16.
Божо също не се паникьоса. Веднага щом видя врагът ни, той се обърна бързо към мен.
- Да се разделим – изкрещя той. – тръгни към другият край на покрива.
Понечих да протестирам, но нямаше време за спорове.Не исках да го изоставям за нищо на света, но какво можех да направя на този проклет покрив. Какво можеше да направи и той. Марсчо щеше да ни докопа и схруска като бисквитки. А така разделени и тичащи в различни посоки имахме по-голям шанс. Поне един от нас можеше да оцелее.
Нерешително тръгнах настрани, докато Божо хукна към мястото, откъдето бяхме дошли. Нашето разделяне видимо обърка Марсчо. Изглежда очакваше да хукнем заедно и сега обърквахме плановете му. По противното му лице мина сянка на колебание и той изгледа набързо и двама ни. За миг хищните му очи се загледаха в мен. Устоях на погледа му, но продължих да вървя заднишком към ръба на покрива и стената до него. Сърцето ми ускори своя ритъм, а тялото ми се приготви за бягане. На другият край, без да се обръща, Божо тичаше с всички сили и вече почти достигаше стената.
И до днес не съм сигурен как точно Марсчо взе своето решение. Може би беше последвал инстинктите си. Бягащата плячка винаги беше предпочитание в света на хищниците. А може би просто всичко се оказа съдба. Съмнявах се моят поглед да го беше изплашил.Въпреки това продължих да го гледам в очите и да вървя бавно назад, когато той отмести поглед от мен. Тялото му се изпъна напред и подгони Божо.
В първият момент по цялото ми тяло премина вълна от облекчение. След това обаче дойде ужаса. Защото без Божо, аз и Катя бяхме загубени. Дали проклетото копеле осъзнаваше това. Дали беше разбрал по някакъв начин, че именно момчето, което подгони беше причината на тази планета все още да има живи хора.
Не знам, но изборът му предопредели съдбата на всички ни.
Не послушах Божо. В момента в който Марсчо го подгони, аз спрях да отстъпвам. Хукнах напред и несъзнателно приведох тялото си.
Божо скочи върху скалата и бързо започна да слиза надолу. Марсчо също се озова върху нея, но вместо да го последва, просто потъна в земята. Приличаше на крокодил, който се потапя под вода и вече не се знае къде ще изплува.
Достигнах ръба и се поколебах за миг. Дупката, в която беше изчезнало чудовището вече почти не съществуваше. Сега можеше да е навсякъде. Страх ме беше дори да докосна скалата. Пък и при слизането можех да съборя пръст върху другаря си. Но не можех и да остана тук като ням зрител. Взех решение да сляза надолу. Ако стигнех благополучно земята можех да опитам да обстрелвам чудовището с камъни. То едва ли щеше да остави плячката си, но поне можех да го разсея. Друго не ми дойде на ума тогава. Пък и колко различни избори имах.
Божо почти беше достигнал земята, когато над главата му се отвори голяма дупка. Марсчо подскочи от нея и затвори челюстите си, където преди само миг беше главата на Божо. Той обаче загуби равновесие и падна надолу. Приземи се по задник и се претърколи един път назад. Ударът беше силен и неволно въздъхнах, но той бързо се изправи на крака и с всички сили се затича отново. Оказа се кораво момче. Височината от която падна не беше малка. Марсчо отново се показа от скалата и челюстите му грозно хлопнаха. Той набързо се огледа и щом видя, че жертвата му вече не е там с елегантно движение изскочи от дупката. Тялото му тежко се пльосна на земята, но също така веднага се изправи. С бързи движения последва бягащия човек. Над земята не беше толкова бърз, колкото под нея, но все пак започна да намалява преднината на Божо.
С рязък скок се хвърлих върху скалата и започнах да слизам надолу. На два пъти едва не се подхлъзнах, но успях да се задържа.Скочих върху земята и бързо се огледах. Сърцето ми блъсна силно няколко пъти и аз неволно се хванах за гърдите. Вместо към станцията, Божо бягаше към ракетата с която бяхме дошли. Какво правеше? Досега вече щеше да е достигнал огромната врата на входа на сградата. Марсчо го следваше неумолимо и беше стопил доста от преднината му.
Изкрещях силно и хукнах към тях. Молех се чудовището да ме чуе по някакъв начин, макар скафандъра да ми пречеше. Молех се по някакъв начин да му отклоня вниманието и моят приятел да успее да се скрие в ракетата. Тичайки грабнах един малък камък и го хвърлих напред, но не улучих нищо.
Божо достигна ракетата и отвори вратата за влизане. Влетя вътре и я остави отворена.
Устата ми пресъхнаха, а сърцето му отново блъсна силно в гърдите ми.
- Божоооо- изкрещях аз – затвори яяя.
В този миг Марсчо влетя през отворената врата и изчезна навътре.
Изхлипах и в същият момент се спънах. Тялото ми се просна напред и само здравия скафандър ме спаси от наранявания. Изстенах и от очите ми бликнаха сълзи. Примижах с очи да ги прогоня и не повярвах на това, което се разясни пред мен.
Вратата отново започна да се затваря. Зяпнах от изумление. Очаквах чудовището да изскочи от нея с окървавена уста, но нищо такова не се случи. Вратата се затвори и намести, херметизирайки ракетата.
Едва сега осъзнах всичко. Божо нарочно не беше тръгнал към станцията, ами към ракетата. Беше се надявал чудовището да го последва и по този начин да го затвори в капан. Жертвайки себе си.
- Неееее – изревах аз от ярост и безсилие.
- Съжалявам, Тони – гласът на Божо проехтя в шлема ми. – толкова хубаво стана, че подгони мен. Ти нямаше да можеш да го затвориш.
Дишането му беше разпокъсано и с хрипове. Изглежда здравата беше тичал и едва сега си поемаше дъх. Гласът му нямаше и следа от страх или напрежение. Чуваше се и някакъв приглушен рев. Недоволният Марсчо може би осъзнаваше, че е в капан.
- Какво правиш? – успях да кажа само и отново сълзите напълниха очите ми. Не можех да ги избърша, но този път те отказаха да спрат толкова лесно.
- Всъщност се получи гениално, Тони. – продължи да кънти в ушите ми гласът на Божо – това го обмислях от сума ти време. Първоначално мислех да опитам да го примамя тук с месо от нашите запаси. И ако не се хванеше, тогава щях да стоя на пост и да се моля да ме последва вътре. Ето, че мечтите ми се изпълниха, макар и по друг начин. Най-сетне е наш.
- Но и ти си в капан, Божо! – изкрещях аз – ракетата няма друг изход. Всичко е запечатано здраво. Няма да можеш да излезеш оттам, без да го пуснеш.
- Не мисля и да излизам, Тони – отново същият равен тон. Стори ми се,че дори долавях нотки на радост в него.
- Къде си точно сега? – попитах – да опитаме да те измъкнем?
- Сега съм в малката стая, където може да се управлява ракетата. Марсчо е от другата страна, където пътувахме ние и прекарахме шест месеца. Удари веднъж по вратата, но сега усети, че е в капан и се отказа. Според мен търси място, откъдето да излезе. Още не знае обаче, че такова няма. Спипахме го, Тони. Спипахме кръвожадното копеленце.
В този момент двигателите на ракетата заработиха и светнаха в оранжево.
- Какво правиш, Божо? – панически извиках отново аз. – изгаси двигателите. Ракетата ще излети.
- Именно. Това е последното нещо, което трябва да направя.
Бавно се надигнах от земята и този път силно започнах да мижа с очи. Сълзите се разсеяха и образът пред мен отново стана ясен. Бученето от двигателите се увеличаваше. Огромната врата на ракетата потрепери и ми се стори, че металът съвсем леко се изкриви навън. Марсчо се опитваше да избяга.
- Не излитай, Божо – гласът ми трепереше неконтролируемо. – нямаш почти никакво гориво. С Катя ще разбием носа на ракетата и ще те извадим оттам.
- С какво ще го разбиете – тук той наистина се засмя и това ме ужаси още повече – с крачетата на леглата ли? Или с консервите от боб?
Двигателите вече работеха на пълна мощност. Звукът ставаше все по-силен и по-силен, а отдолу започваха да се образуват гъсти облаци.
- Недей – пророних аз и стиснах юмруци от гняв и безсилие.
- Няма друг изход, приятелю – този път гласът на Божо също трепна. – не мога да оставя това същество просто затворено. То е живяло сума ти години. Рано или късно ще успее да разбие отнякъде вратата и да излезе. А така ще го изпепеля и ще го убия. И дори тогава да не умре, в което силно се съмнявам, повече няма да може да прави бели.
- Как ще го изпепелиш, приятелю? – проплаках отново аз, макар че дълбоко в себе си осъзнавах какво ще направи.
В този миг мощността на двигателите достигна крайната си точка. Облаците дим обгърнаха ракетата. Тя бавно се отлепи от земята и потегли нагоре. За миг леко се килна, но веднага след това се стабилизира.
- Грижи се за Катя, Тони – гласът на Божо вече беше по-тих, сякаш връзката се губеше – съжалявам, че ви вземам запасите, но в другите три ракети има още и няма да умрете от глад.
Рухнах на колене и загледах как ракетата се отдалечаваше все повече и повече. Смъртта висеше над главата му, а той продължаваше да мисли за нас.
- Никога не съм познавал човек като теб – гласът ми стенеше. – никога не съм имал по-добър приятел от теб.
- Аз също – гласът му се чуваше съвсем слабо – толкова Ви обичах, момчета. Простете ми.
Чу се пращене и усетих как връзката е прекъсната.
Останах на колене и проследих с поглед полета на ракетата. Пред очите ми се разкриваше постепенно неговият последен план. И за последен път признах със скръб, че планът му беше гениален.
Ракетата скоро се превърна в сребърна точка. Но вместо към открития космос тя се насочи към най-близкият спътник на Марс – Фобос. В този час тя все още се виждаше на небето и нейната близост създаваше илюзията, че можеш да протегнеш ръка и да я хванеш. Горивото й със сигурност щеше да стигне до там. И да остане значително количество от него в резервоара.
Ракетата се носеше уверено към спътника, превръщайки се във все по-малко и по-малко сребристо петно. Вряза се в повърхността и в същият миг избухна в огромно оранжево-жълто кълбо. Огромната експлозия за миг заприлича на огромен балон, но след това бавно започна да се разсейва.
- Божо – тихо казах аз, опитвайки да установя връзка.
Но вграденото радио в шлема ми мълчеше. Бавно осъзнавах, че никога повече няма да чуя гласа му. Беше си отишъл завинаги, взимайки и Марсчо със себе си. Отново паднах по корем на земята и заплаках. Цялото ми тяло се тресеше, а крайниците ми потрепваха.
Радиото в шлема ми изпращя. В един безумен миг помислих, че това е Божо, но леденият глас на директора на Корпорацията нахлу в ушите ми.
- Какво правите?
Гласът му приличаше на писък на жена, току що осъзнала, че мъжът зад нея в тъмната уличка е сериен изнасилвач.
- Какво направихте, мръсни, проклети, жалки нищожества? – писъкът се усили – осъзнавате ли изобщо какво направихте току що?
- Хванахме шибаната ти Корпорация за топките – изграчих през сълзи аз и изключих връзката.
Нямах сили да споря с него. Всеки живееше в свой свят и си мислеше, че той е най-съвършен във вселената. Понякога обаче личните светове се разпадаха. С гръм и трясък.
© Джон Лейзър Все права защищены