Точно в десет часа без пет минути пред централния вход на клиниката паркираха едновременно два автомобила. Единият - черен лъскав джип, със затъмнени стъкла, бе закован с елегантно предно паркиране. Другият - очукан червен голф, най-малко десетгодишен, на който шофьорът му дълго се тутка как да го паркира на задна скорост. От джипа енергично слезе д-р Слънчев - психотерапевтът на виповете. Беше висок, около четиридесетгодишен светъл мъж, облечен в спортно-елегантен стил, носеше черни слънчеви очила. Имаше нещо нахакано в него. От голфа се измъкна д-р Ведрев – психотерапевтът на анонимните влюбени. Ведрев беше симпатяга, среден на ръст и винаги усмихнат. Двамата си кимнаха бегло, колкото да не е без хич. Не че не се познаваха, всъщност двамата се познаваха повече от двадесет години. Бяха в една студентска група, заедно завършиха медицина. Ведрев беше кореняк софиянец, живееше в стара кооперация в центъра. Слънчев дойде някъде от провинцията, в началото живееше на квартира. Сега и дяволъ ...