Седеше сама на брега на реката. Не плачеше. Защо трябваше да плаче? Искаше да го остави и го остави. А и знаеше, че я гледа от някъде. Не го беше видяла, но беше сигурна. След година и половина вече го познаваше. Но все пак й тежеше. Сцената беше грозна...

- Моля те, недей! Моля те, дай ми още един шанс! Обещавам, че ще се променя!

- Ти имаше своите шансове и то не един. Как може да си толкова нагъл, че да молиш за още един?

- По дяволите, не ме ли обичаш?

- А ти обичаше ли ме като целуваше нея?

Мълчание...

- Знам, че съм виновен...

- Чудесно, аз също го знам!

- Искам да се променя. Не искам да те губя.

- Съжалявам за доброто ти желание, но вече ме изгуби.

- Не, не може...

- Всичко свърши. Тръгвам си.

И последвалата сцена я преследваше откакто си тръгна. Той падна в краката й, насред улицата, вкопчи се в коленете й и не я пускаше. Молеше! Кълнеше се, че ще се промени. Тя го гледаше безчувствено отвисоко. Искаше й се да се засмее. Тогава се уплаши от себе си, от собственото си бездушие. Та той наистина страдаше. И приятелите му... те минаваха и го виждаха, паднал в краката на момиче.

- Пусни ме!

И след един час стоеше седнала до реката, сама със своето безразличие, а ръцете му сякаш още бяха вкопчени в коленете й.

- Искам да се върнеш. Наистина.

Тя се обърна съвсем спокойно. Очакваше го. Дори го искаше. Искаше да го унижи. Обичаше го. Да, но по неин начин. Беше изстрадала тази любов, сега беше негов ред. Помнеше всяко едно момиче, което беше целувал. Помнеше как ги заварваше заедно. И сега той й се молеше. Красивото като манекен момче искаше нея! Можеше да има всички, но беше паднал в нейните крака.

- Няма ли да ми отговориш?

- Не си ме питал нищо.

- Ах, тази дребнавост...

- ... толкова я обичаш!

- Да. Обичам те.

- Знам.

- Върни се.

- Дали, ако ти кажа, че исках да ти се изсмея, ще ме искаш още? Дали ще ме искаш, ако ти кажа, че през цялото време търсех причина да скъсаме. Че ме задушаваш с това фалшиво любовоподобно поведение. Искаш ли ме още? Кажи!

- Защо го правиш? Не ме ли обичаш?

- Питаш ме за втори път. Сякаш си сигурен, че ще кажа „да".

- Няма ли?

- Не!

- Тогава... мисля... мисля, че трябва да си ходя. Няма... няма нищо, което да ме задържи тук.

- Да, върви си!

И пак сама до реката. Но този път плачеше. Искаше да се върне. Защо не му го каза?

- Хей, не, спри!

- Искаш да ме унижиш още? Съжалявам, миличка, няма накъде.

- Не искам... искам...

- Какво?

- Нищо!

- Хайде, кажи го!

- Искаш пак да ме унижиш като след поредната „друга" ти кажа, че те обичам?

- Не, искам да знам, че още не съм те загубил.

- Защо? За да продължиш да ме нараняваш, чувствайки се като големия плейбой? Съжалявам, миличък, този филм вече не го дават. Намери си друга!

- Защо ми извика да спра тогава?

Много добре знаеше защо. Те бяха еднакви. Обичаха по еднакво грешен начин. Но обичаха...

- Защото... Надявах се, че ще кажеш, че няма вече да има друга. Че ще съм само аз. Но явно ти не си момче за едно момиче... А аз... аз още те обичам. Все пак разруши живота ми. Можех да имам толкова неща, ако не беше ти. А сега даже нямам и теб... не е ли жалко?

- Ти винаги ще ме имаш аз...

- Не миличък... ти никога не си бил мой. Ти си... общ... ти и аз... никога не е имало нас... и преди, и сега сме си все ти и аз, а сега ще сме още по-разделени, по-индивидуални. Мислех, че като те спра, ще ми кажеш, че не искаш никоя и аз ще ти кажа, че те обичам. Но не...

- Аз не искам никоя друга...

- А аз те обичам... само дето ти лъжеш!

- Късаме ли?!

- Че ние кога сме ходили... Аз бях представителната ти дама. Тази, с която да се хвалиш... Умната, красивата, която ти обаче въртиш като малко дете. Аз бях тази, която представяше пред приятелите си, не защото ме обичаше, а защото знаеше, че ще ти се вдигне рейтинга, че ходиш с такова момиче. В началото ми харесваше. После почнах да се отегчавам, а сега... сега ми писна да съм ти... боли ме да го кажа... няма да се унижа да го повторя. Аз съм момиче, миличък, а не трофей, с който да се хвалиш. Имам сърце, с което ти така нагло си играеш. Знаеш ли какво е сърце? То боли, когато е с теб. И не ми казвай, че ме обичаш. Ако ме обичаш, се обърни и си тръгни, направи ми поне една услуга... помисли поне веднъж за мен!

И пак сама до реката. Той се беше обърнал и си беше тръгнал. Този път завинаги. А тя плачеше. Плачеше, защото обичаше и защото знаеше, че е обичана по същия гаден начин, по който го правеше самата тя. Плачеше, защото знаеше, че е като него...