Ние, българите, много обичаме да празнуваме. Едва ли има нация с толкова много празници в годината като нас. Ако ли пък празникът е от голямо значение като Великден или Коледа, то намираме начин да го правим по два пъти, а понякога и по три пъти. Кой ли ще отрече значението на съборите или, както ги наричаме по нашия край, “сборовете”. Това са забележителни дни, защото всяко село, селище или малък град тогава празнува, а на празнуването същината е най-вече ядене и пиене на корем.

Така беше и тая година. Зададе се Коледа и Нова година. Целият малък колектив от службата си организира банкет в личното заведение. То бяха наздравици, то бяха танци, то бяха разпивки. Два дена след това се разказваха истории, коя от коя по-интересни и цветисти. И понеже банкетът бе организиран твърде рано, почти седмица преди празника, то задължително трябваше да се повтори в по-скромен и умален вид.

Събра се отново колективът, надонесе мезета и домашни питиета, повдигна се настроението и, както му е редът, започнаха лакърдиите. Любопитното при българина е и друго - че, когато празнува, говори за работа и обратно. Този път правилото бе нарушено от нашия колега и сладкодумец, Манолчо. Той най-мразеше на банкет да говори за работа, затова подкара оня свой цветист набор от истории за минали банкети и лични празненства. Имаше какво да разказва, защото беше минал вече четиридесетака, а на тая възраст мъжете имат твърде богат житейски опит - както с жени, така и с напивания.

Подхвана Манолчо лакърдиите, а навалицата, жадна за смях и ведро настроение, се умълча и заслуша.

- Та, да ви кажа - започна той - имам много мили спомени от моя годеж с булката. Не могат да се забравят, а не са и за премълчаване.

Той вдигна чашата си с червено телишко вино, отпи една юнашка глътка и продължи.

- Ние по Монтанско, навремето му казваха Михайловградско, си имаме специален табиет за такива случаи. Обикновено годежът го сливахме със сватбата, защото не можем да търпим, да чакаме и да губим време. Има и още една подробност. Сватбата и годежът се правеше не в дома на младоженеца, а в дома на булката. Никъде не го правеха така, но в нашите села се правеше. Преди да отидем в дома на булката, трябваше задължително да минем през някое заведение и да му ударим по три твърди питиета за отскок. Навремето в Монтана беше модерно годявката да се прави в подлеза на гарата. Там имаше една малка дискотечка, където на нас младите сякаш бе вързан пъпа.

Какво се смеете, бе - подлезът не беше както е сега, осеян с пикня и лайна. Беше си чистичък и новичък. Даже Тодор Живков го бе открил. А дискотеката работеше на пълни обороти. Помня, че се свиреха все диско-парчетата на Бони Ем.

Та навървихме се ние в тъмната хралупа, осветена само в мигащи, разноцветни светлини и озвучена от силна, до спукване на тъпанчето модерна музика. Помня и друго, че старите на втората минута ги хванаха нервите. Ударихме му по три гипса, изтанцувахме му по няколко модерни диско-парчета. Дъртите пиха ракия, но това са подробности. Уискито нещо не им допадаше. После, подходящо подготвени, тръгнахме за селото на булката.

Колите свиреха с клаксони, ние викаме, колкото ни глас държи, цветните балони се вееха на антените - абе, всичко бе, както си му е редът.

Пристигнахме на село, а там ни чакаха най-старите. Бабичката на булката ронеше сълзи и извиваше гласец като на умряло.. Старецът пък влачеше някакво двулитрово шише с ракия. От време на време го надигаше, отпиваше як гълток, после се опитваше да свирне юнашки, ама като нямаше зъби само изшъткваше и викваше “опааа”.

Софрата беше вече подредена, комшиите - поканени, а селската духова музика правеше разгрявка с червено вино и с хората на Дико Илиев. Чакаха само нас -сватбарския екип. Седнахме на масите и...

- Абе, карай на интересното, остави тези приказки, дето всички си ги знаем. – обади се нетърпеливо Ванко.

- Ама аз само да кажа какво вино пихме... – опита се да дообясни Манолчо.

- Знаем какво сте пили, ето от това, телишкото вино, дето сега си го наливаш в чашата.

- Позна! От него беше! Та да мина на интересното. Хапнахме, пийнахме, а старецът се обърна към тъщата. “Кино ма, ша знаиш, че вече немаме гъски!”. “Що бе, тате?” – попита загрижено тъщата. “Ами натръшкали са се и трите, барабар с гъсоко до реката. Лежат и не мърдат. Някаква болест май ги е натиснала. От време на време гъсоко си протегне гушата и се мъчи да изкрека, и това си е... Какво шъ ги праим, ма?...”. “Шъ ги колим!” – отсече тъщата като командир пред взвод от новобранци.

- На мен, като младоженец ми е все кофти, хей така  - да седя и само да ям и да пия. Исках да направя някакво добро впечатление пред новите ми роднини, да се покажа като работлив момчурляк. Изтъпаних се, провикнах се: “Мамо, тате, мога ли да помогна с нещо, а?”. “Абе, я си пий пиенето бе, чедо, има време за работа.” – изфъфли старецът. “Верно бе! – рече тъщата. – Нека видим какво може момчето. Да му дадем да свърши некаква работа. Коце-е-е, я му подай оня зебления чувал, да иде да ги заколи и да ги ощипе. Нека свиква с домашната работа.”

- Взех аз чувала и тръгнах към реката. Стигнах. Гледам - едни едри бели гъски се натръшкали заедно с гъсока до сами миризлива купчина с пращина. Лежат и не мърдат, сякаш бяха умрели. Подритнах аз една - не мърда, подритнах друга - и тя. Ами сега!? Никога досега не бях клал гъска и ми беше някак много притеснено. Не че ме бе страх, просто така - като видя кръв и ми се гади, а пък да си призная беше ми и жал за тях. “Карай Манолчо, минавай направо към втория етап от процедурата – щипане на перушината!” – рекох си. Нормалните хора, преди да започнат щипането, топят птицата в гореща вода, за да ù се отпуснат порите на кожата и да се вадят перата по-лесно. Понеже нямаше наблизо подобни удобства, хванах първата гъска, топнах я в реката и започнах. Беше голям зор, ще знаете. Гъската си е едра птица и перушина - много. Щипах аз, щипах, изпотих се здраво. Дойде ред на гъсока. В него беше останала някаква душица, защото, като го пипнах, си отвори едното око и рече: “Га-а-а”.

Взех един камък и го чукнах по главата. Опрости се завалията и аз започнах. Не остана перце по гъските да знаете, нали съм си стриктен в работата. Седнах на близкия камък да почина. Размислих се: “Ами сега? Как ще ги отнеса наведнъж и четирите птици? Тежки са, няма да мога. Я да отнеса най-напред чувала с перушината, пък после ще се върна с количка и за тях.”

Речено - сторено. Нарамих чувала и тръгнах. Сватбарите вече бяха се понапили. Викаха, дюдюкаха, музиката свиреше повече от фалшиво. Телишкото вино беше хванало и музикантите.

Видя ме бабичката и попита: “Свърши ли, чедо, работа?”. “Да, бабо, ама не можах да ги донеса, че са тежки. Донесох само перушината”. “Нищо, чедо, дедо ти ще иде да ги прибере, а ти седни да си допиеш пиенето. Нали си ми младоженец. Ех, милото на баба...”

Седнах аз до булката, а тя ми напълни чашата до ръба. Беше горда с мен, защото пред цялата сватбарска дружина се показах работлив и отзивчив.

- После какво стана? – запита нетърпелив Киро.

- Ами какво стана... Стана така, че умрях от срам пред всички.

- Казвай де, казвай най-интересното. – усмихна се Ванко.

- Отиде дядото на булката да ги прибере. Върна се някак умълчан и угрижен. Погледна ме, после изведнъж се засмя и се провикна: “Хей, шъ знаете, че гъските са си живи и здрави. Някой си е варил ракията и е изхвърлил пращината край реката. Те нали са си водни душици. Отишли да се поизкъпят и видели манджата. Нали си е гъска и не разбира, яде всичко, каквото му попадне. Нагълтали се с пращина до човките. Алкохоло ги хванал и ги натръшкал. Когато отидох, бяха вече на крак. От щипането ли, от здравата ли гъша душа, се освестили. Вървят и се завалят, голи както ги е майка родила, а гъсоко грака, та се не трае. Друг път не съм го чувал да грака толкова силно. Може и да го боли, не знам. Боже Господи! Такова чудо не бях виждал. Да щипеш жива гъска!...” – каза и се прекръсти.

При тия думи на дядо, всички спряха играта и така се закикотиха, че щяха да умрат от смях. А моя милост - да ви не разправям какво чувствах. Идваше ми да умра, но от срам. Булката до мен се осериози, намръщи, каквато си е и сега в повечето случаи. Смали се някак и дума не продума до края на сватбата. Такъв фал да направи нейният възлюбен и то на сватбата! Такъв срам! Това се помни, бре-е-ей! С години ще се помни!

- А какво стана с гъските? – попита през сълзи Ванко.

- Ами живяха от пет-шест години, докато дядо не ги изкла - коя за Задушница, коя за Коледа. Изкла ги, ама нито веднъж не ме покани да им опитам месото. Казваше, че съм извършил голям грях пред Господ.

- А поникна ли им перушина?

- Да бе! Никой не го очакваше. След месец минах към село. Видях ги да щрапат в индийска нишка към реката. Имаха нова перушина. Беше една лъскава и хубава, перушина за чудо и приказ. Ха наздраве! За идващата Коледа!