-    Къде ще ти е удобно да слезеш? – попита ме приятелката ми Сиси.
-    Ето тук. – отвърнах и, посочвайки табелата на моето село.
-    Сигурна ли си? Ако искаш да те закарам до вас? Вече е доста късно. – попита тя притеснено.
-    Знаеш, че обичам да се разхождам. Благодаря ти. Чао, Сиси. – казах и, слизайки от колата.
-    Чао, Алекс. –  отвърна ми тя.
Имах 20 минути път. За това време аз трябваше да преосмисля краткия си 21-годишен живот и най-вече любимият ми въпрос, а именно защо не съм щастлива. Имах нужда просто да остана сама с мислите си, слушайки любимата си музика. И тъкмо се канех да си слагам слушалките когато чух шум от храстите. Признавам си, малко се стреснах, но после стигнах до извода, че е бил някой заек и продължих с опитите да си сложа тези вълшебни тапи, каращи ме да избягам от сивия и скучен свят. Но след малко видях три кучета в далечината. Те тичаха към мен и лаеха. Тъкмо щях да изпискам и да се затичам назад, когато нещо светкавично прелетя и подплаши кучетата. Аз се стреснах още повече. В главата ми започнаха да се превъртат много от сцените на страшните филми, които съм гледала през живота си. Но когато дойдох на себе си не видях клоуна от „То“, а просто едно момче. Той беше около 25-годишен. Имаше рокерски вид – кожено яке с шипове, черни раздърпани дънки и неонов потник, черни кубинки, разрошена тъмно червена коса  и големи тъмнокафяви очи, които ме гледаха предизвикателно. Беше висок около 180 см. И определено изглеждаше страшен. При други обстоятелства не бих го заговорила, но той ме спаси. Все пак трябваше да кажа нещо.
-    Аз… благодаря ви. – опитах се да му се усмихна, макар и да имаше смущаващ вид. – Искам да кажа…спасихте ми живота.
-    Нищо не е станало. – подхвърли небрежно. – Но следващия път бъди по-внимателна, Алекс. Наоколо се разхождат опасни създания. – намигна ми, продължавайки да ме гледа все по-предизвикателно. 
-    Откъде знаете името ми? – учудих се, но изненадата ми стана двойна когато установих, че е изчезнал нанякъде. - Определено си беше странна птица.
Доста се страхувах докато се прибирах, но любопитството в мен беше по-силно от страха. Кой беше този? Откъде знаеше името ми? И за какво беше този предизвикателен нагъл поглед, това намигане?
 След около половин час се прибрах вкъщи и влязох в стаята си. Докато се събличах чух зад гърба си :
-    Лол. Какво си имаме тук?
Аз се изплаших, но веднага се облякох. Когато се обърнах видях, че това е същият тип, който ми спаси живота. Какво прави в дома и как да му се не види е влязъл вътре?
-    Алекс, не се притеснявай. – продължи да ме гледа.
-    Виж, знам че ми спаси живота и съм ти благодарна за това. Но истината е, че не спираш да ме изумяваш. Как успяваш да узнаеш името ми без да съм ти го казала, и да влезеш в дома ми като е заключен?
-    Оставям отговорите на фантазията ти.
-    Кой си ти?
-    Аз съм си аз, а ти коя си?
-    Отговаряш на въпроса ми с въпрос. – отбелязах аз.
-    Колко сме наблюдателни. – изръкопляска цинично.
-    Върви си. – ядосах се.
-    Спри да мислиш за мен и ще си тръгна.
-    Не мисля за теб. – отвърнах гордо. – Не си ми важен.
-    Но съм ти интересен.
-    Мечтай си. 
-    Очевидно. Щом като още съм тук.
-    Не мисля, че те разбирам. 
-    Виж какво, ако в момента съм в къщата ти, то това не е по моя вина. Просто спри да си мислиш за мен и ще те оставя.
-    Какво?
-    Алекс, наясно съм, че звучи доста налудничаво за вас хората, но ако искаш да се отървеш от мен, просто спри да ме мислиш.
-    За нас хората? А ти какво си? – обърках се. 
-    Ами не съм точно човек. 
-    Какво си? – продължих да любопитствам.
-    Каквото поискаш. – отново ми намигна.
-    Виж какво - тези номера на някой друг. – посочих вратата. - Напусни дома ми.
Той само стоеше и продължаваше да ме гледа нагло.
-    Кой си ти? 
-    Този, когото искаш.
-    За много важен ли се имаш? – вбесих се.
-    А не съм ли? – засмя се той. – Фактът, че още съм тук ми говори друго.
Опитах да се съсредоточа и започнах да мисля за нещо - всевъзможни глупости с надеждата каквото и да беше това, просто да изчезне. Успях с разсейването за около минута, но после любопитството в мен надделя и той отново се появи.
-    Така и не ми обясни какво си ти? – продължих да питам аз.
-    Бих ти казал, но ако ти кажа няма да съм ти интересен. 
-    Ти и сега не си, тъй че няма защо да се притесняваш.
-    Труден характер си. Доста упорита. Харесваш ми.
-    Поласкана съм, но нямам тази цел. Затова вместо да си губим времето, просто ми отговори на въпроса.
Той седна до мен и ме погледна сериозно.
-    Аз съм Валасоир. Т.е. същество, което се отличава от хората с телепатията, бързината, силата и ума си.
-    Шегуваш ли се с мен? – попитах невярващо.
-    Всъщност не. Това е истината.
-    След като си валяк, или каквото там беше, какво правиш при мен?
-    Валасоир съм – засмя се той. – И освен това живея в паралелен на вашия свят. Ти си моята огледална душа. Дойдох, защото видях, че имаш нужда от мен.
-    А тогава защо продължаваш да стоиш при мен след като вече ме спаси? – попитах с недоумение.
-    Защото винаги когато ме мислиш, или имаш нужда от мен, трябва да съм до теб.
Само се усмихнах. Той стоеше и ме гледаше право в очите както винаги. Но този път отсъстваше наглостта. Видях в прозорците на душата му някаква истинска загриженост.
-    Ами къде е този паралелен свят? – изстрелях без да помисля за отговора.
-    Това е без значение. Важното е, че винаги когато ме мислиш ще бъда до теб. 
-    А когато ти ме мислиш? – попитах аз.
-    Е, аз съм ти нещо като ангел пазител. – засмя се той. – Аз трябва да те пазя, а не ти мен.
-    Хмм добре – замислих се -  А тогава защо външният ти вид е толкова странен? – продължих да разпитвам.
-    Външният ми вид е отражение на душата ти. Ако си щастлива, аз и на Джони Деп мога да заприличам.
-    Ти знаеш кой е Джони Деп? – учудих се.
-    Да, любимият ти актьор. – намигна ми.
Усмихнах се и забелязах как изведнъж става по-красив. 
-    От колко време ме проучваш? – засмях се.
-    Откакто си родена, малката. 
-    Ти пък да не си престарял? – продължих да се смея. – На колко години си?
-    Колко ми даваш? 
-    Коронен номер ли ти е да отговаряш на въпроса с въпрос? – попитах уж раздразнена.
-    Само когато се опитвам да впечатля някого. 
-    Така няма да ме впечатлиш. 
-    Сладкишче, ти вече си впечатлена. – направи дяволита усмивка.
Говорихме си цяла нощ и до изгрев слънце стана по-красив и от Джони Деп. Нямаше и следа от момчето, което беше когато ме спаси. 
-    Трябва да тръгвам. – стана изведнъж.
-    Но защо? – натъжих се.
-    Не ни е позволено да стоим през деня във вашия свят. 
-    Дори когато не ми излизаш от акъла? – изтърсих аз. 
-    За такова признание ще направя изключение. – усмихна ми се той и ме целуна.