Точно в десет часа без пет минути пред централния вход на клиниката паркираха едновременно два автомобила. Единият - черен лъскав джип, със затъмнени стъкла, бе закован с елегантно предно паркиране. Другият - очукан червен голф, най-малко десетгодишен, на който шофьорът му дълго се тутка как да го паркира на задна скорост. От джипа енергично слезе д-р Слънчев - психотерапевтът на виповете. Беше висок, около четиридесетгодишен светъл мъж, облечен в спортно-елегантен стил, носеше черни слънчеви очила. Имаше нещо нахакано в него. От голфа се измъкна д-р Ведрев – психотерапевтът на анонимните влюбени. Ведрев беше симпатяга, среден на ръст и винаги усмихнат. Двамата си кимнаха бегло, колкото да не е без хич. Не че не се познаваха, всъщност двамата се познаваха повече от двадесет години. Бяха в една студентска група, заедно завършиха медицина. Ведрев беше кореняк софиянец, живееше в стара кооперация в центъра. Слънчев дойде някъде от провинцията, в началото живееше на квартира. Сега и дяволът не знаеше къде живее Слънчев.  Някога те се движеха в една орбита, бяха не само състуденти, но и първи приятели. Дори четяха заедно за изпити, които после успешно поливаха. Ведрев обичаше да ходи на гости в квартирата на Слънчев, там винаги беше интересно, идваха разни колежки, Слънчев умееше да ги омагьосва, обичаше лакърдиите и беше винаги единственият свидетел на най-невероятните случки.  Ведрев живееше с възрастните си родители и нямаше възможности да прави чести купони, освен когато майка му и баща му ходеха на вилата в Банкя. Бяха незабравими години. Ведрев си припомни как веднъж отиде в квартирата на Слънчев да ходят заедно на кино, но малко след това една от най-готините колежки на випуска звънна на вратата. Слънчев я видя през шпионката, върна се в стаята, където го чакаше Ведрев и му заповяда да се скрие в гардероба с тон – сега и веднага. Ведрев не му мисли много и седна върху някакви пожълтели възглавници без калъфки в почти изпразнения гардероб на хазяйката. Слънчев наду до дупка радиото с някакви игриви селски ръченици, нямаше време да избира станция и чак тогава отключи на колежката. Ведрев ги наблюдаваше като на кино през дупката на гардероба, а леглото беше точно отпред. Колежката понечи да търси друга станция, но Слънчев я пресече и каза, че обичал точно такава музика и то силно, когато бил сам, колежката го изгледа озадачено. Слънчев се страхуваше Ведрев да не се разкашля в гардероба. Мими, така се казваше хубавата колежка, попита къде е Ведрев, защото звъняла у тях и майка му казала, че бил тук. Ведрев за малко да се разкашля от вълнение, а Слънчев смутен ù каза, че му се налага спешно да излиза, защото щяла да идва сестра му на гарата и трябвало да я посреща. Мими го погледна особено, никога не е ставало въпрос, че Слънчев има сестра, но нямаше как, без желание тръгнаха навън. После Слънчев се  нарече да се върне за нещо, отвори вратата на гардероба и каза на Ведрев:

-         Имаш ли някой лев да ми дадеш назаем, че нямам нищо, аз ще я разходя малко, а ти се измъквай, утре ще се видим на лекции.

     Завършиха медицина и после пътищата им се разделиха. Ведрев се ожени за филоложка и им се роди дъщеря. Слънчев се ожени за колежка, малко по-голяма от него, дъщеря на някакъв професор. Слънчев също имаше една дъщеря. Един ден слънцето изгря специално за Слънчев и повече не залезе за него. Слънчев беше име в медицинските среди и по-точно беше известен като най-добрият психотерапевт. Хората се впечатляваха от бляскавата му биография - специализирал в Щатите, в германски и швейцарски клиники, името му на рецензент блестеше в научни трудове, участваше активно на международни конгреси и семинари, медиите и прожекторите го обичаха. Слънчев отдавна се беше преселил в слънчевата система, докато Ведрев не можеше да се откъсне от земното притегляне. С годините Слънчев се промени, беше станал мълчалив и потаен. Ведрев ведро въздъхна. Колкото повече Слънчев се приближаваше към слънцето, толкова по-високи слънцезащитни фактори му се налагаше да използва – черни стъкла на джиповете, черни очила, дори и личният живот му беше покрит в тайна.

     Двамата бяха еднакво добри в професията си.  Ведрев също ходи на някакви специализации в чужбина, доста  по-кратки в сравнение с тези на Слънчев и не чак толкова далечни, но в замяна на това имаше много по-голям практически опит от него.  Ведрев не беше от хората, които бяха недоволни от живота, не мрънкаше, че светът е несправедлив. „Напротив – мислеше си Ведрев – много е справедлив този свят. Има толкова много справедливости – ето, времето е най-справедливо, тик-така еднакво за всички, болестите са справедливи – важат еднакво за всички, не са корумпирани” – но тази справедливост на болестите много не му се нравеше, предпочиташе справедливостта на Любовта. Да, Любовта за д-р Ведрев беше най-справедливата от всички справедливости на света – не признаваше пол, възраст, граници, пари, богатства. Имаше обаче някаква особена връзка между парите и любовта. Някак си любовта уж не вървеше с парите, но свършеха ли парите, свършваше някак си и любовта. В края на краищата всичко опираше в този живот до късмет, а най-големият късметлия  на земята беше д-р Слънчев.