Историята не е цяла, но се надявах, че мога да я публикувам на части!

                                                     Катастрофа

Беше късно вечерта, валеше ситен дъжд. Колата се движеше по безлюдната улица, а от спуснатите прозорци се носеше смехът на семейството. Джон и Елън се прибираха от концерта на дъщеря си, Джесика. С тях беше и голямата им дъщеря Лиза.

- Беше страхотна, миличка! – каза Елън, докато автомобилът спираше на светофара. – Заслужи си наградата.

- Но, мамо, аз бях най-голямата, а и свиря вече четири години! Не беше честно. – каза момиченцето и се намръщи.

- Глупости!- възкликна сестра ù. – Спечели си съвсем честно първото място. Не си виновна, че другите бяха по-малки, нито че не можеха да свирят. – каза Лиза и се разсмя, но Джесика продължи да мърмори.

Джон се усмихна. Чувството за справедливост на малката му дъщеря го радваше. Обърна се към Елън и прошепна:

- Обичам те.

Когато тя му се усмихна в отговор, сякаш слънцето изгря. Мъжът се протегна и нежно докосна устните ù със своите.

Светофарът превключи на зелено и колата тръгна.

- Джесика, сложи си колана! – нареди Лиза на сестра си.

- Но мама също е без колан. Не ми тряб...

- Внимавай! – прекъсна я викът на майка ù, но беше късно.

В следващата секунда друга кола ги удари отдясно. Лиза чу писъка на Джесика, отчаяния крясък на баща си, трошенето на стъкло и звука от изкривяващ се метал. Колата се завъртя, преобърна се няколко пъти и падна отново на колелата си.

Последва тишина.

Коментирайте! Искам да знам дали да продължа да я пиша!