Колата се стрелкаше напред по шосето и оставяше километрите зад гърба си. Марина напускаше града и с него и своето минало. Искаше да бъде далеч, колкото се може по-далеч. Да се откъсне, да забрави. Искаше да прекъсне нишката, свързвала я някога с това място, с този град, с този човек. И това беше начинът. Единственият.
Не се сбогува с никого. Просто натовари багажа си на Голфа, заключи апартамента и тръгна. Не знаеше кога ще се върне. Може би след месец, след два или дори повече.
С крайчеца на окото си погледна сивия нисък блок, в който живееше. Един оранжев котарак прибяга покрай стената с вдигната опашка, сякаш единствен той й казваше „довиждане”.
Заминаването й можеше да се тълкува като бягство от проблемите, но нейното беше нещо повече от проблем. Беше нещо, с което не можеше да се пребори. Чувство, което продължаваше прекалено дълго време. Беше обсебващо, поглъщащо, унищожаващо. Не искаше да се чувства така. Не, не заслужаваше.
Началото беше прекрасно. Беше точно преди две години. ...