Зелените й очи за пореден път отразяваха изгрева на слънцето. Беше красив, както винаги. Поне за нея.
Животът й мина в красота, защото тя си избра да вижда красивата страна на нещата. Болката и самосъжеланието нямаше да й помогнат, затова тя захвърли стария си живот, родината, хората в нея и се впусна в осъществяване на своите мечти. И го стори, защото имаше смелостта за това, поемаше рискове, знаейки колко болезнени могат да бъдат последствията. И ето я сега – гледаше изгрева на слънцето от уютния си дом в Южна Африка, водеше осиновената си дъщеричка на училище всяка сутрин и прекарваше приятни вечери със съпруга си, докато слушаха приятна музика на свещи. Беше прескочила възрастта, в която можеше да роди дете, но това не й попречи да се чувства майка. Беше преминала „лимита”, според който вече трябваше да е омъжена, но това не й попречи да намери истинската любов. Родителите й бяха разочаровани – сякаш не искаха тя да е щастлива, а просто искаха да бъде такава, каквато те си я предст ...