Китайско червено

Бяха странна двойка. Той голям, сдържан и уравновесен. Тя емоционална, разпиляна и неуверена. Тя харесваше такива мъже. Умни и мъжествени отвътре. Той в нея-това, което нямаше, но най-много естествеността. Трудна беше тяхната любов. Беше минала през много изпитания. Това я направи скъпа за тях. Имаше история. Плътност. Но колкото и да се обичаха, толкова и се караха. Последното беше хубаво, защото скандалите завършваха със безумен секс.

,,Обещай ми - беше му казала - че никога няма да заспиваме скарани. Ще се редуваме в поканите за сдобряване. Нека бъде по вътрешно усещане, без да броим,, Тогава той разбра, че тя наистина го обича. Спомни си, че малко се уплаши. Не беше сигурен дали може да живее с нея. А между думите й той видя именно това. Тя копнееше за къща на приземен етаж, в чийто интериор да преобладава бежовото. Искаше джип с гума на гърба и ирландски сетер, който да скача от него, да бяга до къщата и да чака да му отворят. Казваше, че няма амбиции за себе си. Искаше само да се грижи за него и неговото щастие.

,,Искам да гладя ризите и панталоните ти, да ти приготвям пет степенно меню и да идвам в обедната ти почивка заа... десерт,, при което се усмихваше свенливо и в същото време виждах дявола в нея. Тя беше ненаситна. Постоянно искаше нещо. Не, не нещо. Само любов.

,,Искам да ми се обаждаш по телефона, за да чувам гласа ти, да ми казваш, че ме обичаш, но... най-много искам да чуя ,,След малко съм вкъщи,, защото пеперудите в стомаха ми са най-силни, когато знам, че след мигове ще отвориш вратата,, Питах я не иска ли нещо за себе си, да се развива, нямаше ли да й омръзне да стои само вкъщи. А тя ми казваше, че всичко, което иска съм аз. ,,Е, понякога може да рисувам и да подарявам картините си на хора, които ги харесват,,

Карахме се за дребни неща. Работата ми беше натоварена, напрегната. Понякога забравях да ѝ се обадя или излизах с приятели без да я предупредя. И тя изпадаше в паника. Сякаш всеки неин дъх зависеше от мен. Това беше много натоварващо. Като се замисля... защото ме задължаваше. Задължаваше ме винаги да бъда на ниво, да се страхувам да не я разочаровам. Този страх беше толкова силен в мен, и продължаваше толкова дълго, че съм го игнорирал явно по някое време.

И неосъзнато за мен се беше превърнал в нещо което дразни. Тя не беше глупава. Странното беше, че виждаше грешките си, но ги повтаряше. И когато сгафеше някъде се чувстваше уязвима. Затваряше се в себе си и притихваше. Като ранено животно, което ближеше раните си. После ми обясни, че са били моите рани, защото аз съм бил вътре в нея. Не я разбирах. Много сложна беше понякога, а друг път не разбираше елементарни неща.

Всичко започна, когато отиде да помага в някаква организация. Там говореше с жени подложени на домашно насилие. Помоли да я преместят в онзи сектор, където травмите бяха емоционални. Физическите не можа да понесе. Сякаш другите можеше. Носеше вкъщи съдбите на всички жени, с които говореше. Плачеше на рамото ми вечер и изживяваше всичко като свое. Отслабна, смали се. Постепенно забравяше едно по едно от задълженията си вкъщи. Да не говорим, че не бяхме правили секс от Коледа.

Казвах си, че не съм такъв. Не бях я чакал толкова дълго, за да я омърсявам с ниското ниво на тези ми плътски нужди, но... По дяволите! Исках я! Исках я отново под мен. Стенеща, извиваща се, мъркаща... Да виждам как разстваря бедрата си без срам, дори на дневна светлина и на мен не ми оставаше нищо друго, осван да запълня празнината между тях с лицето си. Как гали гърдите си, докато я чукам, а после смуче пръстите си и ме гледа в очите. Помня, че в един от тези пъти размазах яркото й червило с палеца си.

И го отнесох от ъгълчето на устните й по брадичката. Направих го много бавно, докато я гледам в очите. Очите... от които тогава се търкулнаха сълзи. Тя винаги плачеше, когато е щастлива. После изпищя. Беше толкова нечаквано и така ме стресна, че направо онемях. Доста след като се успокои ми каза, че било от силните чувства, за които не намерила място в себе си.

Центърът, в който ходеше се разрасна. Искаха вече да ѝ плащат и да я вземат на договор. Не само това. Бяха я избрали за шеф на отдела. Знаех какво означава това. Аз просто щях да я загубя. Щяхме да се караме все повече и накрая всичко щеше да се развали. Та, тя не се хранеше, не спеше, изживяваше всичко прекалено силно. Всяка една жена, на която помагаше присъстваше в къщата ни. Казах й, че искам да се разделим и се изнесох на хотел. Тя не каза нищо.

Само мълчеше и плачеше. След две седмици беше събитието по назначаването й. Щеше да се състои на прием в изискан ресторант. През тези седмици не бяхме се чували. Не й се обадих, но тя също. Виждате ли? А ми казваше, че сме щели да се редуваме в сдобряването. Мислех си, че всичко наистина е свършило. Любовта й към мен беше толкова голяма, че не й стигаше да я дава само на мен. Тя искаше да помага на хората. Беше ме заменила с тях.

Или пък не? Този въпрос изникна в съзнанието ми толкова ненадейно, че махнах с ръка и не му обърнах внимание. Но той се оказа доста нахален! Светваше в съзнанието ми като червен китайски фенер. ,,Китайско червено е,, отговори ми тя, когато я попитах за цвета на червилото й. Или пък не? Или пък не? Подскачаше като топче от пинг понг!

Вината беше някъде в мен. Какво не ми достигаше, за да си го призная? Какво ме беше заслепило, за да не го видя? Лежах самотен на огромното хотелско легло и ровех в себе си като плъх в контейнер за боклук. Страхът. Страхът да се предам на една жена. Дори и на жената, която беше всичко за мен. А може би точно затова. Страхът да не й омръзна и да си тръгне, страхът да не я разочаровам. И най-вече страхът, че не знаех дали съм това, което тя виждаше в мен.

Той и само той ме караше да се дърпам, когато ме целува, когато е твърде обичлива, когато искаше да имаме дете. Не исках да се предам. Разхилих се. А за кого ли се пазех? Намерил отговора вече се успокоих. Сега трябваше да реша какво да правя. Денят наближаваше, а аз още нямах решение. Не спирах да мисля, но колкото повече мислех толкова по-лошо ставаше. Знаех, че просто трябва да отида там. Това беше сигурно. Но какво трябваше да направя не знаех.

В навечерието на шибания ден вече бях кълбо от нерви. Облякох някакъв костюм и излязох. Тръгнах пеша до ресторанта. Надявах се решението да ме удари по пътя. Беше последната ми надежда. ,, Не се учи преди изпит, нали знаеш,, чувах гласа на майка ми, когато бях студент, но отново не го послушах. Ресторанта се намираше на първи етаж от изискан хотел. Прозорците му бяха огромни и всеки минувач можеше да се наслади на семплият, но стилен дизаин.

Стилен ли? Глупости! Бяха налели маса пари и това беше видно от монограмите по салфетките от лен, та до униформите на персонала. Видях я! Трепереше като лист. Познавах я, колкото и да се преструваше. Беше облечена в бежова рокля. Косите й бяха прибрани назад, само няколко немирни кичура бяха излезли, сякаш да напомнят, че е заключила някъде в себе си онази бунтарка и страст и беше облякла тази нелепа бабешка рокля, само защото не можеше да понесе силата от любовта си.

Погледнах лицето й. И тогава го видях. Отговора дойде толкова светкавично, че чак се уплаших. Когато имаш решение трябва да действаш бързо, защото магията не чака. Хванах такси и отидох в първия бижутериен магазин. Върнах се и отново застанах пред прозорците. Тя вече държеше реч пред всички. Сигурно благодареше за оказаната чест и бля бля холивудски глупости. Нахълтах решително и бързо. Спрях на метър пред нея само за миг, за да й дам възможност да свикне с мисълта. Тя ме видя и не можа да продължи с речта си. Усещах как всичко в нея детонира етаж по етаж и тя се превръща отново в моята перушинка...

Хората започнаха да шушукат, гледаха ту мен, ту нея. Приближавах се към нея бавно, носейки кадифена кутийка в ръцете си. Дочух одобрителни възклицания и много трудно успях да подтисна усмивката си. Гледах само устните й. С цвят на китайско червено. А тя гледаше кутийката. Когато стигнах до нея й я подадох, а хората избухнаха в екстаз и започнаха да ръкопляскат. Тя посегна с треперещите си ръце и я отвори.

Беше празна. Изненадата, която се изписа на лицето й накара всички да млъкнат. Тогава посегнах към устата ѝ. И размазах червилото й с палеца си. Направих го бавно. Много бавно, размазвайки го от ъгълчето на устните й до брадичката.

- Сега вече си си ти - казах ѝ - И аз ще те чакам вкъщи.

Тръгнах си бързо без да се обръщам. Прибрах се в къщата ни и зачаках. Бях й напомнил, че ме обича прекалено силно. Сега тя трябваше да вземе решение. Не ми казвайте, че съм егоист! Не исках да се махне от този център, само заради себе си! Той вредеше и на нея! А какво щеше да прави, когато имахме деца? При тази мисъл се стреснах. Явно съзнанието ми или нещо вътре в мен знае повече, отколкото аз знаех.

Седнах на любимото си кресло и зачаках. Поглеждах часовника си през пет минути. Защо ли това време минава толкова бавно, когато го чакаш и толкова бързо, когато... Кучето дойде и ме облиза по ръката.

- Здрасти, Джери! Беше ли послушен, докато ме нямаше?

Джери джафна два пъти и си отиде по свои задачи. ,,Обича ме,, помислих си аз. ,,Глупости!,, обади се някой в главата ми. ,,Кучетата винаги лаят, когато чуят да ги викаш по име,, Вечерта пъплеше по перваза на сърцето ми като същински охлюв. И все пак вече беше доста късно. Ако трябваше да дойде, вече трябваше да е тук.

Станах и си налях питие. После второ. Надявах се уискито да приспи страховете ми. Но вместо това то оголи душата ми. Направи го бавно и постепенно като събличаше от мен всичко излишно. Когато погледнах вътре видях цвят на китайско червено. Видях дантелените й гащички прострени на въжето и как слънчевите лъчи преминаваха през тях. Видях я как рисува, захапала едната четка в устата си и изпаднала, сякаш в транс.

Видях я как готви, застанала пред печката, как се сгушва на рамото ми, премятайки крак връз мен. Как излизахме вечер и ходехме на брега на морето... и аз я гонех, а после падахме в пясъка и... Беше третото ми питие, когато вече разбрах, че няма да дойде. Тогава страхът ме прониза с цялата сила, на която беше способен. Страх ли беше това наистина? Защото страхът не боли.

А мен ме болеше.

Нима болката също не беше его? Значеше ли това, че не я обичам?

Че просто искам да стане на моето?

Оставих чашата си на масата и станах... Джери дойде и захапа крачола на панталона ми.

- Какво искаш, момче? Остави ме, тръгвам си... Тя няма да дойде... Но той продължи. Тогава се сетих, че трябва да го изведа. Взех каишката, сложих му я и излязохме.

Тя седеше на предните стълби пред къщата. Аз изпуснах каишката и той се хвърли върху нея. Започна да я ближе, да лае и да скача. Наведох се да го взема, тогава той облиза и мен. По лицето. След което, сякаш премлясна. Тогава осъзнах, че е облизал сълзите ми. Седнах до нея на стълбите. Тишината беше тежка и лека едновременно. Напипах в джоба си остатъка от кадифената кутийка и го сложих на земята между нас. Тя се престори, че не го вижда. Джери се спусна към него и миг преди да го вземе с уста, тя го вдигна и го сложи на пръстта си. Знаех, че трябва да кажа нещо. Знаех, но... думите летяха и се блъскаха в мен, оплитаха се и се разплитаха и после пак се оплитаха. Коя от всичките да избера?

Тя понечи да стане...

- Обичам те -изръсих- Аз... аз... винаги съм те обичал.