Канче с мечти
Зелените й очи за пореден път отразяваха изгрева на слънцето. Беше красив, както винаги. Поне за нея.
Животът й мина в красота, защото тя си избра да вижда красивата страна на нещата. Болката и самосъжеланието нямаше да й помогнат, затова тя захвърли стария си живот, родината, хората в нея и се впусна в осъществяване на своите мечти. И го стори, защото имаше смелостта за това, поемаше рискове, знаейки колко болезнени могат да бъдат последствията. И ето я сега – гледаше изгрева на слънцето от уютния си дом в Южна Африка, водеше осиновената си дъщеричка на училище всяка сутрин и прекарваше приятни вечери със съпруга си, докато слушаха приятна музика на свещи. Беше прескочила възрастта, в която можеше да роди дете, но това не й попречи да се чувства майка. Беше преминала „лимита”, според който вече трябваше да е омъжена, но това не й попречи да намери истинската любов. Родителите й бяха разочаровани – сякаш не искаха тя да е щастлива, а просто искаха да бъде такава, каквато те си я представяха – да завърши висшето си образование, да се омъжи преди тридесет, да има стабилен финансов гръб и да ги дари с внуче. Вместо това тя започна да поема благотворителни мисии и културни обмени по целия свят, работеше за по година-две в Дубай, Австралия или някое друго кътче по света, а после със събраните пари пътуваше. И се чувстваше щастлива, което беше най-важното.
Вярно, нямаше престижна професия, нито магистратура по международни отношения или икономика, но бе видяла света с очите си, бе събрала скъп житейски опит, верни приятели и красиви спомени, които не могат да се купят със заплата от две хиляди евро. Усмихна се на себе си, на живота си и на африканския изгрев. Беше събрала онова канче с мечти, което всички ние имаме и го бе изпила до последната капка, защото имаше куража да го стори. Сега й оставаше да събере плодовете от сбъднатите си мечти и да доизживее живота си в хармония и душевен мир. Знаеше, че дори в този момент смъртта да я грабне, тя бе живяла така, както е искала, мечтала и сама си бе избрала. И не съжаляваше за нито едно решение и за нито един обърнат гръб. Беше родена някъде, вече не помнеше къде, бе обиколила света и намерила Родината си.
Направи си силно кафе, за да може ароматът му да изпълни цялата къща и застана на терасата, оставяйки сутрешния ветрец да развее косите си. Почувства се удовлетворена и свободна. И на ум пожела на всеки един човек да не излива своето канче с мечти, а да ги осъществи, без да се страхува.
© Бианка All rights reserved.
