Празнично украсената зала на библиотека „Марциана” беше изпълнена с хора, дошли за официалното откриване на изложбата, посветена на магията, алхимията и науката. С малки изключения тук бе събран управляващият елит на Венеция, шефове на различни културни институции, представители на местния бизнес с техните елегантно облечени половинки. Директор Зорзи блестеше в закупения специално за случая нов костюм, гарниран с ярко златиста вратовръзка. Той сновеше между официалните гости, а усмивка, която бе надянал върху лицето си, не слизаше нито за миг от него. Първоначалните му опасения, че шокиращото убийство на банкера Краньоти ще помрачи по някакъв начин откриването на изложбата, изобщо не се оправдаха. Естествено всички бяха добре запознати с трагичната новина и нямаше как да не е така. Снимката на Краньоти можеше да се види на първите страници на всички вестници, а телевизионните канали не спираха да коментират смъртта на банкера. Разбира се, това беше причината и за настойчивото ухажване на началника на полицията от страна на репортерите, които се мъчеха да измъкнат някакви пикантни подробности около започналото разследване. Сервитьори предлагаха чаши с шампанско на гостите, които пък от своя страна си бъбреха оживено за живота в островния град. Чакаше се само появата на кмета, който по програма трябваше официално да открие изложбата.

Лука също гледаше да е близо до шефа си. Но дискретно, така че ако се наложи веднага да може да откликне на някакъв внезапно възникнал проблем. Слава Богу такъв все още нямаше и всичко следваше нормалния си ход за подобен род светски събития. Освен това Лука нямаше избор и затова също се беше пременил в най-хубавия си костюм. Не искаше да дразни шефа си, който не пропусна да му напомни да не идва в обичайното си ежедневно облекло.

Откъм входа настъпи оживление, заблестяха светкавици на фотоапарати. В залата влезе кметът на града. Директор Зорзи се втурна, за да посрещне първи важната особа. Лука бавно тръгна след него, за да спази инструкциите и да бъде наблизо. Нямаше нужда да проследява посрещането на кмета, тъй като беше запознат до болка с театралните похвати на своя началник. А те извираха от неизчерпаемия му арсенал от любезности, подбирани с години, точно за такива важни случаи. Така че Лука предпочете да се вгледа в лицата на гостите наоколо, също заинтригувани от появата на първия управител на Венеция. Бяха все заможни хора, с живи и проницателни очи, които не пропускаха и най-малката подробност от онова, което ставаше около тях. Докато местеше поглед от лице на лице Лука забеляза две физиономии, които изобщо не се вписваха сред останалите гости. Принадлежаха на двама мъже, мярнали се за секунди зад свитата, образувала се около кмета. Той фиксира за миг двата неясни образа и може би бързо щеше да ги забрави, ако не беше една незначителна подробност. И двамата носеха на главите си еднакви малки черни кепета. В следващия миг в съзнанието на Лука изплува споменът за разговора на стълбището между Анджело и неговия помощник Сержо след огледа у апартамента на Краньоти. И по-точно за сведенията на чистачката, че двама типове с черни кепета и бели костюми са се навъртали неколкократно около сградата. Точно така, сети се той. Чистачката ги беше оприличила на дон Кихот и Санчо Панса. Наистина, като че ли едната физиономия видимо стърчеше над другата. Почти интуитивно уредникът започна да си пробива път към изхода. Дори не кимна към началника си, когато мина покрай него, а с бърза крачка навлезе в преддверието. Огледа малцината хора, стоящи там, но двете фигури не се виждаха никъде. Почти тичешком се втурна надолу по широкото извито стълбище и след няколко секунди попадна в дългата зала на археологическия музей. Взря се в дъното й, колкото да види как две фигури в бяло тъкмо я напускаха. Лука носеше очила за коригиране на далекогледство и астигматизъм, които го мъчеха от няколко години. Но този път със сигурност можеше да се закълне в това, което видя. Той хукна напред, преминавайки с пълно безразличие покрай шпалира от статуи, подредени от двете страни на залата, като гледаше да не се блъсне в някой от посетителите, които учудено извръщаха поглед след бягащия мъж. По средата на залата Лука изведнъж спря. Осъзна, че точно сега не можеше да си позволи да напусне сградата. На всяка цена трябваше да присъства на официалното откриване на изложбата, което може би вече бе започнало. В съзнанието му изникна и сърдитата физиономия на директор Зорзи и това допълнително охлади ентусиазма му. Уредникът разхлаби вратовръзката, без колебание прескочи ограничителното въже пред статуите и застана пред един от прозорците с изглед към площад „Сан Марко”. Видя отново двамата мъже, точно пред входа на музея „Корер”. Наистина приличаха на дон Кихот и Санчо Панса. Единият беше висок и слаб, а другият нисък и видимо закръглен. Бяха облечени в бели костюми, плътно закопчани догоре, а на главите си носеха черни кепета. В следващия момент мъжете се шмугнаха в колонадата, опасваща сградите около площада, и изчезнаха от погледа на Лука. Той се протегна с усилие, за да зърне отново мъжете, но опитът му се оказа напразен. Не му оставаше нищо друго, освен да се запъти обратно към библиотеката.

Вече беше обед, а това означаваше добър ресторант и поне чаша хубаво вино за всеки достатъчно уважаващ себе си венецианец. По тази причина залите на библиотека „Марциана” бяха почти празни, само двама работници се мъчеха да разглобят дървения подиум, на който допреди час стояха големците на града. Лука им хвърли поглед и се запъти към кабинета си. Бе доволен, че откриването на изложбата приключи. Вече можеше да се отпусне, да свали напрежението от плещите си, както направи и с досадната вратовръзка, която развърза веднага щом видя отдалечаващия се гръб на шефа си. Единственото, което го глождеше, беше появата на онези двамата. Бе забравил за тях, тъй като по време на приветствените речи се получи гаф с озвучителната уредба, та се наложи да реагира незабавно под укорителния поглед на Зорзи. Но сега двата странни силуета отново го караха да си задава най-различни въпроси относно появата им в старата библиотека.

Щом спря пред кабинета си, Лука пъхна ключа в ключалката и се опита да го превърти, ключът не помръдна. Мъжът се зачуди. Направи нов опит, той също се оказа неуспешен. Интуитивно посегна и натисна дръжката на вратата, за негова изненада тя се отвори. Можеше да се закълне, че сутринта преди откриването на изложбата я беше заключил, както обикновено – с две превъртания на ключа. Лука влезе в стаята без да затваря вратата. Усети неприятно дразнене в ноздрите. Някаква остра миризма витаеше във въздуха. Той се приближи до бюрото и седна озадачен върху стола. Имаше усещането, че дори неприятната миризма стана още по-силна. Посегна към мишката и я раздвижи леко, ала мониторът не светна. Повторното движение отново не даде резултат. Той се приведе леко и натисна стартиращия бутон на компютъра. Екранът пак остана тъмен. Лука завря глава под бюрото и забеляза лекия дим издигащ се от двете дупки върху кутията. Беше открил източника на лошата миризма: разтопена пластмаса и изгорели интегрални схеми. Компютърът бе повреден, без съмнение от нечия човешка ръка, и едва ли някога щеше проработи. Пред погледа на мъжа отново изникваха двете чудати фигури в бяло с черните кепета на главите.