Господин и госпожа Веневи бяха около четиридесет годишна двойка и от близо година живееха в провинцията. Бяха изоставили панелката си в града и бяха сбъднали мечтата си да живеят на село. Къщата им изглеждаще приветлива и слънчева, с голям двор. Там чиновничката Венева беше засадила различни видове цветя, които да радват душата ѝ, а нейният съпруг със задоволство беше настанил в голям гараж двата си автомобила заедно с едно ремарке, с което превозваше грозде за вино. 

  По всичко изглеждаше, че двойката имат подреден и спокоен живот. Ходеха на работа в града, връщаха се, вечеряха и лягаха да спят. Венева работеше в Социални грижи, а съпругът ѝ караше такси. Според живите съседи, двамата имаха вид на съвсем обичайни – жената беше весела, слаба и симпатична брюнетка, а мъжът весел, симпатичен и едър брюнет. Според Венев единствената особеност на жена му беше, че има склонност да си фантазира, а според Венева единствената особеност на съпруга ѝ беше, че носи обувки 47–ми номер.

  Къщата на семейството беше разположена на ъгъл, като едната половина  се намираше на улица "Стефан Стамболов", а другата на "Даме Груев".  Поради някакви незнайни обстоятелства на едната улица нямаха живи съседи, а на другата имаха няколко такива. На едната улица осветлението работеше всяка вечер и се включваше по часовник, а на другата уличните лампи никога не светеха. Така тъмна беше и сега тази улица, че спокойно двама души, които в този момент тичаха един срещу друг, можеха да се блъснат, а след това и да се сбият. На малко по-късен етап тези двамата можеха да установят и, че се познават, та дори да решат да обсъдят неловката ситуация на по чашка. 

    Пийваше си също и семейството в ъгловата къща, зад пердето. Бяха се върнали от работа и разсипваха от тазгодишното мерло на Венев. Госпожа Венева носеше най-новата си рокля, беше запалила красиви свещи и висящите ѝ обеци с тъмносини камъчета, които си беше сложила тази вечер, блещукаха в хармония с романтичните ѝ мисли.  Както всяка вечер така и тази, двамата  гледаха телевизор, докато вечерят. Венев тъкмо превключваше каналите, констатирайки, че няма нищо за гледане, когато кучето им – един черен пинчер с очи като шоколадови топчета оголи зъби и се стрелна през краката на стопаните си.

-          Тихо, бе! Какво си се разлаял? – извика след него господин Венев. Кучето излая още веднъж, този път от входната врата.

-          Циганин, тихо бе! Изведе ли го да пикае?

-      Изведох го. И името му е Джак. Не разбирам защо продължаваш да го наричаш така – отхапа от кюфтето си госпожа Венева и погледна обидено съпруга си, сякаш той току-що беше обидил не кой да е собственото им дете.  Господин Венев обаче не обърна особено внимание на забележката ѝ, понеже и той подобно на тяхното куче, което пазеше къщата, сега разтвори големите си, зачервени уши и започна да мисли, че Циганина има причина да се изразява по този начин.

   Каквото и да е, след малко ще се успокои и ще се върне – реши съпругата. Циганин! Как може! Джак не беше лошо име за куче – премисляше отново тя,  отпивайки от мерлото. Беше го кръстила на героя на Леонардо Ди Каприо. Толкова време се чудеше какво име да му сложи и изведнъж, на екрана в хола ѝ се беше явила Кейт Уинслет и с посинели от студ устни беше прошепнала: Джак! А после още веднъж с дрезгав глас: Джак! Ах! От вълнение госпожа Венева беше застинала на място и сякаш Титаник се беше врязал не в айсберг, а в собственото ѝ ръбесто тяло. 

  Господин Венев в този момент се оригваше. Тя погледна към мъжа си плахо. Чудеше се как може да се държи по този просташки начин. Напоследък нямаше никакви обноски. А може би никога не беше имал и сега пред нея се разкриваше една нова особа. Личност, която не пасваше с онази, в която беше влюбена преди 20 години. Но какво очакваше той от нея, да се засмее след оригването му като след смешка? Може би все пак това беше сериозно развитие в отношенията им, начин да я разсмее, защото сега когато Венева се замисли, той никога не ѝ беше разказвал виц. Чиновничката сложи кичур зад ухото си и обецата, докоснала върха на пръстите ѝ я накара да се почувства несъответно на всичко онова, за което копнееше. Несъответно и тази нощ едната улица беше огряна от уличното осветление, а другата не.  

   Телевизорът продължаваше да бърбори. Тъкмо английски нашумял готвач показваше как добре се съчетава соса с мини бургерите му. Колко вкусно, евтино и бързо след работа всеки от зрителите може да си приготви бургерчета, да ги наниже на ето това шишче и…. Кучето отново се разджавка от антрето, този път лаят прозвуча още по-обезпокояващ. Госпожа Венева стана и тръгна към него.

-          Джак! Навън ли искаш?  – чуваше я мъжът ѝ от хола. – Какво има, момчето ми?

Господин Венев се беше смутил след този раздиращ лай. Кучето не лаеше така без причина. Явно надушваше опасност. Той стана, също си облече якето, взе фенера и излезе след тях.

-           Там има някой – беше чула до рамото си гласа му.  Тя се опита да се взре по внимателно и се заслуша. Беше спокойна и тиха декемврийска нощ. Студът щипеше през дрехите, а тъмнината разширяваше зениците на Веневи и ги караше да греят като китайски фенери.

-          Нищо не виждам.

-          Има някой! Сляпа ли си? Сигурно са наркомани. Пълно е с такива утрепки.  И нали е тъмно, имат добро укритие. - Той светна с фенера. Светлината пробяга по дувара и след малко на пътя се очерта някаква форма. Кучето наостри уши и отново раздра тишината.

-          Кола ли е това? – изненада се тя.

-      Кола. Ван. Трябва да се сложат камери, няма начин. Хайде да се прибираме.

   След няколко вечери пинчерът отново беше алармирал за нередност, но този път на пост беше само съпругата. И сега тя тичаше след пинчера, който се беше отскубнал от нея и се готвеше да се промуши между металните ограждения на дувара. Улицата все така тънеше в тъмнина. Жената не носеше фенер и се ориентираше по лая на кучето. Тя излезе от двора и след няколко крачки се озова пред спрял на пътя автомобил. Стъписа се за миг, чудейки се как не го е видяла, когато ненадейно фаровете на колата ослепиха очите ѝ.

-          Джак! Ела, тук веднага! Чуваш ли? – затича се към кучето и го хвана.

Така глупаво се почувства пред фаровете. Боже, това бяха мъж и жена – мислеше си тя, докато си проправяше път през клоните на дървото, надвиснало над главата ѝ. Сега си беше спомнила, как точно преди да светнат фаровете, се бяха размърдали двете фигури. Кучето я беше отвело точно в любовното им гнездо и двете птици вътре бяха изпитали заплаха. Колко банално! Идваше ѝ да заплаче, а не можеше.  Като в онова стихотворение: "Човешка, простичка, банална оказваше се любовта"….

   През следващите вечери един и същ силует пробягваше  покрай дувара на къщата. Блесваха внезапно обеците на госпожа Венева, после лицето ѝ, стаено в тъмното като на недохранена хрътка. Кучето лаеше затворено в къщата, докато господин Венев го гълчеше от хола. Жената притичваше покрай Венева почти всяка вечер. Раменете ѝ остри като два сатъра сечаха в такт с шума на стъпките. Сечаха плодовете на мрака. Чат! Чат! Чат! Едната половина падаше в пазвата на едната, другата половина в другата.  Делеше с нея по равно. Изпокъсаните надежди, срама, отчуждението, преобърнатите наопаки мечти и тайно се надяваше, че там в онова гнездо не е наопаки. Наопаки понякога простираше дрехите, а страхът се смееше отстрани и зъбите му лъсваха като вода от изцедена дреха. Ще се прибере всеки момент и ще намери новата личност на мъжа си вкъщи и цяла вечер ще се чуди дали се познават. Обича ли я, ами тя него? Как е възможно? – ще се пита сама, докато от устата му текат упреци за времето, за парите, за работата, за еди кой си, изобщо ще намери ли поне тази вечер някоя приятна дума из себе си. Наистина външно ужасно прилича на нейния мъж – превърташе мислите тя. Очите му, и ръцете му, и гласът му е същият. Само начинът, по който изговаря думите е друг, само…. Внезапно в дъното на улицата изръмжаваше чудовището, без което според Венева сега света ѝ сигурно нямаше да продължи да съществува. Ето че той свисти, тя го усеща, макар и болезнено, има го.  В същия миг към стомаха на госпожа Венева се спускат осите, ръцете ѝ изтръпваха, устата ѝ се вкочанясваше от студ и тя побягваше ужасена навътре. Какво ставаше? Питаше се, докато топлината на къщата порозовяваше лицето ѝ. Това не може да продължава до безкрай. Докога ще се крият там? Докога ще внасят смут в душата ѝ. Още утре ще се обади в кметството да поправят лампите. Ще им разбута гнездото на тия пиленца хубави! Да, точно това ще направи. Безсрамници!

  И наистина, след два дни най-тъмната улица грейна, като че ли току-що през нея бяха препускали стадо диви коне и с наелектризиралите си гриви я бяха запалили. Пламтеше гола и немощна. На жена приличаше тази улица. Мургава, хубава жена, която ей, сега някой незнаен мъж беше целунал и облял в светлина.

-          Това вече е друго нещо, а? – Венев стоеше на двора до неговата госпожа, дръпваше от цигарата, издишаше и се наслаждаваше на гледката.

-          Да. Не очаквах, че толкова бързо ще реагират. – После се замисли и добави. - Всъщност изобщо не очаквах да ги оправят.

Минаха няколко дни, минаха седмици, месец, натрупа сняг, после се стопи. Излязоха първите кокичета, а после се подадоха и кълновете на лалетата. Венева поглеждаше изплашена към вече добре осветената улица и с ужас всеки път извръщаше очи от нея. Беше празна. Гнездото беше разбутано. Нямаше нито кола паркирана на нея, нито мъж и жена. Тя го беше разбутала и не знаеше как да изчисти съвестта си. 

      Важното беше, че отново живееха необезпокоявани. Без излишни вълнения. Кучето също не лаеше. Само от време на време зад ребрата ѝ почукваше онази ръка. Почукваше с кокалчетата си по замъглено от безразличие стъкло и се опитваше да ѝ каже нещо, но тя се правеше, че нито е видяла, нито  е чула. Слагаше си красива рокля, сините обеци, приготвяше вечерята и запалваше свещите. Първо едната свещ на прозореца, после другата на масата, да ѝ е светло в душата, когато ѝ притъмнее от думите му. Тя го питаше защо е стъпвал върху лалетата, те тъкмо се бяха показали. 

-          Един ден ще ги стъпкам всичките, да знаеш! 

Тя изведнъж усети тежкия крак на сърцето си. На сърцето ѝ беше стъпнал, не на покълналите лалета, така установи. С 47–ми номер обувка можеше да умъртви минимум десет лалета. Спомни си как беше избирала луковиците по цветове, по характеристики, многогодишни, едногодишни. Едните цъфтяха рано през април, другите през май. Червени, бели, лилави, жълти, кремави и жълти, около 70 броя. Най-много червени беше купила. В една студена вечер ги беше посадила в кръгове, групирани по цвят, внимаваше да не обърка различните цветове. Между тях посади други по-малки сини цветчета и си представяше как ще изпъстрят живота ѝ с красота.  Тя си пое въздух. Зачуди се къде са онези двамата изведнъж и защо изобщо се сети за тях. Така за първи път на социалната работничка ѝ хрумна, че тя му е изневерявала, чрез тях. Имаше заешко сърце, но да му изневери по този начин, тя беше способна. Още по-нелепо ѝ се стори, когато си го помисли и втори път.  Но от това като че ли ѝ беше олекнало. Сега върна назад лентата, спомни си с каква плам излизаше на двора, стаяваше се до навеса и я очакваше. Тя беше тя. Тя отиваше с нейното сърце и тяло при онзи мъж и му се отдаваше. Може би мъжът в колата можеше да обича, можеше да проявява нежност, да я разсъблича с думи, да харесва сините й обеци. Без съмнение я беше накарал да тича към него по пантофи, да сече с кокалестите си рамене всеки мрак издигнал се пред нея, а треперещото ѝ от страх тяло да се превръща във факел на надеждата. Имаше ли изобщо съмнение, че сега Венева не чакаше двама прелюбодейци да утолят низките си страсти в колата на нейната улица. Тя чакаше двете птичета да се върнат, пак да свият гнездо и да ѝ покажат, че любовта между двама е възможна. И това беше може би най-естественото за тази нещастна жена. Да види светлина на най-тъмната улица. 

   Тази вечер госпожа Венева мълчеше и се опитваше да преглътне сдъвканото, гледайки как Джейми Оливер се усмихва мило и обиграно на камерата.  Да стъпка с подметката си красотата. Може би поради същата причина той носеше обувки 47-ми размер. И двамата бяха напълно съответни. Тя беше бутнала гнездото, но като че ли не беше безвъзвратно необратимо. Сигурно имаше начин да върне любовта на тази улица. Разбира се, разбира се. Не се изискваше тя да знае как да поправя крушки, а нещо съвсем по нейните сили. Да ги повреди. Бяха само три лампи, но ѝ се струваха твърде високи. Реши, че не трябва твърде дълго да размишлява, защото можеше да се прояви колебание. Каза на Венев, че ще се разходи с Джак и докато се усети, вече тичаше по улицата. Огледа ги добре, взе един камък и го запрати по лампата. Неуспешно. Върза кучето за оградата и се разтича наоколо, обиколи района и след малко събра до краката си цяла купчина. Огледа се. Нямаше никакво движение. Къщите по редицата бяха празни и необитаеми. Тихо беше като след разстрел. Започна да запраща камъните по лампата все по-успешно, но тя продължаваше да свети. След малко се измори. Прибра се изтощена и заспа. 

    На другия ден се срещна с доверено лице, даде му 100 лв и след няколко дни улицата потъна в тъмнина. И Венева чакаше. Беше възстановила равновесието на двете половини, изпълнила беше всичко хладнокръвно и методично, никой не се досещаше за зулумите ѝ и сега единствено можеше да се надява, че на най-тъмната улица любовта ще се върне отново. 

    И тя се върна. Запъхтяна от тичане се стрелна покрай оградата на Веневи. Пак блеснаха внезапно обеците на съпругата. После нейното лице, стаено в тъмното като на недохранена хрътка. Кучето лаеше затворено в къщата, докато господин Венев го гълчеше от хола. Любовта минаваше като сребърна игла през сърцето на Венева. Гъстите ѝ коси се люшваха и разпръскаваха омагьосания шепот като топла вълна. Тя затваряше очи. Усещаше парфюма с цитрусови нотки, прахоляка след стъпките и дългата ивица от електричество, което караше студения въздух да свисти от вълшебство. Накрая в дъното на улицата изръмжаваше чудовището и госпожа Венева се прибираше щастлива. Сядаше до съпруга си в хола и в този миг ѝ идваше да събуе чорапите му и с целувки да омилостиви тези така дълги ходила, които бяха способни да стъпкат поне десет нейни лалета наведнъж.