8.07.2007 г., 7:44 ч.

Картината 

  Проза
1008 0 1
6 мин за четене

- Здравей, Нев.

Така му казах.

- Здравей, Странно Момче.

Така ми каза.

 

Не ни остана нищо друго, освен да изтръгнем страховете изпод пръстите си, не ни остана нищо друго, освен да се насочим към този романтично-банален изгрев и да изкажем недоизказаното. Никой никога не чака. Ние винаги сме там и сме навреме. Просто е факт. Не може да се промени.

Часът… Не мога да си спомня колко беше часът, нито си спомням цвета на пуловера му, защото беше зима, една от най-студените зими, когато вятърът хапе по бузите и имаш чувството, че лицето ти е направено от порцелан, беше една от най-жестоките зими… Усещахме я, въпреки че се намирахме на онзи самотен кей. Цялото море - сляпа пелена, която поглъщаше, всмукваше светлината и не я допускаше в себе си, поемаше я в себе си само за мъничко, за част от секундата, а сетне, сетне я отблъскваше…

 

- Ти имаш да ми казваш нещо Много Важно, нали?

- Да, аз от отдавна трябваше вече да съм ти го казал, но то е… Как да го обясня…

 

Съвсем малък съм, а на този кей, сред това сляпо море изглеждам още по-малък… Всеки може да замахне и да ме смали още повече…

 

- Не се опитвай да го обясниш, Нев. Просто го изречи.

- Не съм привързан към теб…

 

А, то било толкова просто! Аз си мислех, че е нещо по-сложно, опитах се да му го кажа, само че нещо не се получи, не знам как така, опитах се да си отворя устата… Но тя така и не се отвори… Някой я беше залепил с много здраво лепило или може би, в онази секунда, когато съм съзирал морето, някой се е промъкнал и я е зашил… Значи след всичко това, което ни се случи, ти ми казваш, че не си привързан към мен… ОПИТВАМ СЕ, но не мога да си отворя устата… Какво става?

 

- Няма ли да кажеш нещо?

 

Да, ето, ей сега ще ти кажа, ама… Ти какво, оглуша ли? Не ме ли чуваш? Не мога да си отворя устата, разбираш ли, за пръв път ми се случва и е ужасно… Искам да кажа, представи си какво е нещо да ти се случва и да не можеш да го предотвратиш?

 

- Странно Момче! Наистина ли това е всичко? Защо мълчиш?

 

Не мълча, не ме ли чуваш, аз крещя!

Крещя!

Чуй ме!

Но не мога да си отворя устата, като вцепенен съм, сякаш онова сляпо море ме е погълнало в себе си, сякаш в момента съм закотвен на дъното и не мога да изляза оттам, никой не може да ме изплува освен аз самият, да, всеки сам трябва да се изплува… Но защо не мога да си отворя устата, защо не мога да ти кажа всичко това…

 

- Ами ако ще е така оттук нататък… Мислех, че ще можем да останем приятели след това, което се случи, но явно, че ти…

 

Чакай, къде тръгна, не виждаш ли, че се опитвам да проведа нормален разговор с теб? Защо винаги си такъв, винаги, когато говоря сериозно ти искаш да мълчим, а когато не искаш да мълчим, на мен много ми се говори и имам толкова много да ти кажа точно в този момент, извинявай, аз забравих… Ти не ме чуваш… Разбери ме…

 

- Ако ще се държиш така, по-добре да си вървя! И без това имам среща с един Контрабас, с Моят Контрабас, той никога не ме е изоставял, никога не ме е предавал, той е всичко, което имам и винаги ще имам, към него съм привързан, не към хората, разбираш ли, така е най-добре за мен, така е най-сигурно за мен…

 

Не, моля те!

Остани!

Опитай се да разбереш!

Моля те, Нев!

Ти можеш да ми разкажеш толкова много!

 

- Какво, заплете си езика ли?! Какво толкова се е случило?! Просто снощи показах малко симпатия, нищо повече, не виждам нищо лошо в това, много те харесвам, но нищо повече, разбираш ли, аз не се привързвам към хората, просто не го правя, няма такъв вариант за мен… И щом досега не съм изпитал нещо към теб, значи… забрави… и толкова, затова по-добре не се привързвай към мен, защото само ще се нараниш и по-лошо, аз ще те нараня…

 

Но аз се привързвам!

Вече съм привързан към теб!

Ти… Не можеш да бъдеш такъв!

Изчакай малко!

Къде отиваш?

Защо се отдръпваш така?

Защо ме гледаш така?

Моля те, остани, чуй ме, не можеш да ме изоставиш точно сега, с това сляпо море и празното небе, и облаците, които днес не искат да валят…

Искам да пропадна!

Искам!

Крайно време е вече!

… И това сляпо море…

… Тези празни облаци…

… Искам да потъна…

 

 

Безмълвен съм и болката прегръщам,

от тишината ти не ме боли,

горчивите ти думи не искам да преглъщам,

картина ни някак крива е и не стои…

Не стои…

© Питър Хайнрих Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ...Нямам думи... Няма как да ти опиша, това, което почувствах след като прочетох разказа ти...Само едно ще ти кажа - прегледай някои произведения на dexter_walrus - мисля, че ще ти харесат.
Предложения
: ??:??