Колата се стрелкаше напред по шосето и оставяше километрите зад гърба си. Марина напускаше града и с него и своето минало. Искаше да бъде далеч, колкото се може по-далеч. Да се откъсне, да забрави. Искаше да прекъсне нишката, свързвала я някога с това място, с този град, с този човек. И това беше начинът. Единственият.

Не се сбогува с никого. Просто натовари багажа си на Голфа, заключи апартамента и тръгна. Не знаеше кога ще се върне. Може би след месец, след два или дори повече.

С крайчеца на окото си погледна сивия нисък блок, в който живееше. Един оранжев котарак прибяга покрай стената с вдигната опашка, сякаш единствен той й казваше „довиждане”.

   Заминаването й можеше да се тълкува като бягство от проблемите, но нейното беше нещо повече от проблем. Беше нещо, с което не можеше да се пребори. Чувство, което продължаваше прекалено дълго време. Беше обсебващо, поглъщащо, унищожаващо. Не искаше да се чувства така. Не, не заслужаваше.

  Началото беше прекрасно. Беше точно преди две години. Когато видя тоя млад мъж първоначално не реагира кой знае колко. Беше приятен на вид, добре облечен, с фини обноски. Умееше да говори, да увлича другите. С други думи притежаваше т.н. харизма. И тя я усети. Постепенно я завладя. И колкото повече време минаваше, толкова по-пълно и безвъзвратно ставаше това. Изпитваше нужда да се среща с тоя човек. Да вижда очите му, жестовете му, походката му. А разговорите с него бяха все едно, че разговаря и споделя с вътрешното си аз.

„Какво се случва?” запита се един ден тя. Беше трудно да си даде отговор. Знаеше само, че е срещнала някой, който преди това не беше.  И този някой беше променил живота й.

   Понякога ставаше така, че служебните й ангажименти, а и някои лични не й позволяваха да се вижда с Михаил. Но всеки път, когато се срещнеха, тя отново влизаше в спиралата на обсебването и се завърташе в нея. Сякаш беше пеперуда, която летеше около пламък. И колкото по-ярък ставаше пламъкът, толкова по-страстно тя се стремеше към него.

    Михаил се чувстваше поласкан от женското внимание. А то никак не липсваше. Не оставаше сам. Около него имаше момичета – атрактивни, красиви, умни, както и по-невзрачни, с които пиеше по кафе и запълваше свободното си време. Към кои принадлежеше Марина? Във всеки случай към нито един от тези типове жени. Не беше атрактивна, но задържаше вниманието на другите върху себе си. Това на Михаил също. Тя го усети още първите няколко пъти. Той почна да я търси-за съвет, да пият кафе или просто да поскитат заедно вечер по улиците или заведенията. Споделяше й какви ли не неща от личния или служебния си живот. Тя имаше чувството, че се е превърнала в негов личен психотерапевт. С нея ставаше същото или почти. Но често се случваше той със седмици да не я потърси. Тогава тя не се чувстваше добре. Спеше лошо. Настроението й беше почти на нулево ниво. Но чакаше. Знаеше, че обаждането ще се случи. И той се обаждаше и всичко пак се завърташе със същата скорост-срещи, кафета, заведения. Смях, погледи, музика... Светът и за двамата сякаш придобиваше други измерения. Оживяваше. Беше като една светлинна реклама, която свети ярко в нощта и никога няма да загуби своя блясък и светлина. Просто беше любов.

    Но един ден се случи. Марина усети, че нещо не е наред. Не го видя, но със всички свои сетива пое странното раздвижване на въздушните пластове. Телефонът мълчеше. Нямаше нито една дума по фейсбук от Михаил. Сякаш беше изчезнал на някоя друга планета. С всеки изминал ден съществото й чувстваше  разликата. Накрая не издържа и му се обади.

-         Здрасти. Как си? Ще се видим ли?

-         Имам много работа. Нямам никакво време. –Тонът му беше леко раздразнен и това си личеше дори по телефона.

-         Какво става с теб?

-         Друг път ще ти кажа. Хайде бай.

Марина усещаше, че е безсмислено да продължава разговора и затвори.

    Няколко дни по-късно тя вървеше по тротоара и чу звънък смях. Пред нея вървяха мъж и жена, хванати за ръка. Едната фигура й беше до болка позната.  Същото тъмносиво палто, същата походка, същият лек смях. „О, какво става?!” – изплака съзнанието й. Двамата пред нея продължаваха да се смеят и да споделят погледите си. Краката на Марина се подкосиха. Тя сякаш щеше да падне на земята. Главата й се завъртя. Бързо сви в уличката вляво и се подпря на едно дърво.

-         Хей, момиче, какво ти е?-извика един мъж, който минаваше до нея.

-         Нищо ми няма. Сега ще се оправя.

Тя тръгна напред, но все още усещаше слабост. Прибра се вкъщи като мокър парцал. Стовари се в леглото с дрехите. Не й се правеше нищо. Лежа така в продължение на половин час, след което стана и се преоблече.

    Отрезвяването започна бавно и постепенно на следващия ден. Опитваше да се съсредоточи, в това което работеше, но имаше моменти, когато нищо не ставаше. Гледаше сякаш през предметите пред нея и разговаряше с другите, като с призраци. В други моменти й се струваше, че случилото се няма никакво значение и си казваше, че всичко това е глупост, а тя е една малка глупачка.

Една вечер, месец след това получи позвъняване.

-Имам нужда от теб.

В първите секунди Марина не знаеше какво да отговори.

-Тук ли си? Чуваш ли ме?

-Да....

-Трябва да се видим.-настояваше гласът му.

-Сигурен ли си?

-Да! Много ми липсваш.

-Може би утре...след работа.

-Добре, ще те чакам на нашето място.

Тя се запъти към мястото на срещата и усещаше как сърцето й ще изхвръкне. Пак се беше превърнала в малкото влюбено момиченце, което беше готово да се отзове при първото подсвирване.

Той стоеше и чакаше. Като я видя върху лицето му се разля голяма усмивка.

-Знаех, че ще дойдеш!

-Така ли?

   Беше решила да се държи по-дистанцирано, но всичко се провали веднага щом го видя. Както винаги той започна да й обяснява как се чувства, как само тя би могла да му помогне и колко ценна е за него. И нито дума за друга жена. Все едно никога нищо не се е случвало. Полъгана, Марина отново се завъртя около него, както пеперуда около пъстро цвете, което изпуска силен аромат. И наистина за нея се отнасяше изразът, че любовта е сляпа. Колкото и да се мъчиш да прогледнеш в даден момент, сякаш върху съзнанието ти е спуснат някакъв воал, и ти не можеш да реагираш адекватно.

     Следващите две седмици преминаха като в сън. Старото и щастливо време, когато двамата бяха заедно се беше върнало. Марина се оглеждаше сутрин в огледалото и очите й грееха. Две седмици. Две прекрасни, неотразими седмици. Но всяко нещо има своя край, дори и най-хубавите неща. Даже те бяха най-краткотрайни. Мигнеш и те вече са изчезнали в безвремието, сякаш са били някакъв сън. И най-тежко е когато се събудиш и се озовеш в действителността.

     Марина и две нейни приятелки бяха излезли един следобед до ново заведение в центъра. Бяха се разположили на една масичка и отпиваха от кафето си, когато приятелката й Росица посочи съседната маса.

-Това не е ли Михаил?

Младата жена се извърна и погледът й засече това, което не й се искаше да види. Русокоса мадама седеше до нейния приятел, а двамата изглеждаха невероятно близки по между си.

Марина разля кафето си и пребледня. Не каза нищо. Момичетата до нея я изгледаха съжалително.

-Не мога. Тръгвам си.- Тя метна през рамо чантата си и бързо излезе навън.

От съседната маса се разнесе лек смях. Май само седящите на нея не бяха видели как едно разплакано момиче напуска заведението.

     Марина вървеше по улиците и имаше чувството, че около нея стените се свиват. Сякаш вървеше в тунел. Не виждаше нищо пред себе си. Само искаше да се прибере по-бързо. Възможно най-бързо да се скрие от себе си, от другите, от света. Чувстваше се предадена, излъгана. Отново. За миг видя как се пропуква и се разпада едно красиво огледало, в което беше виждала себе си и още някой. И това огледало за минути беше станало на малки късчета, посипали се по земята и които никога повече нямаше да могат да бъдат залепени. Беше хранила сърцето си с илюзии.

    Преживя твърде трудно нощта, както и следващите няколко дни. Добре, че бяха приятелките й, които не я оставиха сама. Ходеше почти скапана на работа и гледаше по-бързо да мине работното време и да се тръшне вкъщи на леглото.

     Месец по-късно в службата й имаше парти. Бяха се събрали много хора, включително и външни. За първи път от доста време Марина се облече по-елегантно и стилно и отиде с желание там. Забавлява се, танцува, дори се шегуваше.

-         А сега ще ви представя новия завеждащ отдел. - прозвуча в салона.

Всички се обърнаха. В залата влезе елегантно облечена фигура. Марина изтръпна. Познатата походка, познатата усмивка. И... вечерта за нея свърши.

    Не усети кога се прибра. Само видя ръцете си, които извадиха куфара й. Трябваше да направи нещо за себе си, иначе рискуваше порочния кръг да се завърти отново. Не искаше да бъде повече жертва нито в своите очи, нито в очите на другите.

На другия ден си взе месец неплатен отпуск и реши да замине.

    Пътят се стелеше и минаваше покрай нацъфтели житни поля, редуващи се с поляни и гори. Очите на Марина жадно поглъщаха цветовете. Не, тя не бягаше. Тя имаше право на друг живот. Имаше право да бъде щастлива, да бъде обичана. Някъде. На друго място. И щеше да бъде. Заради това, което тя самата беше.