Когато бях човек.

(Или последните приключения на Чико Чиков)

Днес времето е мъгливо. Небето е тежко,  като замръзнал асфалт на недовършена магистрала. Вятърът духа като румънска циганка на Дунав мост. По улиците киша и изровени тротоари. Плочите са изпочупени от години и никой не го е  еня. При всяко преминаване на кола, чакащите на спирката са обливани от струи лепкава кал. Но те чакат стоически от години. Свикнали са. Около автобусната спирка има камари боклуци. Един луд системно изпразва кошчетата в краката на чакащите пътници. Но те не реагират. Чакат. Свикнали са.

На спирката има четири будки за вестници. Защо четири се питат чакащите. Никой не им отговаря. Сред чакащите на трамвайната спирка има и пет контрольорки  от Градския транспорт. Те пушат и пият кафе на спирката. Идва трамваят, контрольорките хвърлят празните пластмасови чаши и фасовете на земята и се качват в  мотрисата. Ще проверяват и санкционират нередовните пътници. А тях кой ще ги проверява и наказва? Не се знае. Чакащите „граждани” са свикнали. Не реагират. Чакат.

          Гражданинът Чико гледаше тази банална сцена и енергично се чешеше по тила. Днес нямаше настроение. Бяха го уволнили от работа. Мястото му зае мома напета от Мировяне. Вуйчо ù я беше уредил. Абе друго си е да имаш вуйчо,  си каза Чико и му се доплака. Неговият беше станал жертва на пантерата Чита много отдавна. Чико беше още дете и много плака. Тогава беше малка симпатична маймунка и много обичаше вуйчо си. Отгоре на това и хабер си нямаше, колко трудно се живее без вуйчо. Сега вече знае. Научи го, когато стана Човек. И разбра, че Човек без вуйчо никак не звучи гордо.

          Чико стоеше на спирката вече от двадесет и шест минути. За това време лудият обърна кошчетата за отпадъци три пъти, а трамвая все още го нямаше. Имаше и други чакащи, чакаха търпеливо. Бяха свикнали да чакат. Наоколо се търкаляха празни пластмасови бутилки, консервни кутии без съдържание, кутии от цигари, употребявани найлонови пликчета, презервативи втора употреба, семки и хартии от бонбонки. Голямо разнообразие от отпадъци. Никой не им обръщаше внимание. Бяха свикнали.Чакаха автобуса, а той не идваше. Те чакаха с часове. Бяха свикнали.

          Чико не беше  закусвал. Беше гладен. Отиде до лавката на ъгъла и си купи баничка и лимонада. Баничката беше твърда като френски гьон. Счупи му два зъба, от металокерамичните. По 120 евра единият. Отпи от лимонадата за да преглътне загубата. Тя имаше много странен вкус. Спомни си за първата лимонада, която беше пил, когато стана Човек. Тогава тя имаше вкус на шестоъгълна гайка. Тази беше  много странна. Не беше сладка, но не беше и кисела. Беше газирана, но напомняше вода от чешмата, която миришеше на риба. И то риба от язовира близо до Панчарево. Там преобладаваха „тежките метали”. Да,  сега се сети, тази имаше вкус на ремъчна шайба. Трамваят не идваше. Всички чакаха. Бяха свикнали.

          Започна да вали. Подслониха се под  покрива на новата спирка от синя пластмаса. Покривът беше пробит и дъждът валеше като през дюза. Металните рамки отдавна бяха продадени за скраб, а дървените пейки изчезнаха още с поставянето им. Гореха прекрасно. Съседите на Чико,  голяма мургава фамилия от Ихтиманско, всички безработни, социално слаби, а бяха видни търговци на Женския пазар. Работеха на комисионни начала. Всички в квартала ги знаеха. Но търпяха. Бяха свикнали. Нали и те са хора. Трябваше да ги интегрират. Чико не знаеше тази дума, но му напомняше укротяването на пантерата Чита. В крайна сметка укротителят беше изяден и Чита беше доволна.

          Чико загуби търпение. Започна да нервничи. Валеше като из ведро. Дъждът беше черен като разтопен катран. Булевардът беше заприличал на  „Канале гранде”. Липсваха само гондоли и гондолиери със сламени гарсонетки с разноцветни панделки.

          Най-после се зададе автобус. Чакащите се приготвиха да го щурмуват. Устремът на кандидат пътниците бе напразен. Автобусът беше за „гараж”. Даже не забави ход. Но за сметка на това им предложи обилен кален душ. Някой изпсува. Само един. Другите чакаха. Бяха свикнали.

          Чико реши да не чака повече. Беше се изнервил до край. Тръгна пеша. По тротоара,  изпод всяка плочка изскачаха гейзери вода, която след три крачки намокри панталоните му до колената. В обувките му можеше спокойно да се приютят няколко жаби, които  да се гмуркат като русалки.

          Хората вървяха смело и пореха мътните води. По лицата им нямаше усмивки. Гледаха безизразно, спокойно и равнодушно. Бяха свикнали. Има и по-лошо, си казваха те и вървяха напред във времето. Нали някой беше им казал, че те са във времето и времето е в тях. Защо тогава да бързат и за къде. Чакаха. Бяха свикнали да чакат. И тъй до края на света, се пееше в онази песен.  А краят на света беше още много далече. Може би. Кой знае. Ще чакат. Нали са свикнали.

          В Чико бушуваха урагани. Искаше му се да вика неистово. Да крещи, да буди хората около себе си. Щяха да го вземат за луд. Някои „човеци” нямат обичай да викат. При тях не е прието да се бунтуват за такива дребни работи. Виж,  ако съседката си тупа килима върху прането, тогава олеле мале! Взимаш пушката и я гръмваш. Ако колегата е седнал на мястото ти, не можеш да чакаш. Грабваш го за врата и през прозореца. И без това асансьорът  не работи вече 3 месеца. Ако някакъв Трабант те засече на завоя, вадиш патлака и го правиш на решето. Да се научи да спазва предимство. Ти си с Ауди, къде е тръгнал този простак с този кашон по булеварда.

Да си имаме уважението. Трябва да има дисциплина. Всяка жаба да си знае гьола. Даже съответното място в гьола.

          Чико реши да направи един отчаян експеримент. Сви чадъра. Вдигна гордо глава и пеейки тръгна с маршова стъпка по средата на булеварда. „Стани, стани юнак балкански, от сън дълбок се събуди... и така нататък. Пееше Чико и вървеше бодро под проливния дъжд. Вървеше и пееше. Дъждът го мокреше, но той не спираше да пее. Никой не му обръщаше внимание. Тази песен не им беше позната. Колкото повече го гледаха с безразличие, толкова по-силно пееше Чико. Луд човек. Да го приберат. Безпокои хората. А пееше Чико, та се късаше, докато състрадателен човек се обади на „бърза помощ” и след само деветдесет и осем минути го прибраха. Чико продължаваше да пее същата песен и в линейката. Напразно! Всички спяха и никой не чуваше песента на Чико.  А пееше Човекът.

          На четвърти километър му направиха всевъзможни изследвания. Ехограф, скенер, магнитен резонанс, с чукче по коленете, изследваха му кръвта, урината и изпражненията и не откриха нищо  особено. На края му направиха енцелография и тук лекарите изпаднаха в ужас. Мозъкът на Чико беше гладък като мраморния  под на  новия мол. Никакви гънки, никакви бабунки, нищо. Такова заболяване не беше описано нито в един учебник по вътрешни болести, нямаше го даже в книгата на Пухлев. А в клиничните пътеки беше абсурдно да се намери подходяща диагноза. Даже мозъците на фолкочалгаджийските певици имаха по  една-две гънки. Докторите от клиниката се споглеждаха  многозначително и не знаеха какво да кажат. Тогава бай Митре, санитар с четиридесетгодишна практика, предложи да поканят специалист от Медицинска Академия. Речено сторено. Бай Митре беше авторитет в клиниката. Никой нямаше стаж като неговия.

          Дойдоха най-известните професори и академици, светилата на родната медицина. Гледаха, спориха, обсъждаха и в заключение пак нищо. Докато миеше прозорците на заседателната зала, баба Мара ги слушаше, къде разбрала, къде не. Ама беше любопитна, та надаваше ухо, да чуе каква е тая суматоха сред докторята. По едно време настана пълна тишина. Големите капацитети мислеха. И в разгара на тази тишина се чу плътния алт на баба Мара. „Оти не извикате зоотехника от комшиите” каза тя. И в залата настъпи смут и суматоха. Някой я нахока, друг ù каза да мълчи. А бай Митре отиде набързо до съседната ветеринарна клиника и каза на зоотехника да дойде в тяхната болница. Те бяха приятели и редовно си пиеха ракията заедно. Преимуществото на ветеринарите беше това, че понякога можеха да изяждат пациентите си. Та мезе винаги се намираше.

          Зоотехникът Дамян дойде. Видя резултатите от изследванията, прегледа целия куп графики и диаграми и нищо. Докторите се смееха под мустак и се чудеха на акъла на бай Митре, да води един зоотехник, в присъствието на доктори, професори и академици. Ама нейсе.

          Зоотехникът Дамян държеше в ръцете си енцелографията на Чико и очите му бяха станали на понички. Завъртя наляво и надясно грамата, свали очилата и ги забърса със  салфетка, взета от масата, вдигна глава и отсече. Това е мозък на африканско шимпанзе. Луд смях разтресе залата. Някои тропаха по голямата дъбова маса с две ръце. „Да, това е мозък на маймуна„ каза  сериозно Дамян, и прибави името на тази рядка  маймуна, живееща в тропиците. Тази порода не можеше да живее извън природата и затова не се срещаше по зоологическите градини и менажерии. Зоотехникът беше категоричен. Дълги години беше работил в зоопарка на  София и познаваше всички породи човекоподобни маймуни.

Учените се стъписаха. Никога не бяха се сблъсквали с подобен случай. Маймунски мозък в човешка глава. Нечувано, невиждано, истинска сензация. И в този момент по коридорите се чу песента на Чико. “… от сън дълбок се събуди...” Всички онемяха. Чико пееше  бодро и войнствено и маршируваше по коридора с твърда,  бойна стъпка.

          Професорите се спогледаха многозначително, дадоха знак на двама от лекарите, които незабавно излязоха в коридора, откъдето идеше бойната песен на Чико Чиков. Четирима обучени санитари хванаха Чико и след кратка схватка успяха да го озаптят. Сложиха му усмирителна риза, вързаха му ръцете и краката за специалната маса за манипулации. Доктор Дюстабанов взе спринцовка с конска доза упойващо лекарство и  я заби в маймунския задник на Чико. След само три минути нашият герой спеше  дълбоко и непробудно  на манипулационната маса. Всички си отдъхнаха. Призивът за събуждане беше приспан отново. Опасността от бунтове беше отминала поне за двеста години.

          Спокойни за бъдещето, академици и професори, доктори и санитари, бандити и депутати, бизнесмени и проститутки, сводници и посланици, хамали и журналисти, банкери и просяци, хора и човеци, спяха дълбоко,  като упоени.

          Слънцето беше изгряло над  джунглата. Водата в езерото,  на крокодила Кочо,  беше прозрачна и гладка като огледало. В него се отразяваха цветя и прелитащи птици. Клони на огромни евкалиптови дървета се бяха надвесили над езерото и се оглеждаха в сините му води. Кочо се беше изтегнал на брега и се препичаше под палещите лъчи на тропическото слънце. Във трептящия от чистота въздух се носеше ароматът на тропически растения и полъхът на зелената джунгла,  приютила стотици животински твари. Те се раждаха тук, растяха на тази благодатна земя, множаха се и учеха малките си на мирен и радостен живот. По дърветата весело се гонеха малки маймунки, непознаващи злоба, кражба, глад. Нечували за градове и села, невиждали хора и влакове, те живееха щастливо в този земен рай и благославяха майката Природа за всички дарове, която тя им даваше със  щедрата  си  ръка. Пантерата Чита дремеше край езерото,  под сянката на огромен боабаб. Чакалите отдавна бяха прогонени от този къс благословена земя. Лъвът, строг и справедлив, бе върховен Господар и Съдия, и следеше зорко за спазването на законите, написани от памтивека от Майката Природа.

          Чико, малката маймунка от племето на чичо Шими, се събуди, протри очите си, изтегна  ръце и крака,  и видя  над главата си лазурното и  безоблачно небе.

          Събуди се от дълбок сън, затвори отново очи и искаше да си спомни кога беше заспал, къде беше скитал, какъв беше  преди да се събуди. Уви, нямаше никакъв спомен. В главата си чувстваше болезнена празнота. Навярно го болеше глава. Никога до сега това не беше се случвало. Даже не знаеше какво е  глава да го боли. Застана на двата си крака. Стоеше удивително изправен. Това също беше ново за Чико. Никой от неговото племе не можеше да има такава изправена стойка. Даже чичо Шими, който беше главатарят на тяхното племе, ходеше приведен напред, с провесени напред предни крака. Аха, спомни си Чико. Някои животни ги наричаха ръце, тези предни крака. Но тук в джунглата нямаше такива животни. Чико обърна гръб на езерото и с малки подскоци се отправи към неговото дърво. Под него, братята и сестрите му играеха на гоненица със съседските маймунчета.

          Време беше за обяд. Мама Чика ги викаше да обядват. Чико се покатери на големия клон, който служеше за трапезария, взе един банан на петна, неговите най-любими и го изяде с огромен апетит. Качи се на високия клон, където беше леглото от лиани, изтегна се на него и се приготви да спи. Отново съм малката палава  маймунка от джунглата, си помисли Чико и щастливо усмихнат заспа.  Тишината на джунглата го обгърна, а ароматите на тропическата гора го упоиха. Те превърнаха Чико в най-щастливия Човек на Земята. Най-сетне си беше у дома и не беше вече човек.