлипаше тя.

   Младен изпадна в шок. Той познаваше момичетата, знаеше, че са добрички, сигурен беше, че това е нелепа случайност, досещаше се, че е възможно някак си да е причина за станалото. Сети се за детската игра „Камък, ножица, хартия". При нея хартията побеждава камъка, камъкът побеждава ножицата, а тя - хартията. За нещастие, и тук всички бяха победени, и трите девойки бяха мъртви.

   Младен беше съкрушен, изпитваше изпепеляващо чувство на вина и беше сигурен, че ще е така завинаги.

   Де да можеше да върне времето назад!