- Здравей, Нев.
Така му казах.
- Здравей, Странно Момче.
Така ми каза.
Не ни остана нищо друго, освен да изтръгнем страховете изпод пръстите си, не ни остана нищо друго, освен да се насочим към този романтично-банален изгрев и да изкажем недоизказаното. Никой никога не чака. Ние винаги сме там и сме навреме. Просто е факт. Не може да се промени.
Часът… Не мога да си спомня колко беше часът, нито си спомням цвета на пуловера му, защото беше зима, една от най-студените зими, когато вятърът хапе по бузите и имаш чувството, че лицето ти е направено от порцелан, беше една от най-жестоките зими… Усещахме я, въпреки че се намирахме на онзи самотен кей. Цялото море - сляпа пелена, която поглъщаше, всмукваше светлината и не я допускаше в себе си, поемаше я в себе си само за мъничко, за част от секундата, а сетне, сетне я отблъскваше…
- Ти имаш да ми казваш нещо Много Важно, нали?
- Да, аз от отдавна трябваше вече да съм ти го казал, но то е… Как да го обясня…
Съвсем малък съм, а на този кей, ср ...